Ерос и Танатос

Ерос и Танатос
или
Писателя и момичето в жълто
Разказ

Горещината ги съсипваше. И без тракащото като полудяло тенекиено петле на покрива на къщата на хазяите беше душно и тежко. Морето не изпращаше прохлада като друг път, а може би се бе поуморило от суета, голота и сезонни субкултури. Този ден температурата беше 42 градуса, а деня едва започваше.

– Люби ме! – казваше Актрисата, легнала на леглото до прозореца, силно мургава, гола и привлекателна на фона на белите чаршафи.

– Непрекъснато се потя – вяло отвърна Писателя. – Ще поискам от хазяйката други хавлии.

Някак си безнадеждно летяха минутите. Горещината ги правеше да изглеждат нереални, светлината не беше обикновена, а лъчиста и прозрачна. Телата им бяха много по-живи. Писателят чувстваше, че диша само с порите на кожата си и годините му, около 50 се стопяваха в този миг, когато прегръщаше Актрисата и се любеше с нея поривисто, като двадесетгодишен и сливането им беше връх на блаженство, но също така чисто, изчистено от всякаква душевна мръсотия и житейски съображения, които така развалят мига.

– Постой в мен – го молеше тя. – Не се чувствам на земята днес. Въздухът е особен. Като че ли аз не съм аз.

– Това е защото това пътуване беше съвсем екстемпорално и за двама ни. Все пак ще сляза до хазяйката.

– Добре, господарю мой. Донеси и ютията на скъпата си робиня. Тази вечер ще излезем на рибен ресторант.

Писателят погледна през прозореца откъдето морето се виждаше – бурно, но златисто и привличащо. На излизане от стаята си помисли какво ли би станало, ако всичката риба в морето изведнъж умре. А на стълбите пред вратата на хазяите се успокои с една латинска мисъл: “Non deset”[*]

В това време Актрисата, станала права, също гледаше морето. От отворения прозорец нахлуваше горещ въздух, който по-скоро опипващо отколкото разхлаждащо се спускаше по гърдите и, по стегнатия корем и високите, още момичешки бедра.

“Колко е хубава последната му книга – мислеше Актрисата, – все едно, че в предишното си прераждане е бил жена. И тази тънка чувствителност, която срещам за пръв път и която повечето мъже се стремят да прикрият, а той не я крие, не я афишира, просто я носи.”

Когато той се върна тя стоеше все още там. На фона на зелената вода в залива изглеждаше по-тъмна, една доброволна и любвеобилна робиня с дълги, черни коси, която чака господаря си – вятъра.

Докато стане осем се любиха още веднъж и изпиха бутилка бяло вино. Актрисата изглади ризата на Писателя и изпрати e-mail до сина си.

“Сигурно има връзка с други мъже – казваше си той, – сама жена и толкова хубава? А може да се е отказала от непредвидени рискове заради малкия си син, който гледа сама? Във всеки случай никога няма да може да играе Соня Мармеладова. В нея няма нищо наивно. Може би най-точното е, че има чувствен разум. Боже мой, каква глупост! Чувствителен разум? Нещо като квадратен кръг.”

– Горещината е виновна!

– Моля, каза ли нещо? – Актрисата се наведе над него като големите, добре сложени нейни гърди едва не събориха пластмасовите им чаши на шкафчето.

– Не, мила, но ще кажа след малко... наздраве!

Пиха. Тя закачливо прокара ръка през косите си. Писателя усети, че между пръстите й и дългите тъмни кичури прескочи искра. Това го накара да бъде осторожен. Затова по-късно, вече навън вместо да и каже, че я обича сподели тихо:

– Хубаво ми е с теб!

Но тъй като оркестърът в Рибния ресторант свиреше много високо и наоколо курортисти и рибари бяха поразвързали езиците си тя не го чу. Актрисата обаче беше умна жена и не го показа защото прозря, че той е казал: “Обичам те!” Писателя не се изненада никак, когато тя бурно сграбчи ръката му и типично по актьорски изигра емоционална възбуда. Интересното в случая беше, че в крайна сметка тя оставаше искрена с него и вярна на любовното им лято.

