Баща ми тръгнал щастие да търси по чуждите земи... не бил с късмет. Такъв го знам от снимките опърлени от времето: сърдит, там нейде на гурбет.
И както скъперникът стиска кесията злато, а също – навитата тубичка стиска с ръце костеливи, с изпъкнали жили...
Тук няма хубави жени и хубави мъже Животът е сложил своя зверски белег на лицата очите гледат тъпо...
Упорството да съхраня изтичащото: ехо от гласа в мига на слабост скулите – два хълма замъглени над светлата повърхност на лицето
Жив съм още мърдам крайниците си не помня как съм се довлякъл до това вонящо място Краят на цивилизацията...
Ела и изведи от безумния мрак на този прокълнат залив – ветроходът ми – заседнал във рифа, край който не минават течения...
Като безсмислен гларус гадая по върховете на вълните вярната посока и бъдещето на сънуваните хоризонти.
Все още помня как фрегатите на моите писма опъваха въжета към залива на твойта непокорност...
Аз съм само един тъжен остров в есенното море на безкрая. Загубено камъче от Вселената в архипелага на Нищото.
По шепота на брезите разбрах, че си прочела стиховете, които написах върху избелялата риза на вятъра. По тънките глезени на надеждите...
