Царева река

Царева река

Море, река, пустиня и тропическа трева
се вият като пръстен.
Седя, привел в смирение глава –
за първи път се кръстя...

Греблата са ръце, които нежно галят
гърдите, раменете на реката.
Дочувам песента на влюбен славей
в листата на гората.

– Лодкарьо, спри! – невидим дух в ракитите
мистични факли пали –
ще сляза на брега, ще тръгна по пътеките
на хищните чакали!

Греблата са ръце, които морно плават
и тишината като дъжд ръми.
Заспивам и не помня що са ми разправяли
зелените води...

Като вълшебник с тиха флейта
възпявам тихата река –
мечтая приказна Зюлейка
и устните ми пеят, пеят
ведно с звънливата вода.

Дали съм чел това из страниците
на някой прокълнат поет? –
но ето, аз пътувам с странници
и бий кръвта ми на изгнаник
от някой остров непознат.

Подема с кръшен глас лодкаря
мелодия на стар романс,
в която момък разговаря
с мома, която е откарал
от ордите на някой хан.

Като вълшебен чар опива
звънът на тихата вода.
Духът ми пeе с воля дива
и нокти в бедуин забивам,
смутил покоя на брега...

Дюните, които с теб обхождаме
пламенеят искри на любов –
тука трябва да заспим прободени,
на открито под звезди отгоре ни,
да ни гледа месец виторог.

Розовите пръсти на ръцете ти
си играят с късчета корал –
на брега, когато се погледнахме
ти продума: спря да бий сърцето ми –
и ми даде цветец снежнобял...

После аз намерих богомолката
със крилца разперени от страх –
сам лодкаря пееше във лодката,
нас вечерница огря ни болката,
на целувката ни – първи грях...

Дюните, които с тях обхождаме, –
свела влюбено глава на мойто рамо –
ще бленуваме наново да спохождаме
и да паднем от любов прободени
в тихите води на Ропотамо...

1932 г.