“Чудесно е, че не флиртува с младите мъже – успокояваше тревогата си Писателя. – Разумът и подсказва, че с мен ще бъде освен другото и интересно. Не трябва да я разочаровам.”

Започна да и говори. Оркестърът почиваше и той я водеше към желанието и да го слуша.

– Кажи ми какво написа вчера, мили – най-сетне запита тя. – Сигурна съм, че ще ми е любопитно!

– Знаеш ли, не съм сигурен този път.

– Но какво е то...

– По-скоро може да те разстрои. Не е кой знае какво, само че не е типично.

– Скъпи ми господарю, веднага започвай!

Писателя повика минаващия сервитьор и поръча нови водки с кока-кола.

– Започвай! Започвай!

Разказът си той започна в Рибния ресторант, а завърши на морския бряг, където най-после намериха хладина в полунощното спокойствие на вълните и близката пълна луна, зовяща към мига.

“Той се запознал с момичето в един ресторант и то по най-обикновен начин, нали знаеш когато си много амбициран. Погледът се плъзга по масите и в най-отдалечения ъгъл вижда млада жена в семпла, жълта рокля. Сама. Отегчена или играеща на сериозна, отказала вече веднъж да танцува. После той се насочил към масата и с леко клатеща се, полуморяшка, полухлапашка походка. “Ще танцувате ли?”, “Не, не искам.”, ”Но моля Ви, вижте цялото заведение ме гледа. Какво е един танц?” Тя в крайна сметка отстъпила, а малко по-късно по негова инициатива сменили заведението с по-скъпо и по-луксозно. И тя бавно започнала да отстъпва на увещанията му, на завидната енергия, на овладения интелект, на цветята от късната цветарка, на танцувалното настроение, на прекрасната вечер. Как само се смяли, когато тя накапала жълтата си рокля със соса от филето. Изпили втора бутилка шампанско и се обяснили. Той поискал да се оженят веднага. Това едва ли било възможно в момента, в тази нощ, в този нощен град, но за следващата сутрин като че ли нямало проблеми. Тя се съгласила и изглеждала щастлива. Особено когато той и подарил малко златно синджирче с русалка. Късно вечерта се изпращали под кестените на тиха улица до нейния дом – смълчана, сива, олющена, тъжна кооперация с тъмни прозорци. Той я изпратил до самата и врата, а това било на втория етаж. Не могъл точно да види името на фамилията на вратата, но по-късно си спомнил, че когато тя влизайки го избутала по стълбите с обещание, че утре тя сама ще му позвъни на бледа, мъртвешка светлина той прочел нещо подобно на Стоеви или Станеви.

Бил разбира се много щастлив. Прибрал се тананикайки си валсове и мислейки за щастието, което като птица само веднъж каца на човешкото рамо и което не трябва да изтървеш. Минала нощта. Чакал момичето да му се обади, но минало десет, а телефона злокобно мълчал. В паника осъзнал, че не я е бил питал как се казва. Тук страха е опасенията се явили за първи път, но не и за последен. Чакал до три и крайно изнервен и възбуден хукнал по снощния маршрут под кестените към смълчаната кооперация. Не, нямал никакво предчувствие. Просто позвънил и бил малко ядосан, както се ядосваме, когато приятелите ни не изпълняват обещанията си. Станеви или Стоеви отворили вратата. По-точно някакъв белокос мъж на около петдесет и пет-шестдесет години.

“Какво обичате, млади човече?”

“Искам да видя дъщеря ви – решавайки да бъде откровен пред вероятния баща отговорил. – Аз съм нейния приятел. Трябваше да ме чака днес.”

Старият човек се хванал за гърдите и тихо се свлякъл на пода на антрето. Притичала възрастна жена в черно. Прихванала мъжа си.

“Кой сте вие? Какво искате от нас?

Бащата вече се бил свестил:

“Той търси Кора. Представяш ли си – имал среща с нея.”

Двамата го гледали втренчено. Били по-бледи от смъртта. Изглежда по някакви симптоми разбрали, че не е някой подигравчия, а и носил скъпи цветя. След като помълчали още минута майката на Кора, момичето с жълтата рокля прошепнала тихо, но за него думите и прозвучали като топовен залп:

– Божичко! Кора е мъртва от две години!”

