Най-безценният дар

Най-безценният дар

Нависоко, в планината,
сред рубини и позлата,
върху почви плодородни,
и сред хора благородни
се издигало напето,
и от никой непревзето
кралство – приказно-красиво,
със пазачи мълчаливи...
Там, в градините уханни,
сред цветенцата омайни,
със годините растяла
и щастливо си мечтала
най-прекрасната принцеса –
като нежна, златна есен,
със очи – безкрайно сини
и коси – тъкана свила...
Щом дошло да се омъжва –
и вестта поела бърже:
че очаква се пред Краля,
във двореца му всезнаен
най-достойният – ръката
на принцесата богата
да поиска и се врича
до смъртта да я обича...
Но условия седели
пред поклонниците смели –
че освен да са напети,
и юнаци, и поети,
с дар такъв да се представят,
че девойката да смаят...
Заредили се богати
и прочути – с чисто злато
от съкровища зарити,
със таланти неприкрити,
но усмивката й хладна
ги церяла безпощадно...
Нито били интересни
със любовните си песни,
нито с накитите тежки
или с гиздавите дрешки –
както всякога модерни,
а във помислите – черни...
“ – Аз дарявам ти коприна
от далечната чужбина!”;
“ – Знай, пред музиката моя
и невярващи се молят!”;
“ – Че стрелец съм най-изкусен –
даже Кралят не допуска!” –
все приказвали, но всички
се изтъквали самички,
и към титлата й само
се домогвали безсрамно...
Никой даже не попитал,
и дори не се опитал
във душата й да види,
без усилия да свиди...
И тогава, от тълпата,
без подарък във ръката,
до основите на трона
приближил се строен момък...
Той принцесата погледнал
и към нея се пресегнал,
като шепнел до забрава,
че дошъл е да й дава
най-безценното, което
е получил от небето...
“ – Аз не съм и благородник,
ни на стихове поклонник,
но къщурка малка имам –
там, където да преспивам,
а богатствата ми скрити
са проблясващи звездите
и да имам свободата
под петите ми земята
да усещам, като крача
от зори – та чак до здрача!
Дарът, който ти поднасям
и в нозете ти принасям
то – сърцето ми е само,
но за двама ни голямо!”
След горещите му думи
нещо станало безумно –
и Принцесата красива
го последвала щастливо...
Предпочела да е бедна,
във одежди неугледни,
и дори да не царува,
но в любов да си добрува...
...
Във неписаните книги
на Съдбата ни го има –
най-безценното, с което
е дошло в света детето –
над богатства и разкоши
побеждава всичко лошо
и дори да ни е тежко –
пак сърцето ни човешко!
----------------
Публ. в “Приказките на мама”, Бургас, 2016.