Банкерът-дипломат Атанас Буров (1)

Атанас Буров през погледа на Михаил Памукчиев

Буров е роден през 1875 година в Горна Оряховица. Дядо му е бил богат търговец, милионер. Баща му увеличава семейното богатство, но по време на земетресението в Търново през 1913 г. е затрупан под развалините на кантората си.

Синът Атанас Буров вдига падналото знаме на могъщия Буров род и тръгва на поход за милиони и слава. Той учи във Франция икономика и финансови науки, пътува из Швейцария, където се запознава с Иванка Хр. Ботева, също студентка там, пише кореспонденции до софийски и белградски вестници, посещава аристократични салони, навред приеман като много галантен и изискан джентълмен, с изящни костюми, със снежно бели ризи, с пищни вратовръзки и бастуни. Елегантният българин се набива в очите на европейските дами и госпожици, които не се стесняват да го канят в своите будоари.

Като ученик в Габровската и Горнооряховската гимназии Буров е бил социалист. Познавал добре Маркс и Енгелс, четял Плеханов и Кауцки, за което е бил изключван два пъти. По-късно постъпил в школата за запасни офицери в Княжево заедно с Васил Коларов. И тук той участвал в тайни социалистически кръжоци. Изучил добре марксизма, банкерският син решава да използва тези знания, за атака на марксистите. “За мен нямаше нищо невъзможно – казваше ми той. Аз мога да защитя еднакво силно и тезата и антитезата на комунизма, еклектизма, спиритизма, социологизма или учението на Спиноза, Беркли или Бакунин. Чел съм ги, изучавал съм ги и те ми помогнаха да разора браздите на мозъка си и да посея това семе, което ми бе нужно. Всяко учение е полезно, стига да се усвоява с интерес.”

През 1911 г., вече е депутат в Народното събрание, което било свикано в Търново, за да измени конституцията, Буров бил оратор на Народняшката партия. Той трябвало да атакува монарха за извънредните права, които този искал, за да може да сключва договори без да е зависим от Народното събрание. Фердинанд изпратил покана за обяд на Буров, но той отказал. От това време започнал да върши знаменитите си афери, които завършили на 9 септември. Починал е през 1954 година.

Разговор между Михаил Памукчиев и Атанас Буров, през 1947 г., без съкращения и редактиране.

За духа на българина и на планинеца, за скотовъдството, за националните поети и тяхната участ.

– Кои бяха основите на българското селско стопанство през миналия век, господин Буров? Вие, като икономист и банкер, сте ги изучавали.

– Отчасти. Като студент в Сорбоната, а после и в Швейцария на мене възложиха като дипломна работа, да развия тезата за основите на селското стопанство в България. Всеки студент, съобразно своята родина и специалност, развиваше дадената му от професора тема. Това, естествено, се правеше със спотаената цел – да се опознае икономиката на страните, за да може Франция да извлича полза от това. Науката винаги е била слуга на търговията. Меркурий всякога е експлоатирал и музите, и олимпийците за свои цели. А Марс използвал Меркурия за своето разузнаване. Това е закон на живота. Най-хубавото разузнаване става чрез търговията и търговците. Затова евреите са най-коварните... разузнавачи на всички времена. (Следва пасаж от седем машинописни реда – Атанасбуровска характерология на евреите, с която не можем да се съгласим. Тя е тъй рязка и крайна, че публикуването и би означавало разпространението на расови човеконенавистически идеи.) Върнах се в България и отидох в най-наситения с добитък край – Орханийския и Ловчанския.

Орхание (дн. Ботевград) и Ловеч през 1899 г. бяха най-богатите на добитък райони в България. С тях не можеше да се мери никой. На всяко семейство се падаха по десетина овце и кози, по две крави или биволици. Отделно коне, магарета, катъри, мулета. В селата Врачеш и Лъджане, Осиковска лъкавица, Правец и Правешка лъкавица, Етрополе (особено в Етрополския балкан) аз съм броил хиляди овце, кози, крави, волове, биволи. Това е богатство. За държавата. Но не и за стопаните. Защото държавата ги съсипваше с данъци.

– Защо така?