На това място от разказа си Писателя бе прекъснат от звук на чупещо се стъкло. Актрисата потръпваше някак си смалена и много тъжна. Миг преди това беше изтървала бутилката Траминер върху камък и звукът на строшено стъкло се бе слял с удовлетворения смях на току-що обичана чехкиня на плажа по-долу.

“Господи, нима това може да я развълнува?” – запита се той и за пръв път се усъмни в активността на нейния бивш живот, за пръв път се запита познава ли я истински?

– Да продължа ли, скъпа?

– Да, разбира се, господарю мой. Как си нарекъл втората част?

– “Ексхумацията на Кора”. Впрочем това още не е написано, а и едва ли ще бъде написано като имам пред вид, че ти го разказвам и въобще не го харесвам.

– Аз също. – засмя се Актрисата. – Но ме влече като някакво гъсто и лепкаво течение все по-надолу и в най-дълбоката вода.

– Е, аз не съм Хичкок.

– ... но и Лилиев не си. Продължавай историята!

“... когато страстите позатихнали и се разбрали, че нито той, нито бащата и майката са полудели, а напротив са здравомислещи хора, решили да се обърнат към полицията. След голямо разкарване властите най-после разрешили ексхумацията в присъствието на техни представител – един инспектор или следовател, който се занимавал само с най-заплетени случаи и за когото се разправяло, че нищо след възкресението на Христос не можело да го учуди. На гробарите било платено добре във вино и банкноти и скоро капакът на ковчега блеснал на слънцето добре затворен.

– Хъм – мърморел сърдито инспекторът. – От тази глупост няма нищо хубаво да излезе. Хайде, разбивайте!

Циганите вдигнали капака. И тялото разбира се било там. Инспекторът злорадо се усмихнал и се обърнал гневно към тримата, но нещо в погледите им го възпряло.

– Какво има по дяволите? – викнал им той за да ги върне на земята.

– Кора! – сочел нещо с пръст стария Станев или Стоев.

– Потвърждавате ли, че това са останките на вашата дъщеря, погребана през май 20...?

– Какви останки? – обадил се и младежа. – Сляп ли сте, инспекторе? Вижте я как изглежда!

Кора наистина изглеждала много добре въпреки че съмнение в това, че е умряла не можело да има. Само че, когато един труп престои под земята почти две години с него настъпват безвъзвратни изменения. Къде били тези изменения в случая? Лицето на момичето изглеждало съвсем нормално и чисто, само малко бледо. Косата и изцяло запазена, като че сресана преди да си легне, а най-странно впечатление правела идеално изпънатата и по тялото жълта рокля, която изглеждала като излязла току-що изпод ютията.

Най-страшно обаче било петното от соса върху роклята, капнал върху нея преди три дена в нощното заведение. Петното и златното синджирче с русалката на врата на Кора разпръсквали всяко съмнение и грубо отхвърляли всяка илюзия в тримата, че сънуват. Било истина. И същевременно не би могло да бъде истина. Нямало обяснение. Инспекторът глуповато обикалял гроба и ако някой би имал желание да наблюдава него щеше да го помисли ако не за учуден, то за човек, който няма ясна цел.”

– Има ли още? – попита спокойно Актрисата.

– Не, скъпа, тук разказа завършва. Искаш ли да тръгваме?

Вървят бавно към къщата с тенекиеното петле на покрива и не е ясно как завършва този дълъг летен ден – добре или тягостно за тях.

– Ти пишеш добре – казва Актрисата. – Но трябва да се пише само за любовта! От този разказ лъха смърт, а не любов!

“Те са свързани! Любов и смърт! Може би любовта трябва само да се прави – мислеше си Писателя. – Огорчена е. Сигурно малко ме мрази! Но тя самата искаше.”

– Може би, мила, аз напълно те разбирам, но следвам крилатия си кон и срещу това нищо не може да се направи.

