Минало и съвремие

В една тиха утрин в годините на тъй наречената масова колективизация тишината в долината на река Тунджа бе неочаквано нарушена. Селяните от близките села наостриха уши и вторачиха погледи в далечината. Там, някъде долу, в низината, по поречието на р. Тунджа се движеха като буболечки и гъсеници грамадни трактори и булдозери и помитаха по своя път всичко, що им се изпречи. Ревяха със своите мощни мотори и изтръгваха с гребла и зъбци вековни буки, дъбове и други дървета. Целият оня девствен лес, който бе истински оазис в този край, бе подложен на унищожение. Заравнена и пресушена бе чудесната река с цялата фауна и флора в нея. Не остана помен от величествения Орман и малката рекичка Азмака. Наранен и обезобразен бе този райски кът на природата. Там, където жителите на десетина китни селца утоляваха жаждата на своите стада едър и дребен добитък и зиме, и лете, там, където те отпочиваха и отмаряха под сенчестите клони на вековни дървеса през горещите летни дни, там, където целият този животински свят се отдаваше на блажено удоволствие, плувайки и пръхтейки сред прохладните и чисти води на реката – там днес е пусто и уморително сиво.

Тази малка книжка има своя адресат.

Тя визира онези, които с лека ръка нарушиха екологичното равновесие в този прекрасен край. Изминаха години. Майката Природа постепенно лекува нанесените й рани. Сам преживял този несправедлив акт на насилие спрямо нея, аз не можах да забравя и да остана безпристрастен. Природота е вечна, а човекът, колкото и да е силен на деня, е нищожно малък.

“Прости им, Господи, те не знаят какво вършат” – така бе възкликнал Всевишният.

Авторът