– Защото откъде другаде да взема пари за чиновниците си. България винаги е имала в излишък чиновници и кандидати за министри. Друго я има, я няма, но кандидати за министри бол. Данъците бяха бич божи за селяните. Аз, като студент, като богато момче имах пари. И спях по ханищата, по къщи, по плевни. Хотел в Орхание нямаше. Нямаше и ханища. Имаше ахчийници...

– Какво ще рече това господин Буров?

– Гостилнички... Кръчмички, където се готвеше. Помня ги и сега. По площада, по улицата за болницата, за Осиковица. Как са ме яли бълхите и дървениците там. Изприщих се като пръч. Но стоях цели два месеца. Защото дипломната работа решава твоята съдба. Ако професорът я хареса, ще те предложи за асистент, за свой доцент. Ти ставаш нещо. Иначе си нищо. В Париж, Лондон и Швейцария даваха дипломи на ориенталци, на които пишеше “Проориенте” (за Ориента) – диплома по милост. Можеш да заемеш работа само в родината си или в Ориента. Никъде другаде. А аз не исках такава диплома.

Затова започнах да проучвам скотовъдството в Боженица, Радотина, Литаково, Осиковица, Осиковска лъкавица, Лъга, Джурово. Риба съм ловил по Малки Искър. Помня на Гергьовден в 1899 година мене ме поканиха в Боженица на печено агне. Цялото село миришеше на печени агнета. Всяка къща ще си опече макар и едно бутче, едно чейрече, но ще си опече. И всички отидоха на черква. Направиха обща трапеза. Хапнаха заедно. И аз с тях. Старците в своите носии, с гайтани и потури. Жените – в сукман и антерии. Хубави хора. Хубава носия. Хубави обичаи. И най-важното – умни хора. Агнетата бяха много евтини. Но хората колеха агне само на Гергьовден. Овчето не се ядеше. Млякото правеха на сирене и кашкавал. Да се вземе някой лев. Без пари бяха хората.

И тогава аз оцених българина – колко е работлив, колко е пестелив. Таковай му майката ти на онзи, който казва, че българинът е лош, предател, не бил честен.

Няма по-честен от балканджията българин. На онези край Дунава, власите, таковай им майката. Това на са българи, а цигани вретенари. Истинските българи са там в Орханийско, Ловчанско, Трояновско, Тетевенско, Габровско, Хората с потури. Хората с аби. Хората с геги. Хората с ямурлуци и овчарски калпаци. Това са най сигурните войници. Участвал съм в три войни. И три пъти съм воювал с тях в 16 ловченска дружина и в 34 Троянски полк. Стамен Панчев го познавам, както знам тебе – храбър офицер беше. Но умря рано. Такава е била съдбата на България – най-великите й поети да умират рано. Ботев, Яворов, Стамен Панчев. Съдба. Проклятие. И все куршум. Каква бе тази горка участ. Какво бе това наказание на съдбата. Но така е – няма поети...

– Какъв човек беше той на ръст?

– Кой?

– Стамен Панчев,

– Невисок, стегнат, хубав, с много одухотворено, открито лице, със светлокестеняви очи, мургав, чист, спретнат, с тънка сабя.

Много красива сабя. През 1912 година ние, офицерите, носихме саби на фронта. Затова и много офицери бяха избити, защото турчинът или сърбинът (през Междусъюзническата война) се целеше в тях, в тези, които носят саби. През 1915 година ги забраниха сабите.

Стамен Панчев ме е канил у тях на гости.

Близките му са най-благородните хора. Хубавите ябълки раждат хубави плодове, киселицата – киселици, джанката – джанки. Стамен Панчев бе духовният главатар на Орхание, както Яворов на Чирпан, Вазов на Сопот, Ботев на Калофер, Левски на Карлово. Всеки град има по един духовен човек.

– Кой е духовния водач на вашия Лясковец?

– Цани Ганчев.

– На Горна Оряховица?

– Няма.

– Търново?

– Петко Славейков.

– Трявна?

– Бучоковеца, който излиза срещу Олшановеца, или как беше.

– Не е ли Пенчо Славейков?

