Тайна

Къпех се в реката. Когато влизах, гърдите ми се полюшваха сънено, но после водата изопна и жили, и скули, и вени. Излизайки на брега, видях момче. Разбрах, че ме е гледало. И сега ме гледаше, някак настойчиво, особено. Овладях се след първото вцепенение и рязко се вмъкнах в късата рокля. Тя пропука под десния ръкав. Тръгнах си боса, а момчето – след мене. Усещах стъпките му зад гърба си. Тялото ми потръпваше. Заизкачвахме хълма. Представях си, че погледът му се катери по босите ми крака, и свят ми се завиваше. Наближихме селото. Когато спряхме, очите му бяха съвсем изсветлели, като че се е взирал не в мен, а в слънцето.

– Откога не съм те виждал! – прошепна той и аз съзнах, че в лицето му има нещо много момчешко и страшно разнежващо. Знаех, че не се познаваме, но не смеех да му кажа, че греши. Пък и сигурна бях, че той не се припознава. Влагаше таен смисъл в тези думи.

От този ден всяка сутрин ходех да се къпя в реката, а той идваше. Но нещо не вървеше. Не ми говореше. Само веднъж – донесе ми цветя и ме помоли да ги сложа в стаята където се събираме всички от семейството вечер. Това негово желание ми се видя странно, но не го запитах.

Освежих се. Понапълнях. Косата ми израсна и съвсем изсветля. Сестра ми нещо все ме заглеждаше и сигурно се досещаше какво става с мен, защото се усмихваше, но само за миг, а после върху лицето й отново лягаше познатата сянка на очакване. Изчака се тя с този Вълко. Две години са дълга раздяла за младоженци.

Всичко натежа – вода, небе. Щурци и птици пееха в екстаз. Миризма на прегоряло лято влудяваше. Не се стърпях веднъж, повиках го.

– Моята стая е на втория етаж. Нашите са на работа. И сестра ми. Ела! Ще ти разкажа нещо.

Той потръпна.

– Благодаря ти! – прошепна и лицето му стана сериозно, скулите му се изостриха и на мен ми се стори, че си представя нещо.

Вечерта подредих стаята си. Набрах много цветя. Оставих долу на масата бележка: “Мамо, не ме  будете! Изморена съм. Вечерях. Юлия.”

Той дойде задъхан. Не запалих лампата. Изгря луната. Нашите се върнаха и чух, че долу тракаха чинии. Сестра ми се засмя нещо и завика по кучето. Той подскочи до прозореца и видях как очите му блеснаха.

– Не се бой! Те няма да се качат тук. Оставила съм им бележка – прошепнах. – Ела до мен. Ще ти покажа снимки. – И аз запалих нощната лампа, изваждайки голям семеен албум. Той посегна да го разтвори и пръстите му потрепериха. После ми се стори, че се успокои. Запрелиствахме страници.

– Това е мама на млади години! – развълнувано говорех и го поглеждах очакващо. – А това сме със сестра ми като малки. Бяхме на лагер и като ни заваля един дъжд! Виж! На снимката сме още мокри.

– Колко си хубава, Юлия! – каза тихо и ме погледна в очите. Аз станах, той се изправи до мен. Едва овладях тръпния си порив да се хвърля срещу него първа. Но той пое само ръката ми и я целуна. Отвън нахлуваше лунна светлина между очите ни – като поток, като преграда. После тази преграда изчезна, погледът плътно ме обгърна, но не се спря, а някак неуловимо побягна през мен, зад мен. Почувствах се съвсем рехава, сякаш ей сега ще се срутя в нозете ме, като купчина сол или пясък, която той ще прекрачи, за да отиде някъде. Дълго мълчахме. Всичко ми се стори нереално.

Тръгна си късно.

– Тихо! – прошепнах му, като слизаше по стълбите. – Мама и татко няма да те чуят. Стаята им е чак там – зад кухнята. Само кака.

– Чакай! Не ме изпращай! Чакай ме на прозореца, ще ти махна.

Но после не го видях от прозореца. Луната ту премигваше сънено и всичко потъмняваше, ту разтваряше широко очи и лунни петна бягаха долу по плочите. “Тя го е скрила!” – помислих и изопнах заканително към нея гола ръка. А тя сякаш ми се изсмя. Стана още по-светла и аз рязко дръпнах пердетата.

