Прослава
Обзирам те, родино, цяла,
когато веселият ден
се буди от съня зелен
под небесата на Мусала.
Сърцето ми трепти тогава
от радостта, че съм ти син,
възлязъл твоя исполин,
за да ти въздаде прослава.
Очите ми от тебе греят,
на струните ми ти звъниш
и съдбината ми твориш
със българската епопея!
Подхожда слово пъстроткано
за твоя ненагледен чар,
везмо изкусно на златар,
бои зографски за венчане...
Възрадвай се, исконна земьо,
усмихвайте се, небеса!
Към бъдните си чудеса
България пришпорва времето!
1965 г.