За историята, за Бог и неговите послания, за манастир “Св. Богородица” и неговите тегоби

За историята, за Бог и неговите послания, за манастир “Св. Богородица” и неговите тегоби, за отзивчивостта, за благодарността, за добрите сърца на хората разговарям с председателя на Манастирското настоятелство Георги Стойчев и с историка краевед Вида Буковинова, автор на наскоро излязлата книга “Аязмото”.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

----------------

Вида Буковинова: Краезнанието е една бездънна нива за обработване, която дава много информация.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажете ни за вашата спонсорска организация

Георги Стойчев: Това е една организация, която помага на манастира и на Майката да движи организационните въпроси вътре в манастира и извън него. Ние сме като помощни лица, които помагаме с дарения, с труда си постоянно. Това, което е създадено в манастирския комплекс, е създадено в рамките на 35 години, а нашата организация (манастирското настоятелство) е създадена през 1991 година от трима членове. И един председател – отец Павлин Тодоров Иванов. След това във връзка с Устава на манастирите се създаде Манастирски събор и оттогава манастирът се ръководи от този Манастирски събор. И до ден днешен продължаваме да помагаме за решаване на проблемите на манастира, които изникват там ежедневно. И всичко това го правим като дарение. Държавата стотинка не е дала, Общината не ни е погледнала въобще. Строителството, поддръжката, експлоатацията на манастира са само от дарения.

– А откъде набирате средства за дарения?

Г.Ст. От бизнесмени, на които бизнесът им върви добре и които имат възможност, колкото могат да дарят. Трябват ни пари за много неща – с каквото можете и колкото можете помогнете.

– Отзивчиви ли са бургазлии?

Г. Ст. Да. Щом направихме трийсетте параклиса и църква – значи са много отзивчиви. Много ръководители се отнесоха положително, много общественици, много граждани лично идваха и със собствен труд помагаха за изграждането на параклисите, за проектите.

– Този манастир го свързваме с наводнението преди две години. Какъв е животът на манастира след това? Възстановени ли са щетите?

Г. Ст. Направихме канал, но въпреки това при проливни дъждове опасността да го залее остава. Там условията са такива. Трябва да се направи нещо много по-капитално, с много средства – нещо като язовирче, микроязовирче и при големи дъждове водата да се пуска по малко.

– Има ли желаещи бизнесмени, които биха могли да направят такъв микроязовир?

Г.Ст. Засега това не сме го поставяли като въпрос на дневен ред. Нашата задача сега е да построим параклисите, да построим черквата, останалите сгради и от тук нататък вече ще мислим да правим басейна, да правим язовири, да подобряваме условията за хората, които ще посетят този красив и приятен край, който е само на три километра от града.

– Защо Бог допусна такова бедствие да сполети манастира и какво иска да ни каже той, пращайки ни такива изпитания?

Вида Буковинова: Тук вече навлизаме в духовна тематика. Бог иска да ни изпита. И да ни види колко сме кадърни да се справяме с проблемите, когато имаме големи трудности. Когато животът на човек е хубав и няма проблеми, тогава е много лесно. Очевидно, аз така мисля, че това е допущение от Бога, за да види той способни ли сме да се справим с трудностите, за можем да въведем нещата в канален ред, както би трябвало да бъде.

– Откъде започва краеведството, госпожо Буковинова?

В.Б. Малко история – още Раковски поставя началото на българското краезнание. И когато пишем история на българското краезнание, първо започваме с Раковски, с неговото ръководство или “Показалец”, в което той посочва как трябва да се събират краеведски знания – например, от традициите, от бита, от културата, от приказки, предания, легенди, дава примери как са се празнували например новогодишни празници, описва много първобитни начини за обработване на земята, съхраняване на хранителни продукти, виното например как се съхранява – такива едни практични неща, които се записват в краезнанието от предания на старите хора.

– Разкажете накратко (ако изобщо е възможно) за философията, смисъла и приложното значение на краеведството.

В.Б. Краезнанието е цяла наука. Човек, който започне да се занимава с краеведение, трябва да притежава енциклопедични знания. В тази книга, която сега написах (“Аязмото” – бел.а.) има хляб за изследователите, за социолозите, за народопсихолози. Тук аз давам един суров материал, хляб за изследователите на народопсихологията. Да вземат да проучат описанията така, като са ги разказали хората – как са ходили, как са носили тухлите на ръце, как са спали на аязмото, как са чували шумоленето на тревата. Така че има работа за изследователите, за психолозите. Например за даренията – нека да направят един списък на фирмите, предприятията, ръководителите, частни лица (много са, около 100 предприятия, фабрики, земеделски кооперации). Нека да вземат да направят едно психологическо проучване кои са дарителите, кои са хората, които са помогнали за изграждането на този огромен манастирски комплекс.

– Откъде ви дойде идеята да напишете книга за този манастир?

