Другият, моля!
Кой ли не глозга от мойта душа,
кой ли не свлече я гола,
без мярка шиеха ме с дебела игла,
завързали ме здраво за стола.
Искаха да ме направят с калъп
удобна, сива и лицева.
Свирка надуят ли, с весела скръб
да им повтарям припева.
Не един ме връзва с дълго въже,
всъщност, сама го намятах.
Вярвах, обичах ги... силни мъже,
поне за такива ги смятах.
Поумнях ли, или болежките ми сега,
отметнаха и въжета, и гари.
Сама си се кроя в жегата и снега
и целувките пъдя с цигари.
Смелчаци опитват с фокуси и пари
да върнат пак клоуна в цирка.
Не виждат, че вече обилно вали
и не чува се тяхната свирка.
Моята гайда извива, нещо за смърт,
и не дава ми да говоря.
Изрежда ги по име като на съд
с моя глас: Другият, моля!