Лисабонски силуети - І част

1. Край площада на Маркеш де Помбал в Лисабон

Елегантният самолет на ТАР – португалския авиопревозвач, прави плавен завой над океана, прелита над залива, който река Тежу образува в широка и изпъната по продъжение на града площ, подобно на укротено езеро със синьо-зелените, едва доловими вълни, къпещо се в изумрудените отблясъци на залеза, който остава на запад, зад гърба ни, а голямата метална птица все повече се снишава и прелита ниско, още малко и ще оближе покривите на жилищните сгради, и след минути вече се плъзгаме по пистата на лисабонското летище, което е досами крайните квартали. Бързо преминаваме паспортната проверка, почакваме малко за куфарите, а сетне излизаме с група пътници от миланския полет откъм стоянката на таксиметровите коли – до всяка от тях стои полицай и ни насочва към съответното такси, види се, властите са взели мерки да ограничат напълно трафика, а и оттам измамите над пасажерите с познатите от софийското летище “копърки”. Шофьорът сам товари и разтоварва багажа ни. За петнайсетина минути и с по-малко от десет евро стигаме с черния мерцедес-такси досами входа на хотел “Феникс”, който е в съседство с кръговото движение, обикалящо площада с достолепния паметник на маркиз де Помбал (Marques de Pombal). Между 1917 и 1934 г. е изградена върху висока колона бронзовата фигура на премиер-министъра реформатор, един от най-важните държавни дейци на Португалия, направил много за възстановяването на страната си в периода 1750-1780 г. Маркизът е поставил ръка върху фигурата на внушителен лъв от бронз, а погледът му е устремен отвъд видимото, в далечното бъдеще. Целият аритектурен комплекс е дело на Адаеш Бермудеш и Антониу ду Коуту. В подножието на паметника са изградени и други фигури, които символизират Университета Коимбра, където маркиз де Помбал открива нов факултет по естествознание. В обкръжението на ротондата с мозайки е изобразен лисабонският герб. Тази емблема ще срещаме и на други места, а и върху знамената, закачени по балкони и фасади на лисабонските сгради.

Истинското име на великия маркиз е Себащиау Жузе Карвалю и Мелу. Произлязъл от скромна благородническа фамилия, той наследил имението Карвалюш и къща на лисабонската улица “Фурмоза”; нея успял да реконструира след земетресението от 1 ноември 1755 година. Се- басщиау e в сянката на чичо си, висш духовник и каноник на Патриаршенската катедрала, от друга страна, баща му достигнал до държавната длъжност главен сержант на Кралския конен полк по времето на крал Дон Жуау V. Неизгодния си произход бъдещият управник компенсирал чрез брак с твърде заможна вдовица от аристократично семейство, благодарение на чиято зестра купува сгради в столицата и имение в Оейраш, сетне се насочва към науката – пише исторически трудове и без да блести с кой знае какви качества, е приет за член на престижната Кралска академия по история; между 1738-1744 г. е изпратен в английския кралски двор като шарже д’афер, но от различни сведения се разбира, че е изпитвал антипатия към англичаните и смятал, че те задушават икономиката на страната му. Към 1845 г. бива изпратен във Виена да посредничи за изглаждане на взаимоотношенията между австрийския кралски двор и Ватикана, но не сполучил. Едва след смъртта на Дон Жуау V, монархът приемник Дон Жузе поканил бъдещия политик за министър. С ловки ходове Себащиау Жузе Карвалю и Мелу изземва инициативата на останалите министри и печелейки безпрекословното доверие на новия крал, започва да управлява еднолично, като отстранил опонентите си. Прилага строги наказания над аристокрацията, а след погрома от земетресението през ноември 1755 г. се заема да възстанови страната. Лисабон е пострадал катастрофално, унищожени са над десет хиляди сгради, според нови източници загиват дванайсет хиляди жители на града. Наред с това във фаталния ден загиват национални ценности, между които и богато книжовно наследство от стари книги и ръкописи в двореца на маркиз ду Лорисал; разсипана е Кралската библиотека и безвъзвратно бива загубена ценна ръкописна колекция и седемдесет хиляди тома книги; огънят не пощадява библиотечната колекция на монасите доминиканци и на манастира в Сау Франсишку. Маркиз де Помбал изготвя амбициозен проект, в който приоритет имат правите геометрични и еднакви вертикални пропорции, уеднаквяване на новия сграден фонд без разлика от това дали домът е собственост на аристократ или на буржоа. Изникват цели нови квартали, по-предприемчиви едри търговци се възползват и купуват изгодно земя, като строят, а сетне отдават десетки нови домове край река Тежу. При това Лисабон е възстановен с португалската инженерна мисъл в лицето на Мануел да Майа и автора на проектите, които действат по личните указания на маркиз де Помбал. За да документира и увековечи делото си, маркизът-министър издава и книга. Маркиз де Помбал управлява със здрава ръка страната, раздава сурови наказания, не се колебае при бунтове и граждански протести да издава смъртни присъди – както срещу ниските слоеве, тъй и срещу аристократите, които заплашват в определени периоди позициите му пред краля. Заради утвърждаването на абсолютизма и укрепването на държавата Помбал се включва и в преследването на мисионерите йезуити, членове на Обществото на Исус от колониалните португалски провинции в Южна Америка, Африка и Азия, които са натоварени на кораби и отведени в Италия. Идеите на маркиза с абсолютна власт са изразени в книгата “Хронологична и аналитична дедукция” (1767) от Жузе Сеабра де Силва, но зад който се предполага, че истинският автор е самият Себащиау Жузе Карвалю и Мелу.

По внушение на Помбал на площад Росиу в центъра на Лисабон бива осъден от Инквизицията заради проповядване на ерес и е изгорен на клада мисионерът от Бразилия отец Габриел Малагрида. Преследван е и висшият аристократ и прелат епископ Куимбра, който в свои съчинения осъжда енциклопедистите от Века на просвещението във Франция, завършил впоследствие с Великата френска революция; проповядва да се забраняват техните произведения. Както сочи в книгата си Ж. Саравайва, “Помбал приел тази забрана като узурпираме на компетенциите на комисията по цензурата – орган, създаден наскоро и осъществяващ цензура върху литературните творби “, пастирското послание публично е изгорено на Площада на търговията, а Куимбра бива разжалван от епископския си сан, обвинен е в подстрекателство срещу краля и престоява в подземията на крепостта Педросуш до 1787 г., когато умира Дон Жузе I и кралицата дава амнистия, възстановявайки духовния му сан.

