Аз съм само един тъжен остров в есенното море на безкрая. Загубено камъче от Вселената в архипелага на Нищото.
По шепота на брезите разбрах, че си прочела стиховете, които написах върху избелялата риза на вятъра. По тънките глезени на надеждите...
Когато се надигна от пясъчното ложе на страстта – те виждам как простора прекрояваш с призрачните ножици на чайките.
Пазачът на фара, не! Почакайте, става дума за нов! А не оня познайник на Валери Петров. Та пазачът на фара, запалил цигара...
Вик на гларус, тераса и куче. Дребни жълтици в джоба на делника. Чаша мастика, лула недопушена...
Денят надига бирени шишета, като бинокли, взиращи се в пазвата на есента... Скатават ветрилата...
Всеки ден берях от плодовете на лятото... С цели шепи... Кърших клони – нямах насищане за ласки и топлина...
Във три сутринта, когато луната ожъне нивята и звездният вятър отвее осила, когато Зорницата смели брашното, хлебарят на работа с обич отива.
Красивите очи на котките! Килимите на есента. В краката ми постлал е Господ деня най-хубав на света.
Разпиля се морето, като шепа със зърно. Във чувала на август се изля без възврат. Само синият цвят във небето осъмна.
