От кулата на днешното безвремие чертая карта с моите мечти. Родих се в грешното съвремие – изгубено, без ценности... Почти!
Сънувах те, нощем искряща от злато с жита, като руси коси! А въздухът, Боже!?...
Тиха бъди, бедна ми душо, успях да достигна далеч и отвъд. Тихото каня, То да ме слуша, всички въпроси нека мълчат!
За уюта на нощ с тишина съм приготвила моята стая. През прозореца влиза Луна и посяда в леглото, накрая.
Когато тъмно стане вън, а светлото във мене чака, душата чува нежен звън, стихът ми ражда се във мрака.
Задрямваше. Свалила бе платната. Закотвена, лежеше на брега. С въздишка днес изпрати светлината. Нощта дойде. Донесе и снега.
Персонажът бяга от своя създател в смъртоносното желание да спаси разума си. Това е кино.
в твоята цветна глава явната зима разваля предвидимата пролет в очите ти черни и напарфюмирани любопитството опазва котката жива очите ти не винаги убиват
По професия съм мъдрец – аз съм мъдрец, имам предвид, по професия. Аз съм същността и съм елементът.
На трапезата на живота бях и Марта, и Мария: ту седях, блажена, в нозете на Учителя, ту изтичвах до тъмната кухня – да налея вино в делвата...