Съвременният португалски историк Жузе Сарайва не на едно място в своята “История на Португалия” сочи тщеславието на диктатора и желанието му да увековечи по всякакъв начин времето на своето властване, като същевременно манипулира общественото мнение и всячески се опитва да опетни враговете си. Впрочем, съотнесена към наши дни и най-съвременни събития у нас, подобна практика е доста добре проиграна от родните ни политици. Истинско щастие е, че в най-драматични дни, когато страната ни се тресе от компромати, странни разкрития и мерзости, огласявани в корпоративни медии в навечерието на изборни събития, ние сме далеч от тях и единствено исполинската фигура на площада пред хотел “Феникс” ни напомня за нашенски държавници, действали със здрава ръка, но накрая завършили не тъй, както са си го представяли, когато са били на върха на властта и славата.

За чест на Португалия, все пак маркиз де Помбал укрепва държавата, провежда реформи и извежда напред икономиката, културата, образованието, дори администрацията, равнявайки ги с големите европейски държави. Показва се като ловък дипломат и съумява да запази неутралитета на Португалия в Седемгодишната война (1756-1763) между коалициите на Англия и Прусия срещу Франция, Австрия, Испания, Неа- пол-Сицилия и Парма-Пиаченца. Дава нов статут на Лисабонския държавен университет, и го мести в Куимбра; изграждат се Философски и Математически факултети, допълнени с изучаването на правни науки, медицина, физика, биология. Създадена е Университетска печатница, която на практика развива деятелност в полза на научното и университетското книгоиздаване в страната. Формирани са лаборатории по физика и астрономия. И днес гордост за жители и гости на Лисабон е създадената през 1768 г., още по времето на диктатора-реформатор Ботаническа градина при кралския дворец в квартал Ажуда (Ajuda). Ако сега влезете в градината, заемаща 3,5 хектара площ, ще ви посрещнат геометрично съразмерни алеи с цветя, екзотични растения, палми и редки породи дървета, изящен фонтан отпреди два века назад. След земетресението от 1755 г. кралското семейство се премества в Ажуда, в паянтово здание, известно като Дървения дворец. То е унищожено от пожар през1795 г. и на негово място построяват в неокласически стил солидна каменна сграда за кралското семейство. Дворецът е не е достроен, тъй като кралската фамилия през 1807 г. е принудена да напусне Лисабон и да се укрие в Бразилия. Едва през 1861 г. дворецът Ажуда става наново кралска резиденция със встъпването на трона на крал Луиш I и женитбата му за италианската принцеса Мария Пиа Савойска. Впрочем, нарицателно за поведението на този крал е обстоятелството, че цели единадесет пъти разпуска парламента. За чест на Лисабон днес в Националния дворец Ажуда, и най-вече в дворцовата зала, се пазят изящни мебели със скъпа инкрустация, гоблени по картини на Франциско Гоя, статуи от Машаду Каштру, живописни платна на Домингуш Антониу Секейра и Виейра Портуензе. По идея на кралица Мариа Пиа е изящно мебелирана Саксонската зала; на втория етаж удивляват Банкетната, Тронната и Танцувалната зала; струва се да се надникне и в основаната от маркиз де Помбал библиотека. Вървейки по Калсада ду Галвау, недалеч от Ботаническата градина на двореца Ажуда, любопитният чужденец стига до неокласически оформената с мрамор църква “Мемория”, там от 1923 г. почива укротен прахът на великия маркиз, чиято противоречива личност години след смъртта му буди полемика в португалското общество. Разказват, че църквата била построена в далечната 1760 г. по заповед на крал Жозе I две години след покушението върху живота му.

Нека напомним на читателя и последните години на Маркеш де Помбал – той живее заточен в имението си край Лисабон, преглъщайки тъжно последиците от смяната на властта, която е добре дошла за средите на едрата аристокрация. Все пак част от министрите, чиновниците, висшите духовници от неговото обкръжение остават на постовете си. Официално напуска поста на държавник на 4 март 1777 г. Процесът Мен- даня – по жалбата на едноименния фидалго от Абрантеш, закупил на прекалено висока цена имение от Помбал и хвърлен в тъмница от него, тъй като не успява да плати имота, е приключен през август 1781 г. Великият до вчера маркиз бива заточен на двайсетина левги от двореца в собственото си имение и осъден на телесни наказания, но види се, поради напредналата му възраст и болестта му, кралицата отменя прилагането им. Маркеш де Помбал умира на 8 август 1782 г. Делата му, оспорвани и превъзнасяни през годините, остават да напомнят на португалската нация, а и най-вече на правоимащите властници по света, за ефимерността на тщестлавието и превратностите на съдбата. Остава и монолитният паметник на маркиза с лъва, вперил взор отвъд река Тежу, нейде към Атлантика и бъдното време.

Северно от площад Маркеш де Помбал се простират просторните алеи на парка на Едуард VII, с беседки и малки езера, растителност от палми и екзотични дървета, растящи в зимната градина на парка. През 1903 г. английският крал Едуард VII посещава португалската столица за потвърждение на съюза между Британската империя и Португалия. Дванайсет години по-късно паркът придобива съвременен вид, отлична зелена декорация и орнаментика, а и сега, застанеш ли на върха на хълма, надолу се открива просторна гледка към река Тежу, квартала Байша, чак до крепостта Сан Жорж. Зимната тропическа градина с растения от южноамериканската и африканската флора, между които ромолят малки ручеи и водопади и проблясват водите на малко изкуствено езеро, бива открит през 1930 г. Тукашните я наричат Хладната оранжерия (Ештуфа Фриа). Две години по-късно започва да функциоинира и Павильонът “Карлуш Лопеш”, носещ в наши дни името на олимпийския шампион по маратон от 1984 г. Това е най-атрактивната сграда на парка, където се провеждат спортни състезания, концерти, уреждат се изложби, конференции.

