За тези вечери, в които си сама. Забравяш да вечеряш, защото нямаш апетит. Но си наливаш вино.
Дръж далеч от мене тъмнината, която от душата ти изтича... ... и с дрезгав глас шепти безсрамно, че всичко мое до безумие обича.
Ела си на село, казваше баба, когато си тъжна и във забрава. Че там отново ще станеш дете, без грижи и с чисто сърце...
Къща, руини и празен двор. Борове вековни. Тишина. Катинари, като във затвор. Навсякъде бодили и трева.
Не. Не съм родена с очна линия. И очите ми често подути са. От безсънни нощи, алкохол или неказани думи.
Такива жени като нея можеш или само да ги обичаш, или само да ги мразиш... Но никога не можеш да им бъдеш безразличен...
Неистинско, неискано и непорочно, съзнателно, чак плашещо и нетипично, обикнах те набързо, не нарочно, а просто, че си мое Аз, напълно идентично.
Да беше спомен кротко избелял, прекършен сън, отдавна избълнуван, жадуван миг през дните остарял, заглъхнал вик от никого нечуван...
Аз всяко утро рано го започвах, и не допивах чашата кафе, в навици и графици се вкопчвах, а времето не искаше да спре.
И тази сутрин утрото ме гали, надничащо през стария отвор, с нюанси си играе и се хвали, че само то не е поробено в затвор.
