Лаят на чуждите танци изстива в прегръдката на погледа, разсичаща утробата, от която се ражда само стихомор.
Когато пиша тези редове, зная, че има кой да ги чете и да намери там частица за себе си, надежда, трепет и плам.
Ти за мен си просто любов, целувка, нежност и зов. Буен огън, който ме топли в студа. Когато е тъмнина, ти за мен си светлина.
Стареем. Чезнат дните ни. Минутите ни подарени са или пък обещани.
Оазисите са напуснати. Засипани са с пясък изворите. Керваните със дарове плячкосани.
Закъснялата нежност кацна на дланта ми, многоцветна пеперуда с пърхащи крила.
Емигрира България. Моята родина. Емигрират хора и ембриони. Старците, сами оставени, емигрират и те...
Изваяни от вековете гласове и думи – вкаменелости горещи от паметта ни родова, пулсират, парят като сърце на длан. Извор, жива вода, пробила път...
Благодаря ти, Господи, за всеки миг, за дните ми – от Тебе подарени, не съм ти най-добрият ученик, разпъват ме суетните дилеми.
Понякога очите ни не виждат, а друг път – няма нужда от очи и Светлината пламъчно приижда, запалена с огниво от души...