В долния край на парка Едуард VII, само на петдесетина метра от хотел “Феникс” се намира асфалтиран паркинг, обслужващ единствено туристическите маршрути-обиколки на португалската столица. Срещу 18 евро можеш да си вземеш билет за две линии, по който да се движиш

Печатна реклама на лисабонско заведение, където се изпълнява фадо-музика в срок от 48 часа – да се качваш и да слизаш без допълнително таксуване на всеки един от маршрутните автобуси. Предлагат се маршрути и за четири линии, за по-къси и по-дълги преходи по протежението на града. Разбира се, наблизо може да се хване старият и доста по-евтин туристически трамвай, чийто маршрут преминава покрай най-забележителните места на Лисабон. Все пак повечето европейски туристи предпочитат дългите линии на туристическите лисабонски автобуси. През няколкото дни на престоя си в Лисабон ще обикалям заедно с възрастни компании, организирани на малки или по-големи групи. От името на родните пенсионери отправям завистливи погледи към тях.

От шестия етаж на хотела се любувам на невероятна гледка към проспектите на съвременен Лисабон. В същата девететажна сграда се помещава банка “Еспирито Санто” (Banco Espirito Santo), от другата страна на площада, от изток, е бразилската банка (Banco do Brasil). Наблизо, на североизточния булевард се откроява внушителна сграда с лого “Liberty Seguros”. Право надолу, на юг от площад Маркеш де Помбал, към река Те- жу, излиза широк булевард с по две двулентови платна и дълга алея между тях, палмови дървета и зеленина. В началото е здание с огромен надпис от лицевата страна: Dario Notisios. В тази част на града личи, че съвременната архитектура, администрацията на фирми и банки се съчетава модерния облик и почитта към достойното минало на някогашната велика морска държава.

Поемам от площада на маркиз де Помбал по булеварда Фонтеш Перейра де Мелу, продължаващ в Авенида до Република. Така се стига до построената през 1938 г. църква на Светата Божия Майка Фатимска, украсена с художествени творби на Алмади Негрейруш.

Маршрутният автобус на “Lisbon Sightseeng” ме понася по широки и чисти булеварди по линията “Belem-Oriente” (от историческата кула “Белем” при пристанищната част на река Тежу, до “Ориент” – източната част на Лисабон). Завъртаме се край една от най-старите зоологически градина – тази е строена още в далечната 1752 г., види се, също в епохата на великия маркиз, и е изпълнена с най-разнообразни животински видове от няколко континента. Недалеч от нея се извисява модерна сграда от стъкло и олекотени материали – автосалонът на “Мерцедес Бенц”, до него хотел и още сгради в същия стил, с тъмни стъкла и алуминий, една искряща на слънцето сграда на кино от стъкло и мрамор, а в преддверията – модни магазини за обувки, чанти, аксесоари. И скоро след съвременния блясък на столицата арабска джамия сред двор от екзотични дървета сменя гледката, с усещането за вековна връзка с Ориента – думата тук е по-скоро синоним, маркиращ дълголетните връзки на Португалия със северозападните арабски държави от Африка.

По време на маршрутната обиколка се срещаме и с първомайска манифестация на неголяма група млади хора, които веят знамена, скандират някакви лозунги и ме връщат назад, у нас, в не чак дотам далечната епоха на родния социализъм, когато излизането на манифестация се подготвяше усърдно в училищата, имаше репетиции, а по градските площади се изсипваше пъстро множество от хора – работници, служители, ученици, студенти; задължителна маршировка по главния булевард начело с духовите оркестри и знаменца, които преминаващите са длъжни да размахват с ведри лица пред трибуната с партийните вождове, които пък на свой ред махат на манифестиращите, обзети от ентусиазъм тълпи. Тукашните демонстранти не са чак толкова гръмогласни и многолюдни, но пък изпълняват в карнавални костюми танци заедно с малък оркестър и повече напомнят на онези наши фестивали, които всяко лято събират в старата ни столица, около паметника на Майка България и парка Марно поле фолклорни групи от цял свят. Макар и външно, в Лисабон всичко да е лъскаво и блестящо, младите хора в държавата имат основание да протестират – тук всеки един от трима младежи е безработен.

На няколко места из португалската столица пък се натъквам на бездомници. Няколко думи за тях – те не са толкова много, колкото из София и някои наши по-големи градове, не могат да се сравняват и с нашите клошари, но се види, че сега, през пролетта, спят на пейки из паркове и алеи по булевардите, подслонени под фасади и балкони, не са особено угледни, а пък всичко, което имат, е на тях или около тях – раници, спални чували, някоя дреха или наметало. Никой не се интересува от тях; хилядите гости и туристи ги подминават с безразличие. Има и друга група от крайречните обитатели на града, това са десетки дребни спекуланти, продавачи на очила, сувенири, картички и пътеводители, шалчета и евтини парфюми, може да послушаш улични музиканти и да хвърлиш монета в кутията им. Любопитният европейски турист ги среща край прочутата кула Белем, по крайбрежните алеи и из градините покрай пристанището и манастира “Жеронимуш”. А луксозните яхти, отдъхващи си от честите ветроходни регати, от луксозните уикенди и скъпите партита с елита на Лисабон, привечер сякаш са заспали край Паметника на първооткривателите, до кулата Белем и на още неколцина места по живописното крайбрежие на Тежу – една огромна река-море, по-голяма от залив, с два грандиозни моста, свързващи наглед несъвместими квартали и хълмове от общата палитра на Лисабон.

Вечерта към 21 часа, тъкмо се каня да заспивам, през завесите на хотелската стая нахлуват свиркания, радостни възгласи, десетки клаксони отекват между сградите и ме карат да скоча. Край площада на Маркеш де Помбал се движат бавно автомобили, от тях се подават разгорещени запалянковци, някои мятат факли, други веят знамена. Едва сега се сещам, че футболния тим на “Бенфика” е победил турския “Фенербахче” за купата на Лига Европа и феновете ликуват. Чак до среднощ продължава фиестата на победителите, някои скачат, прегръщат паметника на маркиза и дори успяват да изрисуват със спрей монумента. Но нито една строшена витрина, нито един погром над автобус, нито обърнати кошове, нито побоища, каквито може да види човек у нас край стадионите на столицата и по-големите ни градове.

