На сал, по средата си – в талвега дунавски. Усещаш, което тече и се движи със теб... В косата ти вятър, в очите ти: рибни муцунки, и конче с крилца, и комар или клон непотребен.
Вода и пръст и дребна слама, наречена “мекина”. И боса ситно гази мама, додето сила има.
Баща ми тръгнал щастие да търси по чуждите земи... не бил с късмет. Такъв го знам от снимките опърлени от времето: сърдит, там нейде на гурбет.
И както скъперникът стиска кесията злато, а също – навитата тубичка стиска с ръце костеливи, с изпъкнали жили...
Тук няма хубави жени и хубави мъже Животът е сложил своя зверски белег на лицата очите гледат тъпо...
Упорството да съхраня изтичащото: ехо от гласа в мига на слабост скулите – два хълма замъглени над светлата повърхност на лицето
Жив съм още мърдам крайниците си не помня как съм се довлякъл до това вонящо място Краят на цивилизацията...
Ела и изведи от безумния мрак на този прокълнат залив – ветроходът ми – заседнал във рифа, край който не минават течения...
Като безсмислен гларус гадая по върховете на вълните вярната посока и бъдещето на сънуваните хоризонти.
Все още помня как фрегатите на моите писма опъваха въжета към залива на твойта непокорност...