В.Б. Идеята ми бе подхвърлена от дъщерята на игумения Серафима. През 2002 година аз приключих ръкописа за църквата “Св. св. Кирил и Методий” и когато връчих ръкописа на Дядо Иоаникий, за да се запознае с летописа на църквата “Св. св. Кирил и Методий”, зад гърба си чух един глас: “На майка ти й трябва един такъв човек”. Обърнах се и видях една млада жена. Попитах я коя е. Тя ми каза, че е дъщерята на майка Серафима, “Манастирският съвет, Георги Стойчев, г-жа Добринка Каракадиева и аз искаме да се напише история на манастира и ни трябва такъв човек” – каза ми тя. Аз имах кураж, защото по време когато писах историята на други църкви, имах сведения за наводнението през 1896-а година, за борбите, за аязмото, за неговата история. Обаче като историк изследовател, трябваше да направя и други изследвания, за да видя какво има и тогава да обещая дали да напиша историята на манастира, или не. През следващите месеци аз направих справка с историографията, четох много публикации, в Държавен архив, но не можах да намеря повече материали от тези, които вече бях намерила по протоколите. Тогава се срещнах със Стойчев и решихме да търсим сведения от живата история. Тръгнахме по селата Горно Езерово, Меден рудник, Черни връх, Полски извор, да събираме спомени. От трийсет души събрахме сведения. Интересното е, че те не искат да разказват нищо – било грях… Трябваше много да ги убеждаваме, но нямаше как – това беше живата история.

– Вие сте родена в Странджа и затова е обясним интересът ви към нея. Странджа е мистична планина. Ще споделите ли някой малко известен факт от местната история?

В.Б. Да ви разкажа нещо, което не може да се прочете… Например, едно устно предание, което на нас като деца бабите казваха, плашеха ни като не слушаме – “Мълчите, мълчите, че като ви чуят, турците каталанци че дойдат”. Турците – ясно, ама каталанци? Така стана, че при едно мое изследване през 1994 година за историята на моето село Граматиково, се оказа, че това устно предание, което достига до нас като приказка, има историческа основа. Кои са тези каталанци? Това са участници в Третия кръстоносен поход от областта Каталония в Испания, които са минали пред Странджанския край и са били толкова жестоки с местното население, че това остава в народната памет. За жестокостта на турците – “Кръв се лее, мозък тече, бягайте да бягаме” е ясно. Но в паметта на хората това се е сляло – историята с “каталанците” е по-стара история, но техните действия веднага били приписани на турците. Това на мен ми направи огромно впечатление за паметта хората – навремето е нямало мемоари, записки, а се е предавало така – устно, като предание, което стига до нас. Спомен, с който моята баба ни плашеше…

– Коя е любимата ви тема като изследовател?

В.Б. По много теми работя – историята, бита, традициите на Странджанския край, обичаите, стопанската история, занаятите, фолклора – имам записани над 250 песни, народна медцина. Това е една бездънна тема. Аз съм от Странджанския край и той ми е мил. Но сега например като правят Фестивала на зелениката, употребяват много мои материали, които аз съм събрала и записала, преписват ме, но никога не споменават името ми. Това много ми тежи. Няма етика. Научната етика я няма.

– Имате ли последователи млади хора?

В.Б. Има. Например тези млади хора, с които ходим на експедиции. Вече дванайсет години правим експедиции до Заберново. Тези млади хора, които участват, сме ги обучили как да събират информацията, как да я регистрират и как да я ползват, защото в края на всяка година правим четения с материали от децата по темите, по които са работили – народните обичаи, народната храна, народните вярвания. Издали сме 12 сборника “Жива старина” с автентични материали. Това са бъдещите ни краеведи.

– В какво виждате мисията на краеведа и смисъла на неговата работа?

В.Б. Мисията на краеведа е да събира материали за краезнанието, за историята. Например книгите, които аз написах за църквите “Св. св. Кирил и Методий, “Иван Рилски” и “Аязмото” попълват бели петна на църковната история, на православното краезнание. Краезнанието е една бездънна нива за обработване, която дава много информация.

– При толкова много книги, които сте написала и толкова много теми, има ли тема, по която сте започвали да работите и не сте я довършвали – по една или друга причина?

В.Б. Не, всяка тема ми е интересна. Ето, тази книга отлежава 14 години. Не че темата не е интересна. Просто нямаше пари да я издадем. И то, чак сега, благодарение на тези спонсори, които са написани тук, книгата вече е факт. Искам изрично да кажа – тук, при имената на спонсорите, е написана и Община Бургас, но държа да кажа, че Общината не ни е дала нито стотинка за издаването на тази книга. Бяхме я вписали като спонсор, но когато книгата вече беше под печат, получихме отказ от Общината. Но вече беше вписана като спонсор. Искам да го публикуваш едно към едно. Мотиви за отказ на Общината: “Като историческо изследване книгата губи от популяризаторските си амбиции по религиозна тема. Така изглежда предназначена за тясната общност от християни, почитащи този конкретен храм. Не.”

----------------

 (Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

------------------