Позволи ми да ти подържа света да го полюлея за секунда...
Помолих аз Луната да ми каже какво да облека на сутринта. “Защо се чудиш? Аз ще ти подскажа – облечи си твоята душа!”
В живота препусках безшумно, с криле от мечти и илюзии. Сляпа гордост следвах безумно по пътя от утъпкани рози.
Много рядко се случва да сънувам, но ето случи се сега. За друг сън не искам да бленувам. Ще го запазя като реална яснота.
Една сърна самотна си мечтае. С уморени очи търси тя покой. Но не знае, че дебне я опасност в мрака и тежкия зной.
И тая нощ в утробата на мрака не пеят славеи, а грачат гарвани. И неродените пищят, защото някой с България се гаври.
Поредният сняг в моя живот пада неръкотворен, кротък и милостив като поличба, като награда за това, че съм все още жив.
Жените го правят добре. Те влагат душа в ритуалите груби. Мъжът е трябвало да умре, за да бъде облечен толкова хубаво.
Лешоядите идат. Връхлита ме страх и с жест първобитен сълзата си бърша. Наоколо – мъст, омерзение, крах... Лешоядите идат, подушили мърша.
Сред толкова възможни катаклизми във всемира и вътре в нас – една, най-зверска, най-човешка, реална безизходица: да се яде.
