Поезия

Утрото, търкулнато в нивята,
свети оросено с златни капки
и протегнал хищно груби лапи
крачи мокър есенният вятър.

Една безмилостна пустиня: огромна, горестна и властна,
в която бездните изпращат след мен вълна подир вълна!
Аз спирам тук – за да потегля със свойте кораби безстрашен,
там дето расне златен остров на Обетована страна...

Мое хубаво либе, Мария, моя малка и скъпа жена,
ето – благовец мина небесен, ето – върбово клонче цъфти!
Като храм е високо небето и подухва зефирна вълна,
пролетта ме упойва с парфюми и целува сред сладки мечти...

Мечтите ти са вече овдовели –
не тръпнат пак за сватби с чудеса.
След толкова присъди и разстрели,
пропусна за възкръсване часа.