Минало и съвремие

Сборник разкази “Минало и съвремие”
Второ допълнено издание.
На корицата: картина от бургаския маринист Ненко Чанев.

-------------

Старият учител

Беше краят на учебната година. Наближаваше денят, когато дългогодишният учител господин И. щеше за последен ден да чуе биенето на училищния звънец и влизането в класната стая. Там, където неговите ученици го очакваха винаги с нетърпение и видимо вълнение. Как неусетно и почти незабелязано бяха изминали годините, в които той бе оставил ежедневно частица от себе си. И ето, дойде този тъжен за господин И. ден, когато той трябваше да се раздели завинаги със своите ученици, с класната стая, с колегите, с които бе работил през тези години. И тъжно, и пусто му бе на душата. Изправил се пред катедрата до прозореца, втренчил незрящ поглед през него навън, където грееше топлото юнско слънце, той стоеше унесен и замислен. В това време неговите ученици, седнали на столовете, спокойно и тихичко си говореха и очакваха кога класният им ръководител щеше да наруши тишината и да каже ония прощални при подобни случаи думи. А той, класният им, стоеше вглъбен в себе си и сякаш не бе тук, при тях, а някъде много далеч в неизвестността.

Изведнъж господин И. се сепна и излезе от своето вцепенение, погледна своите възпитаници и чак тогава се замисли настоятелно.

“Трябва да им кажа много важни неща. Много важни неща, които да запомнят за цял живот” – мислеше си старият учител.

А там, вътре в него, нещо го стягаше, някаква огромна буца бе заседнала на гърлото му и трудно, много трудно можеше да отвори уста и говори. Думите просто не идваха. А учениците го гледаха с оня питащ поглед и очакваха неговите слова с любов и нетърпение. Най-после те, думите, започнаха да излизат на пресекулки, бавно, мъчително от пресъхналата му уста. И с твърдост и увереност, че казва нещо действително важно, учителят заговори.

Не можеше тези млади хора да не почувстват, че това бяха думи от сърце, една изповед на един духовен баща. Баща, който говореше за извървения дългогодишен път, за настоящето и бъдещето. И целта на тези думи бе да съхранят добротата у себе си, да не забравят, че им предстои дълъг и не лек път в живота, път, който трябва да бъдат готови да посрещнат с мъжество. Път, който крие в себе си радости, сгоди и несгоди, трудности.

Искаше старият учител да им внуши, че в живота успяват онези, които са въоръжени с търпение, твърдост и воля. А слабохарактерните, рано или късно, в живота трудно оцеляват. Побеждават смелите и решителните, тези, които са готови на риск. И целият клас, всички негови любимци, слушаха съсредоточени, сякаш искаха да запаметят завинаги образа, думите и оня вътрешен огън на учителя до тях. А той, увлечен в патоса на своите слова, не спираше да говори. Изповедта и откровението за живота бяха толкова силни, че в класната стая се бе възцарила мъртва тишина.

Накрая старият учител каза:

– И помнете, приятели мои, че животът е кратък, много кратък. Няма да усетите как годините се изнизват безмилостно и остава след вас само сътвореното от сърце и душа, останалото е суета.

Звънецът удари за последен път и учителят с бавна и тежка стъпка напусна класната стая, оставяйки зад себе си гробна тишина и овлажнелите погледи на своите възпитаници.

-------------