Заваля. Дъждът – като из ведро се изсипва. Тъй чакан с молитви, надежди – живот да спаси.
Какво прави вятърът, когато не духа? Седи на миндера и си кърпи кожуха. Хвърчилата поправя. Залепва балони. За вечеря си прави десерт с макарони.
Звездичка изгрява в небето. Защо? Ни шапка си има, ни топло палто, а вън е студено и даже ръми. Кому ли ще свети във тия тъми?
Аз съм ябълката на върха на дървото. Аз мълча, аз нищо не казвам. И понеже слънцето ме огрява между оголелите клони – на теб ти се струвам златна.
Аз съм тленна, тленна, тленна, остарявам аз – кичурче къпина есенна, клюмнала в дъжда.
Звъняха чаши, гръмка реч над масата благоуханна. А плахо още, отдалеч, прииждаше позната тайна...
Царят заспива на приказката в средата. Натежава главата му върху гръдта ми, сякаш е от сребро и злато лята. Но аз не смея да се помръдна.
Безпричинна радост. Бистрее Светлината. Топла всеотдайност лъчезарно струи...
Благостно и в тишина приижда съвършена белота... Девичият екстаз облажава Притвора...
Носители сме на Това, което носи нас самите. Оживява в нас, когато до вакуум разширим се.
