Мисля си за времената отпреди Вавилонската кула и зикуратите. Времената, когато не е имало изгубени в превода...
Ти ще напишеш книга – казано ми беше. Попитах: В проза или в стихове? Не е ли все едно – ми рече, щом се нижат редове.
Все този сън сънувам странен, във който аз на път вървя. А тръгнала съм в час тъй ранен и няма, няма край деня.
Ти бъди неспокойна душа там, в света на живите хора където отиваш сега – за да търсиш сама отговора на предишния своя живот.
Кой си ти, дошъл при мене в нощта останала сама. Почувствах тръпката обзела внезапно мойте сетива.
Когато ний заспиваме – умираме. Сънят е братът на Смъртта, а от телата леко се измъква свободна нашата душа.
Нощта ухае сякаш на канела, в прозореца надничат две звезди. Светът облича топлата фланела, деня отпусна строгите юзди.
Снегът донесъл е безбрежност, уют със белия си цвят. Открай докрай е миг и нежност! И наш е целият ни свят!
Отново търся твойто рамо! Заспиват бури, ветрове... Очите ти поглеждам само, че те са мойте светове!
Пак куфари и хора, и пак гари, със стъпките и чужди гласове, и мислите, събрани на камари, присъствие и нечии гърбове...