Хавлиите, бели в мрака, леглата с разхвърляните на излизане плажни дрехи, лунната пътека върху масата и столовете ги посрещнаха като свои и това отдалечи тягостния гроб и мисълта за петното върху роклята на Кора. Голото и тяло се плъзгаше между тъмнината и лунната дъга. Той стоеше изтръпнал. Усети нещо като взрив в гърдите си, знаеше, че всичките му органи се мобилизират. Стомахът му се втвърди. Беше много трезв и мисълта му си бе изострила силно.

“Обичам ли я? Обичам ли я?”

В следващия миг бързо сваляше дрехите си. Електронният му часовник падна някъде под масата и като че ли се счупи, но не му обърнаха внимание. Топлината в слабините се засилваше. Той, освободил тялото си от дрехите, се погледна в осветеното от лунната светлина огледало. Това което видя го освободи от някакви последни, неоформени угризения и съмнения. Пулсирането отдолу се засили. Лъкът беше опънат до скъсване.

Актрисата не очакваше това бурно проникване. Болката, рязка и нямаща нищо общо с предишната му нежност се сля с внезапен и съвсем неочакван порив на вятъра откъм отворения прозорец. С огнения взрив в нея се взриви и небето. Морето бързаше да погълне внезапния нощен дъжд.

“Утре всичко ще е наред! – повтаряше си Актрисата. – Пясъкът ще е изсъхнал и плажа ще е чудесен! Утре всичко ще е като вчера. Като в онзи ден!”

Писателят се вкопчваше в друга спасителна идея.

“Обичам я. Обичам това тяло, тази коса, тази цялост. Днес не беше добър ден, но утре всичко ще се оправи.”

С тези мисли и двамата се търкулнаха на различни страни върху старото легло, под стария таван.

– Искаш ли нещо за пиене?

– Не, скъпа, благодаря ти.

– Странна е тази буря, не мислиш ли?

– Утре морето ще е много спокойно.

– Да, утре. Разбира се утре.

От банята където тя се миеше се чу нещо като хълцане. Актрисата плачеше под душа, а на него не му се мърдаше макар че водните пръски от дъжда нахлуха чак до леглото.

“Да, любовта трябва само да се прави! – почувства увереност той и пред очите му мина детството и юношеството с всички болки, унижения и угризения, с трудно-изживяната чувствителност, с неувереността, с палачите-критици. След това се сети за книгите си – дузина трудно написани и още по-трудно наложили се романи – до един с главни героини жени на възраст като тази на Актрисата.

“Това трябва да спре!” –изохка той, но не от студените пръски, които достигаха завивките.

– Стига! – извика на глас.

– Стига! – повтори уморено.

“Трябва да се освободя от всичко това. Трябва! Това е в моя власт. И тя ще ми помогне. Стига глупави разказчета. Любовта трябва да се прави!”

Когато Актрисата се завърна той беше затворил прозореца и я облада върху намокреното легло. Не усети никакво удоволствие, но се освободи бурно, ясно, откровено и докрай.

Тя разбра, че я изнасилват, но този акт беше толкова по-различен и пределно искрен, че тя го прие целия чувствена, страстна и доволна. Когато свърши обаче разбра, че това е края. Всичко си дойде на мястото. Ролите в театъра, самотната майка, детето, летния спортен секс. Само едно не разбираше Актрисата. В кой миг започна раздялата? И каква роля играеше в техния морски роман странния му разказ за момичето, което излязло от гроба си за да се омъжи?

Писателя знаеше или поне се досещаше къде е грешката. Всеки пишещ човек носеше от дълбочината на годините своя травмиращ детски опит. И в един момент той се проявяваше. За него също. Да, момичето в жълтата рокля излизаше или се връщаше, но оставаше завинаги свежо.

А на сутринта плажа наистина беше чудесен. Морето бе като тепсия. Вълни почти нямаше. Околността беше залята със светло и доброжелателно слънце. Мургави жени и мъже бързаха да напуснат курортните си стаички и да се потопят в безкрайното синьо. Това беше разбираемо. Неразбираемо беше само отпътуването на Писателя и Актрисата. Това беше станало още рано сутринта още преди да излезе бриза и тенекиеното петле да започне да трака като полудяло.

--------------

[*] Не подобава – лат.

--------------