Още в ранна сутрин службата по чистотата е почистила всичко на площад “Маркеш де Помбал”, – и агитационните материали, и цветните лозунги по стените на паметника, а долу работници кротко и усърдно поставят ситни павета край кръговото движение и правят алеи за велосипедисти. С такива малки бели павета са наредени почти всички тротоари на португалската столица; нещо повече, майсторите изграждат във формата на филиграни и причудливи цветя черни и цветни алеи, та човек се диви на търпението и умението, което влагат, за да сътворят един общ и смислен проект за целия град. Между гранитните алеи и тротоари, насред широките булеварди растат палми и субтропически дървета, с удобни, наредени през двайсетина метра пейки. Докато обикалям квартала и търся хранителни магазини да осигуря вечерята, сядам да отдъхна. Наблюдавам строгия и дисциплиниран трафик – да се чудиш, даже и шофьори с най-скъпи возила чинно спират на пешеходните пътеки, изчакват търпеливо и дори се усмихват. Къде ти такова нещо у нас! Какви пейки, какви пет лева, ще ми речете. И докато седя недалеч от площада на великия маркиз, за миг оживява споменът за озъбени и свирепи шофьори по булевардите ни, за псувни, агресия и нещо диво, озверяло в нашенските физиономии и загрозяващо иначе симпатични наглед лица. На следващия ден в началото на кръговото движение, пред паметника с Маркеш де Помбал, застава жена регулировчик. Точни, премерени команди към автомобилистите как и в какъв интервал да заобикалят лентите, които се реконструират, и въпреки огромния трафик, в най-напеченото време дамата с униформа цял следобед регулира без почивка движението. Та ми иде на ум за нашенските порядки по родните пътища, за рушветите, мързела и какво ли не. Слава Богу, на пет хиляди километра е друго; шофьорите в Лисабон изразяват негодувание или протест спрямо колега с подсвиркване на клаксона, нещо, което не впечатлява тукашната полиция. Из булевардите на Лисабон има трафик и едва ли е по-малък от софийския, но из пътните платна с по няколко ленти динамиката и задръстванията са рядкост. Дори и в старата част на града туристическите маршрутни автобуси са с предимство, има очертани ленти, намират се места за паркиране. Но никъде не видях из тримилионния град поне един автомобил, качен върху тротоар. Санкциите са строги и безпощадни. Не видях обаче и прототипи на родните ни “паяци”, така ненавиждани у нас.

През последните години, в началото на май, Лисабон става място и за международния Иберийски маскен фестивал (Interndtional Iberian Mask Festival), в чиято програма влизат концерти, изложби на бита, културата и дори гастрономията на региони от Иберийския полуостров. Празненствата се провеждат в зоната на Росио и Байха – две любими места за развлечение на лисабончани и туристи от Европа и света. Но тръгне ли човек привечер по крайбрежните улици и из стария квартал на Лисабон, все ще се отбие в някоя уютна гостилница таска, където на чаша отлежало португалско вино Еспорао ще се потопи в меланхоличната фадо музика, изпълнявана от две или три китари и вокален изпълнител. В Лисабон познават високата класа на покойната Амалия Родригеш, но като оставим фадо дивата, вдигнала високата летва на най-носталгичната и пропита с тъга музика, извираща сякаш от дъното на португалската душевност, то в тукашните каса до фадо (къща; дом за фадо) песните в китарен съпровод се изпълняват предимно от мъже. Някои от тях и свирят, и пеят. Оркестърът в заведението е малък, има по една класическа и по една португалска китара (у нас позната като дванайсетструнна; с шест двойни струни). В китарната комбинация могат да се включат и други инструменти като цигулка и виолончело, щрайхова група (струнни инструменти). Все пак доминираща е импровизацията на китарата и елегичната вокална мелодия, които са в рязък контрапункт на енергичната и на места буйна испанската метроритмика. Едно от популярните вечерни заведения е Кафе Luso, къде може да се послуша музика, при това след предварителна резервация. Известно е, че фадо (от лат. Fatum – съдба) възниква в началото на XIX век и по мнението на експерти е комбинация от бразилска, романска, гръцка и арабска музика, а днес е обособена в два големи центъра – португалската столица и университетското средище Коимбра, където е позната като студентско фадо. Становищата за появата на фадо музиката са в няколко посоки – произлязла е от робите в Бразила и проникнала тук чрез португалските колонизатори; дошла е от средновековната епоха; пренесена е от маврите и пр. Произходът едва ли е толкова важен, колкото това, че тази необичайна музика изразява дълбока тъга по раздялата, страдание от загубата на любимия човек – през вековете хиляди португалци загиват в търсене на нови територии и пространства, пометени от стихиите на океани, морета, непозната и враждебна природа. Това са песните на мореплавателите, на рибарите, на пътуващите през океаните търговци, на техните любими. Невероятните интерпретации на този стил в най-ново време достигат и у нас. В София на 31 март 2011 г. в Националния дворец на културата, световната изпълнителка на фадо Мариза изнася спектакъл, който удивлява и вълнува със стилистика, майсторство, вглъбяване и артистичност. Едва ли е случайно, че този концерт и въобще фадо музиката в нашенска публикация биват сравнени с лек за душата. В Лисабон, две години по-късно, се уверяваме с очите си, че тази пропита с нежност, тъга и копнеж музика се изпълнява дори на улицата, а туристите се спират и удивено се за слушват в протяжните извивки на мелодиите. Не липсват и майски концерти като този в Културния център Белем с познати и обичани изпълнители на фадо, водени от Артур (Artur Batalha) и солистите Беатрис, Мария да Фе, Винсенте Камара. Като заговорихме за музика, в майските културни празници на Лисабон не липсват и класически образци – така в Театро насионал “Сао Карлош” представят трилогията на Верди “Травиата”, “Трубадур” и “Риголето”. С подобен характер е и музикалният фестивал Arko do Cedo, включващ изпълнения на творби от класиците Моцарт и Бетовен, забележете – във фоайето на метро станцията Saldanha.

