Писмо ще напиша до побелелия старец, в чиято щедрост вярват децата. От легенди и приказки големите знаят, че той живее нейде оттатък.
Ти само ми вярвай както преди, а аз ще остана твоето „вчера“. Както е рекло на вълната морето: – Само се успокой и ще бъда при теб!
Изморих се да бъда удобна на всички, едва стоя вече на тези крака. Дълго шиех като шивачка усмивки, ала своята рана не успях да закърпя.
От бурите в душата ми възкръснах, а тъй свирепо ме оголиха до кости, сърцето ми на облак се превърна, все по-тягостно ми ставаше, сиротно.
Безброй снежинки заваляха, и покриха черния асфалт, а уличните извисени лампи отразяваха света във бяло.
Не тичай след изпуснатия влак и не ругай, че времето не стига! Не се гневи, че някой ти е дал половината от туй, що ти се пада.
Любов съм и съм земетръс. Заключена в кафез вселена, за полет насъбрала хъс! Затуй на шапката ми дреме!
Животът води срещу нас процес, завършващ неизменно със присъда. В претъпкания влак умря човек нощес. И влакът спря сред планината едрогърда.
Разстрелва ни стартерът. Ветрилообразно се втурваме в първите двеста. Темпото е наистина бясно. Публиката реве приветствено.
Какво би казал повече за себе си, освен това, къде си скланял пред съня глава. А ти заспивал си къде ли не – със песен в люлката, естествено, и върху женски колене.