– Не. Пенчо е малък... Злобен. А злобните не създават големи работи.Създава голямо само голям по дух народ, голям човек.

– Е, кой е големият човек на Пловдив?

– Христо Г. Данов.

– На Варна?

– Отон Иванов.

– На Бургас?

– Вен Тин – Венко Тинтеров. Един поет.

– На Плевен?

– Плевен няма.

– Русе?

– Баба Тонка и синовете й.

– Силистра?

– Няма.

– Шумен?

– Панайот Волов.

– София?

– Няма.

– Стара Загора?

– Николай Лилиев.

– Господин Буров, защо смятате, че Стамен Панчев е духовният водач на Орхание – Ботевград? Кое ви дава право?

– Това, което направи той.

– Какво направи?

– Остави само едно стихотворение и едно хубаво име. Загина за родината си, за отечеството си, като Ботев. Това е велико дело. Аз, който го познавам добре, защото съм служил с него и съм бил на маневри през 1911 г., мога да твърдя това. На този свят не е важно да отгледаш хиляди свине... Отгледай лъв... Та като ревне, да потрепери целият свят, както направи даскал Ботю Петков.

България е имала хиляди поети.

Ако всеки – като Стамен Панчев, бе написал само по едно хубаво стихотворение, щяхме да имаме хиляда хубави стихотворения, а не сто хиляди глупости.

Глупости всеки може да пише.

Умни, честни работи – малцина.

Свине всеки може да пасе и да гледа. Ама отгледай пантера, лъв, тигър, леопард...

Ха де... Ха това направи.

Стамен Панчев имаше една малка библиотека с книги. Аз вземах от него и четях.

– Вие, като богатски син, не можехте ли да се откупите?

– Не... Всеки в България, щом е здрав – трябва да мине през казармата. Никой не освобождаваше никого от фронта. Цар Фердинанд сам даде пример за това, като изпрати на бойното поле двамата си сина. Д-р Стоян Данев, който умря лани на 90 години, имаше двама сина. Единият пратил на фронта, другият останал в Париж. И се крие там. Той е още жив – Ивайло д-р Данев, живее на ъгъла на улица “Париж” и улица “Врабча”. Иди при него. Той ще го потвърди. Фердинанд вика д-р Данев и го пита:

– Къде е по-малкият ти син, д-р Данев?

– Учи в Париж – казва д-р Данев.

– Ако не се върне до пет дни, ще подадете оставка...

– Аз?

– Вие.

– Но защо, Ваше величество? – пита д-р Данев.

– За назидание на нацията.

– Но ако подам оставка, ще се разтури коалицията, ще падне кабинета.

– По-добре да падне един кабинет, отколкото името на армията. Щом едни се бият, а други се крият, победа не може да има. Ще го извикате телеграфически. И ще го зачислят в Първи пехотен полк.

– Ваше величество... Той може да е болен.

– Жив-умрял – тук.

– Ще се забави.

– Ако до пет дни го няма вън от кабинета...

И го изгонва.

След четири дни Ивайло Данев се върна от Париж и влезе в Първи пехотен полк.

България, господин Памукчиев, се е управлявала винаги от сурови мъже.

Българинът обича силната десница и силната власт.

Той не прощава на никого слабостите му. И на никого не отказва залък хляб или чаша вино.

Българинът, особено балканджията е мъдрец философ.

Той знае да прощава и да наказва. Защо ние никога не се скарахме духовно с руснаците, с Русия ? Защото Русия ни прости за всички глупости на Стамболов в 1886 година, след бунта на русофилите... Това е мъдростта на великата държава. Аз съм русофил. Баща ми е бил русофил. Дядо ми, майка ми – също. В България само трима бяха врагове на Русия: цар Фердинанд, княз Кирил, цар Борис. Стамен Панчев пееше хубави руски романси. Излизали сме на разходка към Зелин, към Врачеш, към Скравена и Осиковица. Той бе роден за учител или за песнопоец.

Ботев е бил песнопоец... Изобщо, поетите-песнопойци гинат рано...

-----------------

Следва... Банкерът-дипломат Атанас Буров (2) ---->>>>

-----------------