Нещо в теб. Нещо в начина, по който се движиш. Нещо в начина, по който говориш. Аромата ти. Звуците ти под допира ми.
Разбивайки се в скалите, изтощена, наранена, пропита от сълзи, не усещам болка, докато троша костите си.
блъскам се в скалите усещам те в гърдите си спри да пееш вече кървят ушите ми
връщам се в миналото лято при щастието грешка късам листове от календара броя оставащите дни до ноември
Πολλές φορές θέλω να σου περιγράψω Και σαν τα λόγια μου να φένονται φτωχά Αυτός ο άνθρωπος που είσαι να θαυμάσω Και όλα τα άλλα γύρω είναι περιττά
След зимата да приберем в кашона скучните поанти очакваните и предвидените благозвучните дори и тези неосъществените предвкусваните тържествуващите...
Ако някой ме попита, ще му кажа: тя е прелетната сянка над шосето, ятото в мрежите на някой непознат и почти невидим като парата на чайник вятър.
В онзи свят, в който изговаряш “завинаги” и заживяваш там като наистина... В онзи свят, пребиваваш като в тайна квартира...
Разсъмва се като по ноти, аз обаче така не се научих да разчитам оплетените петолиния на всекидневието...
Някъде по средата на времето ще го срещна – момчето със светлия поглед...