2. За първоокривателите, техния паметник на брега на река Тежу, за приключенията и изпълнените с трагизъм истории

На самия бряг на река Тежу, недалеч от манастира “Жеронимуш” (манастира на йеронимитите), се извива 52-метровия Паметник на първооткривателите, издигнат през 1960 г. по идея на архитекта Котилелли Телму и скулптура Леополд де Алмейда. Момументът бива открит по повод на петстотин години от смъртта на Енрике Мореплавателя. Енрике, живял между 1394-1460 г., трети син на крал Жоан I, има принос за първите открития по протежението на африканския бряг. Паметникът във формата на каравела, цепеща водната шир, на носовата част изобразява Енрике Мореплавателя с умален кораб-символ в ръката; зад него пък са прочути личности от времето на великите географски открития. Тук са поетът Луиш Камоенш, държащ в ръка екземпляр от книгата си “Лузиадите”; тук са фигурите на математика Педро Нунеш и на художника Нуну Гонсалвеш, великият мореплавател Вашко да Гама, Алфонсу V, както и картографи, астрономи, прочути морски предводители и дейци, взели участие в пътешествията по морета и океани. Каменната каравела на Енрике е с португалския герб и изображение на кралския Авизски меч. Откъм кърмата, върху самата площадка пред паметника, е разтворена картата на света с обозначение на морския път на великите португалски мореплаватели. Паметникът ми припомня и за мемоарната книга “Плавания към неизвестни земи”, написана от Луис Алвизе (Луиджи да Мосто).

От върха на паметника човек може да отправи взир и към огромната река-езеро, която плавно е понасяла каравелите на първооткриватели в открития Атлантически океан. Обърне ли очи назад, ще види прочутия манастир “Жеронимуш” и Белемския културен център – открит в най-ново време, през 1990 г., чиито помещения са конгресни и концертни зали, музеи и изложбени халета, свързани с епохата на откритията.

Нека припомня, че една от преводните книги с морска тема у нас в по-ново време, попаднала в поредица с художествени текстове, е “Португалски хроники”, на книгоиздателство “Георги Бакалов” – Варна, през 1979 г. съставена от Елена Ряузова. Тя влиза в Библиотека “Морета, брегове и хора” под №42 под редакцията на Димитричка Железарова. Библиотечното оформлението е на Иван Кьосев, а художник на книгата е Николай Николов. Встъпителната статия от Елена Ряузова “Епоха на велики открития” припомня за откриването на морските пътища и експедицията на Вашку да Г ама, за откриването на пътя към Индия от великия мореплавател и разцвета на Португалия през XV-XVI век. “Златният век” на португалската империя бива възпят в поемата на Луиш Камоенш “Лузиадите”, която се определя от авторката като “поетична енциклопедия на географските открития”, а по същата тема, от позицията на пряк участ и свидетел в първото пътуване на Вашку да Г ама, войникът и мореплавателят Алвару Велю пресъздава неповторима обстановка и събития от далечната епоха. Книгата на Велю под заглавие “Пътешествието за откриването на Индия” излиза далеч по- късно, през 1838 г., но явно дълбоко е развълнувала съвременниците от времето на литературния романтизъм, затова скоро бива преведена на френски, английски и немски. В сборника “Португалски хроники” варненското издателство дава следното заглавие: “Описание на пътешествието за откриване на Индия, което дон Вашку да Гама направи около нос Добра надежда (8 юли 1497 г – 25 април 1499 г.)”. В сборника е включен драматичният мемоарен разказ от неизвестен автор “Корабокрушението на големия галеон “Сау Жоау”. Нерадостната съдба на корабокрушенците от кораба “Сау Бенту” през 1554 г. е разказано в мемоарната хроника, написана от Ма- нуел Мешкита Перещрелу и отпечатана в далечната 1564 г. в Коимбра. Авторът е родом и е починал в Аленкер. В активния си живот е мореплавател, командва галеони, воюва в Индия, пътешества и картографира пътуванията си, особено тези от източния африкански бряг с крайбрежието, дълбочините, пристанищата, морските пътища. Трагичен, прочувствен и същевременно увлекателен е наративът в тази мемоарна повест-хроника, особено в частта и след корабокрушението на най-добрия португалски кораб “Сау Бенту”, натоварен със скъпоценности, скъпи стоки и храни. Разбира се, нямам за цял да разказвам съдържанието на тази малка, но впечатляваща книга, припомням само, че тя е издателски факт в репертоара на едно от държавните ни издателства, които иначе предпочитаха да реализират издания с идеологически патос, а самата поредица “Морета, брегове и хора” вълнуваше с велики открития, приключения по морета и океани, даваше един друг, примамлив и вълшебен взор на тогавашния читател от времето на социализма.

3. Кулата Белем – паметник на португалските мореплаватели от епохата на Вашку ла Г ама и неговите слеловници. Мостът “25 април” и монументът на Христос-Властителя

До нея се стига и с влак, но за мен е по-удобно да ползвам маршрутните автобуси, които минават край железопътната линия, наблизо до пристанищните комплекси – там е акустирал огромен круиз от Панама с поетичното име “Ла Поезиа”, а хилядите му пасажери току-що са се пръснали из португалската столица. Отминавам паметника на първооткривателите. По една крайбрежна алея достигам до военен хидроплан, припомнящ за тревожното време на последната световна война. Край него десетки дребни търговци продават евтини китайски стоки, като че ли най-добре вървят шаловете и очилата. Всичко става с пазарлък, предимно на развален английски. Наблизо са неколцина бараки, сред които откривам и една, държана от мургави българи.

По същата алея, право срещу манастира “Жеронимуш”, досами брега на вечната река Тежу, се извисява монументът, вписан през 1983 г. в списъка на световните архитектурни паметници, защитени от ЮНЕСКО – това е бялата снага на кулата Белем, откъдето през 1497 г. Вашку да Гама поема с кораба си към откриването на нови територии, а след завръщането си от Индия пак тук бива посрещнат лично от крал Емануил I и неговата свита. От далечната епоха в околните сграда на квартала е оставен отпечатъкът на мануелинския стил – с характерната декорация от морски фигури, раковини, листа, с хералдика, преплитаща религиозна символика и с апотеоза на великите открития, въздигнали до империя малката държава и столицата и на брега на Тежу. На човек не му остава друго, освен да тръгне по тесните каменни стълби на кулата Белем, да изкачва етаж подир етаж, да се диви на морските далекобойни оръдия, насочили дула през каменните бойници и служили векове за отбрана на залива от неканени морски гости, и накрая да се изкачи на площадката при последния етаж, откъдето пред погледа със сребърни отблясъци просветва морският път – към синьозелената шир на безбрежното и загадъчното – един друг, примамлив свят за смелите покорители на океаните. Флотилията е извивала покрай Кабо де Роса, крайбрежното място, отстоящо най-западно от континента, а сетне корабите са поемали в открития простор на Атлантика – към Африканския бряг, към Бразилия, към Индия и още непознати територии и пространства.

