С поглед плах и лишен от възторг, и подобно пегас без копита се подготвях за срещата с Бог, а защо ми бе тя – не попитах.
Пътува господин Дунав през градове и държави. През вековете пътува, сече скали и дъбрави.
Да бъда слаб не ми се иска и пренареждам без охота под сянката на обелиска остатъците от живота.
Тя помина се рано... Бе на 29. Като облак стопи се зад отсрещния хребет. Все такъв си остана той – свит, своенравен. Уж преви го съдбата, но вървеше изправен.
Една пукнатина в небето Един лунен кратер отразен в голото око на студа край нас. Едно ехо от Слънцето...
Пеперудо, в крилата ти блести отблясъкът от едното, кръстосано с другото. Очи, вие прикрихте истината на белия ден...
Лаят на чуждите танци изстива в прегръдката на погледа, разсичаща утробата, от която се ражда само стихомор.
Когато пиша тези редове, зная, че има кой да ги чете и да намери там частица за себе си, надежда, трепет и плам.
Ти за мен си просто любов, целувка, нежност и зов. Буен огън, който ме топли в студа. Когато е тъмнина, ти за мен си светлина.
Стареем. Чезнат дните ни. Минутите ни подарени са или пък обещани.
