Между полунощ и два
Навсякъде вървя, където ме последват.
Разбирам твърде много, затова
не мога да не се оглеждам пред вратата.
Нека.
Тя идва всяка вечер между полунощ и два.
И сяда на върха на тънката игла, забита
в дъвката на стария ми свят.
Отпуска дните, заслушва се в ума ми.
Пита.
Не искам да я слушам, но не е сама.
В хартиени чували тя донася страхове,
оставени на музите предишни,
тя пие тишина, откъсната от мен, а диша
ветрове.
Прозорци не отварям, не искам да е тихо.
Всяка половин луна говорим нощем.
И тя ме гледа без да иска.
Не мога да я спра, не искам да загубя в спора.
Още
знам какво ми завеща ума предишен:
Не изповядвай нищо очевидно.
Тя ще изтъче от нищото тъгата.
Не си отивай, самота, ще трябва да запаля
лицето, истината, тишината.
----------------
Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.
----------------