От кулата Белем човек може да се полюбува и на старинния град, разположен върху седемте хълма, и да разгледа моста 25 април (Понте 25-ти абрил), носещ своето име в чест на мир- ната революция от 1974 г., сложила край на дълголетната диктатура на Салазар. Мостът се счита за най-дългия на континента, като дължината му е 2278 м, а пилоните са високи 190 м. Сега под автомобилния път минава и железопътна линия. На отвъдния бряг се извисява внушителната статуя на Христос Властителя, благославяща с вдигнати ръце Лисабон и напомняща Божията статуя в Рио де Женейро.

Като ято чайки под моста се провират двайсетина яхти, използват попътния вятър и идват към кулата, сетне извиват грациозно тела и една по една навлизат в близкия пристан. Отдолу идва едва доловим аромат на току-що приготвено кафе, на водорасли, чуват се меланхоличните мелодии на акустични китари и сякаш времето на върха на кулата спира за миг, преди отново старият град да разтвори прегръдка и площадите да поемат смаяните пътници.

4. Поглел към книжовността и печатното лело в Португалия

За начало на печатарството съвременните португалски историци бележат годината 1489, когато в Шавеш бива отпечатана първата португалска книга; посочва се и периодът за възникване на местното книгопечатане – края на XV век. Известно противоречие в твърденията на съвременния португалски историк Ж. Сарайва откриваме в следващото му твърдение, че изобретената в Германия печатарска преса бива въведена през 1494 г. в Португалия. Споменава се и фактът за наличие на малка еврейска печатница в Лейрия, където излиза “Алманах Препетуум” (Almanach’Perpetuum) от Салумау Закуту. През 1536 г. бива отпечатана и първата чуждестранна пиеса “Отмъщението на Агамемнон”.

Фернау Лопеш се счита за значим автор на португалския Ренесанс. Назначен за главен кралски хроникьор, но близък по дух до народа си, той съумява да създаде няколко книги на достъпен език и стил – “История на Португалия”, “Хрониките на Дон Педру и Дон Жуау” (първа и втора част), отстоявайки лични разбирания за движещите сили на събитията и превратностите на времето. По същото време се появява и оригинална творба – книгата с есета на крал Дон Дуарте. Новите географски открития и стъпването на португалците на други континенти раждат мемоарно-документални творби с висока стойност. Управителят на Индийската компания Жуау де Баруш публикува впечатляващата си книга “Десетилетия в Азия”. Между 1502-1536 г. твори драматургът Жил Висенте – “Монолог на краваря” е първата му авторска пиеса, а през 1562 г. е отпечатано издание, в което са включени негови авторски произведения. В 1516 г. излиза антология с песни, подбрана дворцова поезия със заглавие “Кансиунейру Жерал”, чийто съставител е Гарсия де Резенде. В 1572 г. излиза знаменитата творба “Лузитаните” от Луиш де Камойнш.

През втората половина на 17 век в репертоара на издателско-полиграфическите дейности се появява нов акцент – историографското съчинение, което доразвива, вече от научни позиции,

историческата хроника. Преходни произведения са “Хроника на Дон Мануел, най-щастливия крал” (1566) от Дамиау де Гойш, “Хроника за кралете на Португалия” (1600) от Дуарте Нунеш де Леау, а между 1597-1797 г. в осем части излиза капиталният изследователски труд “Лузитанската монархия”.

Дуарте Нунеш де Леау е един от енциклопедичните автори. Вълнуват го езиковедски въпроси и през 1606 г. издава “Произход на португалския език”, а четири години по-късно излиза историко-географското му съчинение “Описание на кралство Португалия”. Появяват се и издания, плод на конкретни наблюдения с живи участници и съвременници на епохата, и с известен пътеписен привкус, каквито са творбите на Франсишку де Анраде: “Хроника на Дон Жуау III” (1613), на Фернау Мендеш Пинту “Странствания” (1614); на йезуита-пътешественик Антониу де Андраде “Преоткриване на на Великия Китай или руините на Тибет” (1624).

Правят се сериозни стъпки в наукознанието – през 1675 г. е издадена книгата на Антониу Рибейру де Маседу “Върху въведението в свободните науки”.

Появяват се и библиографски изследвания – през 1741 г. свещеник Диоргу Барбоза Машаду издава първия том от поредицата си Лузитанска библиотека. Друг отец – Мануел Кайтану де Соза дава началото на своята Генеалогична история на португалското кралско семейство (1735).

Насърчение за португалското издателско и печатарско дело бележи и откриването през 1720 г. на Кралската академия по история, а няколко десетилетия по-сетне – през 1779 г. и на Кралската академия на науките в португалската столица. През 1796 г. е открита Кралската обществена библиотека на Лисабон. Години по-късно, през 1969 г. e отворена модерна сграда на лисабонската Национална библиотека.

Литературните направления в Европа не отминават и Португалия. Особено силно е изразен романтизмът, трасиран с поемата на Алмейда Г арет “Камойнш” (1825) и продължен в началото на 40- те години на XIX век с издаването на творби от Алшандре Иркулану “Шутът” и “Ерих Презви- терианеца”; с произведения от Алмейда Г арет – “Пътешествия из моята родина” и драмата “Отец Луиш де Соза”. По-късно, през 1901 г. е издаден романът на Еса де Кейрош “Градът и планината”.

Разбира се, тук нямам за цел да правя цялостен книговедски преглед на португалската книжнина, която е изключително богата и събрана в десетки библиотечни колекции. Нека само припомня, че кралската библиотека в двореца Мафра, на 45 км северозападно от Лисабон, притежава редки и ценни издания с кожени подвързии и златни инкрустации. Дворецът, базиликата и манастирът в епохата на крал Жоан V и съпругата му Анна Австрийска са издигнати със златото, донесено от Бразилия и благодарение труда на 50 000 строители, както и проектите на няколко архитекти. Самата зала на библиотеката обхваща 84 м и е смятана за една от най-изисканите в страната.

