Очите ти напомнят ми безбрежен син океан. В него не плуват нито пасажи, нито делфини, нито китове. Те са два самотни океана, през които кораби не минават.
Аз съм разхвърлян пъзел. Разпръснати частици тук и там. Хвърчащи мисли из въздуха, да ги разбереш едва ли би могъл. Абсолютен парадокс, може би?
Опитвам се да бъда, такава каквато съм по природа. нежна и добра, но не само със заобикалящото ме, а с мен самата.
Пускам любима песен. Звучи на фон, а аз играя си със самотата. Обгърнали сме се една с друга.
Че мъжко момиче съм, малко знаят. помощ не ми трябва, аз и сама мога.
Аз съм дете на изкуството. Направена от музика. Изваяна от стихове и поеми. Не мисли, че можеш да ме укротиш...
Благодаря за всичките парчета, на които ме разби умишлено, пресях ги като пясъка през злато, подбирах ги, редях и пренареждах.
А ти ме взе за Ева и опита да ме превърнеш във ребро, на покорство да ме учиш, да ми бъдеш мярка за добро и зло...
Преди да я изпиеш тая обич, преди да пресушиш до дъно цялата сладост и лудост, трябва да простиш от рано всяка лоша дума, всяка рана...
Навярно Господ е сънувал птици, когато те е пратил в живота ми, навярно всички паднали звезди един на друг са ни орисали.