На другия ден не отидох да се къпя. Следобед забих навътре в гората. Почувствах се приятно натежала. Птици се надвикваха. Както се катерих, спрях до бор, разтворих устни и завиках. Първо викът ми беше мек и топъл, но постепенно заякна и сякаш се наля с кръв, натежа – не момински, не женски, не вълчи. Смях, плач, песен и дива възбуда преливаха в него. Аз премалявах от викане, но чувствах как ми става леко. Стоях на едно място, а ми се струваше, че се извивам в огнен танц. Когато спрях премаляла, като че цялата гора мълчеше. Птиците бяха пели преди мен, но аз бях по-силна, по-волна. После си спомних как в същата гора се бях загубила и бях ревала като ранено зверче. Тогава надойдоха хора, успокоиха ме и ме заведоха вкъщи. Дали и сега някой не ме е чул? Почувствах се като малко момиче, заловено да върши нещо нередно. Срам ме обхвана и хукнах обратно. До къщи стигнах с изподраскани ръце и колене, когато вече се стъмваше. Тъкмо влязох в стаята си, някой долу нервно почука. Излязох. Той.

– Защо не ме извика с теб в гората? – попита задъхано.

Обърках се за миг. Значи той ме е гледал, бил е с мен в гората. Чул е! Тогава той всичко знае. По вика е разбрал. И обезумяла, разтворих ръце, главата ми се блъсна о гърдите му. Говорех му нещо. Зад мен, под мен всичко се люлееше, но той някак рязко ме отблъсна от себе си. После всичко се повтори от предната вечер. Тръгна си много късно, под прозореца не го видях…

Затичаха се моите вечери. Това момче криеше някаква голяма тайна, но аз не го молех да ми я каже. Пък и той почти не говореше. Някак нервно дочакваше всичко да заспи, за да си тръгне. Но все пак идваше. Идваше за мен и аз бях щастлива. “Не ме изпращай! Стой на прозореца и ако нищо не шумне и не залае кучето, всичко е минало добре” – казваше ми той и аз, премаляла, стоях и чаках, а той не минаваше.

Една вечер ми се стори друг.

– Утре си тръгвам! – прошепна тихо.

– Къде? Защо? – застина усмивката ми.

– В града! Свърши лятото вече.

Сълзи ме задавиха. Замълчах. Всичко бе минало през мен така стихийно, бясно, като че нереално. Но той стоеше пред мен и нервно поглеждаше часовника си. Приближи ме. Вдигна ръка и погали косите ми, клепачите се спуснаха за миг над очите му, челото му се беше изпънало – високо и тъжно.

– Прости ми! – потрепери гласът му и той тръгна към вратата развълнувано. Но тази вечер не се прибрах да го чакам на прозореца. Затворих вратата зад гърба си и се прилепих до парапета, за да изпратя с поглед момчешкото движение на раменете му. Той слезе безшумно и тръгна към изхода. Но се отклони и стисна бравата на какината стая. “Не! Не там! – изтръпнах. – Другата врата! Ще я събудиш! Ще я изплашиш! Тя всичко ще разбере!” Но преди да успея да прошепна, очакваща ръка му отвори и той хлътна вътре. Нещо в мозъка ми се пукна. Хванах се за парапета да не падна. После разпънах устни и закрещях. Къщата сякаш грозно настръхна.

– Разбрах ви! Чувате ли, разбрах ви! – извиках. Защо? Защо?

– Юли! – писна майка ми оттатък, втурна се рошава и ужасена.

– Да стоя на прозореца, а? Да ме махнете от двора! Да ме заблудите! Ааа! Знаел си, че до късно не спя и шум да се чуе, първа скачам! Кой ти каза, а? – и аз се втурнах страшно, завих, заблъсках с юмруци по вратата, зад която бяха онези двамата.

– Лесно ме излъгахте, но аз ви разбрах! Разбрах ви! – крещях, а от носа ми течеше кръв, размазваше се по лицето ми, попиваше в косите ми, давеше ме. Навън се насъбраха съседите – учудени, разсънени. После като насън видях как баща ми блъсна вратата с тежко рамо и накрая тя се отвори и разкри една празна стая…

Две години минаха оттогава. Прегоря ядът ми. Върна се Вълко, но не завари кака. Спомням си очакващите й очи. Не Вълко е чакала тя, а другия.

Дълго мисля за всичко поотделно…

А ако аз не бях завикала тогава, ако не бях събрала цялото село, щяха ли да побягнат те, или просто щяха да се разделят?! Дали и тогава аз не им помогнах?!

Петя Дубарова
1979  г.