Библиотеката-музей “Жоанини” в университетския град Коимбра също разполага с ценна колекция от старопечатни издания и манускрипти, надхвърляща стотина хиляди заглавия. При това е уредена в старинно здание, построено със специално

библиотечно предназначение и функционална уредба, мебелировка, изработена от слонова кост, дърво от Индия и Африка, златни инкрустации, отлична керамика от предходни векове. Част от колекцията вече е в дигитален вид и на микрофилми.

Сградата на университетската библиотека в Куимбра е издигната в периода 1717-1728 г.

И още един интересен факт – писателят-реалист Акилину Рибейру (1885-1963), измежду класиците на португалската литература, за известен период заема поста директор на Националната библиотека.

Недалеч от хотел “Феникс”, в една от близките улици близо до площад “Маркеш де Помбал”, откривам цял комплекс-галерия на изкуствата, класическата и фолклорната музика, в първия етаж на който е уредената книжарница за научна, справочно-енциклопедична и художествена литература “Livraria Buchholz” и прилежащата към комплекса Galeria de arte musica classica e folclorica. В книжарницата могат да се разгърнат произведенията на романиста Жозе Родригеш душ Сантуш, на примата на детско-юношеската литература в Португалия Мария Тереза Майя Гонзалеш, на популярната в иберийския полуостров актриса и писателка Фернанда Серано, на Жуау Агиар, Жузе Сарамагу и още много писатели.

Подобни издания откривам и в книжарнички из стария квартал Алфама, докато изкачвам пътя към крепостта Сан Жорже. Отвисоко наблюдавам църквата “Санта Енграсиа”, днес национален пан- теон с мемориал в памет на Енрике Мореплавателя, откривателя на морския път до бреговете на Индия Вашку да Гама, вицекраля на португалските колонии в Индия Алфонсу Албуркерк, великият поет на Португалия Луиш Камойнш. Днес храмът-пантеон на славните португалци белее измежду крайбрежните червени покриви на сградите и само на неколкостотин метра под нея река Тежу едва доловимо плиска меките си синьо-зелени води, а сред залива лежи самотен кораб, подобно на застинал върху вълните гларус.

Докато се взирам и мислено си представям необятната безбрежност на Атлантическия океан, сещам за сензационната информация на тукашни медии и сайтове – край Азорските острови португалски любител моряк на име Диоклесиано Силва случайно се натъква на само на 12 метра под водата на 60-метрова пирамида с площ 8000 кв. м. За мистериозната пирамида в океанските дълбини между Терсейра (Лилавият остров) и Сао Мигел (Зеленият остров) на Азорския архипелаг се твърди, че изглежда е част от древния изгубен континент Атлантида. Медиите в Португалия се занимават с подводното откритие, а впоследствие наш всекидневник посвещава цяла страница със снимки и коментари за хипотезите, свързани с изгубения архипелаг. Да нищят случая се заемат дори учени от факултета по океанография и рибарство и от адмиралтейството на Азорската морска зона.

Спирам пред множеството паметници на достолепното португалско минало и си давам сметка за символите на т.нар. масов национализъм – знамето, националният химн, паметниците на паднали в значими сражения герои, образа на републиката, олицетворяван и реципрочен на образа на отечеството. Всъщност диктаторът и идеолог на “новата държава” Оливейра Салазар между двете световни войни, като контрапункт на катастрофалното участие на Португалия в Първата световна война, издига девиз за национално възраждане – Бог, Отечество, Семейство, което пък кореспондира с великите географски открития и португалските приноси в тях, с имперската идея и неделимата общност с португалските колонии. Макар и заменени с нови ценности и символика след 25 април 1974 г. и постепенната интеграция към демократична Европа, все пак и днес в Лисабон витае духът на изконните добродетели, а знамената, хералдиката и паметниците на културното минало предизвикат носталгия, удивление и преклонение. Защото край тези паметници се събират не само европейци, американци, японци, китайци и какви ли не народности, но и стотици гости от португалската провинция, измежду които групи деца, идват и отлично приеманите тук туристи от португалоезичните африкански страни, от Бразилия.

С една любопитна бразилка на средна възраст се срещаме на закуска в хотела, която ни бърка с руснаци, но я поправяме и щом споменаваме за родината на жената-президент на най-голямата португалоезична държава Дилма Русев, лицето й грейва в широка приятелска усмивка. Подаряваме й нашенска картичка за спомен и пожелаваме скоро да посети България, където има също прекрасни места и за културен туризъм, и за отдих на море и планина. Бразилката кимва, благодари и усмихната, ни праща благопожелания.

Отново минавам откъм гърба на хотел “Феникс”, в тихата улица пак се връщам в уединената, но подредена с вкус книжарница “Livraria Buchholz”.

 Цял рафт е отреден за актрисата и писателката Фернанда Сорено. Струва си да кажа няколко думи и за колоритната й личност. Родена в Лисабон на 15 ноември 1973 г., като гимназистка пее в рок-група, сетне за кратко е студентка в Автономния лисабонски университет, после работи като манекен, получава и първите си роли в игрални филми. След кратка кариера на телевизионна водеща, Сорено записва участия в сапунени опери и теленовели, между които и популярния в края на 90-те години сериал “Журналисти”. Прави успешен дебют в киното с филмите “Джейм” (Jaime), “Разходка в парка”, телеграмата “Теорема Питагор”, играе и в теле- новели и филми от по-ново време като “Аз ти дадох почти всичко”, “Големият залог”, “Вълците”, “Ти и аз”. През последните години участва и в театрални постановки. Излязлата й през 2013 г. в издателство “Oficina do Libro” книга “ Tambem Ha Finais Felicez “ (“Има и щастлив край”) е откровена изповед на съвременна жена, преминала през трънливия път на успеха, но и на болезнени изпитания в житейския си път.

Започнах за културни и книжовни прояви и нека не пропускам един факт извън българската столица, говорещ добре за съвременната културна комуникация – между 13-18 май 2013 г., във Велико Търново се провежда Седмица на културите на португалоезичните държави – Ангола, Бразилия, Гвинея-Бисау Кабу Верде, Мозамбик, Португалия, Сау Туме и Принсип Източен Тимор. Голямата културна проява се провежда в зала “Европа” на Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”, а съорганизатори заедно с университета са Португалския културен институт “Камойнш” и Университетът на Сао Паоло. Вторият по ред семинар за обучението и изследователската дейност в университета е участието на лектори от двата университета и от институт “Камойнш”; наред с това се откриват лингвистична и театрална изложба, пред ректората на ВТУ организаторите дават почерпка на чаша порвайн, прожектират се филми от португалски и бразилски режисьори и дори има купон с лузофонска музика и самба.

