С опашка от гняв прогонвам амбулаторни миражи. С ръка върху ранената котка развивам крушката на слънцето.
Аз съм мебел, студената ми коса е глад, а раните са безплатни, те значат по-малко и по-малко с всеки изминал ден.
Замених душата си за картонено хвърчило, хиляди безчувствени очи се роят като птичи крака, за да гледат как копчетата, които съм събрала, се изсипват през дланта ми...
Понякога си мисля, че липсата ти ще ме срине. После се сещам за всички празни обещания...
Ще си създам паралелен свят. Където и най-лошите човеци, в герои добри ще се превърнат. Където лъжата ще бъде най-голямата истина.
Написах проза, така душата си шия. На пода оставих роза – изсъхнала, че самотно е в душата ми, да скрия.
Мечтая за оная любов от осемдесетте. С откраднати целувки. Наречете ме старомодна. Не ми пука.
И ето ме отново. Тук пред теб. Връхлитат те мисли. Изгарят те копнежи.
Обичам нощите с ясно небе. Звездите ми разказват красиви приказки за теб. Бавно избледнява облика ти блед.
Тя беше като кибритена кутийка. Рядка и необикновена. С любов бе гравирано сърцето й. Много се опитаха да запалят любовта, но все нещо грешно имаше.