В един от дните на пребиваването ми в Лисабон се спускам до площад Россиу (Rossio), за да се добера до писателското кафене “Никола” – любимо място за срещи на интелектуалци, творци на словото, от няколко поколения. Кафенето, както още други, се помещава в една от онези здания на XIX-XIX век. Сред площада се извисява паметникът с излятата от бронз фигура на португалския крал Дон Педру IV, изобразен с протегната към народа либерална конституция. В северната част на площада, зад монумента на краля, се белее неокласическата сграда на Националния театър “Мария II”. Шест белокаменни колони са издигнати пред входа на зданието и върху тях е стъпил триъгълник с алегорически фигури, от чийто връх ме посреща статуята на създателя на португалския класически театър Жил Висенте. Фонтан с причудливи фигури в неокласически стил допълва усещането за хармония, а край него настилката по площада сякаш рисува пред очите красиви черно-бели вълни от настилката, изпълнена със ситни павета – едно от характерните неща, с които чужденецът ще запомни Лисабон. На самия Росиу има пазар за цветя: в миналото тук се намирал Дворецът на инквизицията, провеждали се наказания за назидание пред широка публика, но имало и хубави моменти – ставали военни паради, народни увеселения, даже се водели турнири по бой с бикове.

Като заговорих за съвместни книжовни прояви на Португалия и България в сферата на белетристиката, нека отбележа и дейността на лисабонското издателство “Вега”, което през 2000 г. издава на португалски историческия роман “Странният рицар на свещената книга” от Антон Дончев, а през 2007 г. публикува и романа на Красин Кръстев “Подвижни пясъци”. Тук ще отдам дължимото и на едно изследване на публициста и преводача Румен Стоянов “Чака ме светът. Никола Вапцаров в испано- и португалоезичните страни” (2009), където авторът добросъвестно е събрал е проучил солиден материал за присъствието на големия наш поет, позовавайки се при това на добре свършената издателската работа в редица страни от Европа и Латинска Америка, отразили с книги и публикации в медии присъствието на Никола Вапцаров. Р. Стоянов е отделил и цяла глава за португалските издателски приноси в тази посока, спирайки се върху самостоятелно издадената на португалски книга на Н. Вапцаров “Стихотворения” от издателство “Лимяр” в Лисабон през 1980 г., в превод на Ежито Гонсалвеш. Пак там авторът се позовава на публикацията на информационния всекидневник “Диарио популар” – Лисабон, от 10 януари 1980 г. за Н. Вапцаров. Покрай други издателски прояви в Португалия, свързани с творчеството на наши поети, Р. Стоянов отделя място и за лисабонския сборник “Песента и схватката”, публикуван през 1989 от издателство “Ешкритор” – Лисабон.

В средата на 90-те години на XX век идва ред и за съвместни рецитали на българската и португалската поезия, какъвто е организиран с участието на поетите Гинка Билярска и Педру Тамен в София по проекта “Твоята и моята Европа” на Сдружението на говорещите португалски език в България, португалското посолство у нас, фондация Калуст Гюлбенкян и с насърчението на Европейската комисия в България. Сдружението е формирано в средата на 1998 г. като културна организация, отворена към лингвистика наука, книжовност, изкуство и обществено-политически живот за държавите, говорещи португалски. Нека припомним на читателя, че в Софийския университет “Св. Кл. Охридски” се изучава Португалска филология, във ВТУ “ Св. св. Кирил и Методий” има специалността Приложна лингвистика с изучаване на португалски и със самостоятелен кабинет (Sala de lingua Portuguesa), където е разположен и центърът СеМю de estudos Portugueses e estudos brasileros; в София като втори език в Испанската гимназия се изучава и португалски; че наши инженери, медицински персонал, агрономи, учители са работили в Ангола, Мозамбик и Португалия, и обратно – у нас завършват висше образование доста специалисти от тези и други държави, където португалският е официален език. Споменатото сдружение в първото десетилетие на новия век работи по европейски проект и вече е дало възможност да се осъществят контакти с Лисабонския държавен университет и с португалската Национална библиотека, в тези контакти се е включила и Асоциацията на португалските преводачи.

И накрая на този дълъг и уморителен, но пълен с нови впечатления ден отново минавам по алеите край брега на Тежу. Отдалеко се белее Паметникът на първоокривателите, по-нататък – кулата Белем. Панамският круиз “Ла Поезия” е още на пристана и прозорците на каютите святкат със синьозелените пориви на вълните, бризът донася приятна хладина, а вечерта бавно се спуска и мята удължени сенки над Лисабон. Отвъд реката все още в бронзовите лъчи на заника могъщата фигура на Xристос Властителя благославя града и залива. Посядам в уютно кафене на открито на стотина крачки от Праса ду Комерсиу. Разнася се звън на китара и нежен глас ме отнася далеч от брега. Xиляди гълъби безгрижно се провират между туристите, а отвисоко, досами триумфалната арка, бронзовата конна статуя на крал Жозе I наблюдава залеза и суетнята по площада, и сякаш с носталгия си припомня за военни паради, народни тържества и веселия.

Седнал на пейка край пристанището, настроен съм да виждам в някаква особена светлина Лисабон; усещам полъха на океана, който прониква по естуара на Тежу от Атлантика, а покрай мен сякаш невидими прибягват силуетите на герои от историческите романи на Гарет и Иркулану, от славния португалски век на литературния романтизъм, след тях сякаш се догонва в едно с плясъка на вълните любовният шепот на два скелета на фона на музика от пиано в романа “Годеж в гроба” от епохата на ултраромантизма. Иска ми се да изчета книгите на литературен Лисабон, да понауча повече за техните автори, но знам, за едно пътуване това си е непосилна цел, затова си обещавам, щом се завърна в България, да прегледам поне онова, което е преведено и издадено у нас и което ще остане в богатата съкровищница на родната ни книжнина. И да напиша още нещо за преводната португалска книга.

--------------

Публ. в сп. “Издател”, бр.3-4, 2012 г.