Разговор между Михаил Памукчиев и Атанас Буров през 1947 г., без съкращения и редактиране.
За сладката болка на властта, за Мара Белчева и за рицаря генерал Рачо Петров
(Продължение от Банкерът-дипломат Атанас Буров (7))
Войниците в казармите създаваха най-хубавите и най-весели песни.
Всеки млад войник научаваше в казармата по двеста марша, по триста градски цинични песни, които са ме поразявали със своята поетичност и блясък на ума.
Войникът на 19-20–26-30 години (доброволец или запасняк) става поет от изблик на енергия, на чувства и сперма. Тя му пращи в тестисите, яде го, кара го да върши глупости и да такова каквото му падне. Това е най-хубавата възраст. Това са годините на буйната младост. И ние, младите старци, тези, които помним младостта си, знаем това...
– Господин Буров, моля ви, да не се отклоняваме така. Започнахме за кризите, а стигнахме до песните на войниците.
– При мене всичко има логика и връзка. Аз ви разказвам как пропадна генерал Паприков и как се възвиси Рачо Петров в очите на Мара Белчева, в очите на хайлайфа, в очите на всички българи през 1899-1901 г... Той, Рачо Петров, среща на ул. “Васил Левски” (дн. ул. “Дякон Игнатий”) пред военното министерство Мара Белчева. Тя плаче.
А той бе много чувствителен човек на тема сълзи.
И то женски сълзи. Спира я. Хваща й ръката, целува я.
А тя хълца и не може да каже нищо. Той я въвежда в министерството, в кабинета си – имаше си там винаги, до края на живота си, един кабинет ...
Слага я на стола и пита:
– Госпожо, кажете ми какво има? Какво ви мъчи. Да не би нещо да ви е огорчила жена ми?
А той бе такъв – като чуе нещо за жена си, отива вкъщи, дръпне й сто оки бой и я пуска да хойка, да скита.
Тогава, по онова време, и двете – и Султана, и Мара Белчева – бяха придворни дами.
Мара Белчева му разказва. Той е имал навика да го топне първо, да го понакисне, след това да действа. Но като чува трагедията на Мара Белчева: “Какво ще кажа аз на майката и на бащата на детето, на момичето?”, толкова се трогва, толкова се развълнува, че и казва:
– Госпожо, аз... ще се опитам да ви помогна.
Тя знаеше навиците му. Жена му Султана вече й го е обрисувала. И го пита:
– Тука ли, господин Петров, или другаде?
Готова била да легне. (Това ми го разказва самият Рачо Петров на гара Белово във вилата му. Той има там хубава вила.)
Но Рачо е кавалер. Рачо е мъж и половина. Той казва:
– Госпожо, след като ви доведа момичето... Искам да бъда първият, който ще ви е имал след мъжа ви... (Мара Белчева е била омъжена за министър Христо Белчев, който е убит погрешка на 15 март 1891 г. Куршумът е бил насочен за министър-председателя Стефан Стамболов (той е убит по най-жесток начин на 3 юли 1895 г. като разсичат главата му с 15 дълбоки рани, отсичат и двете му ръце), но уцелва Христо Белчев, на излизане от кафене “България”. Убийството е извършено от македонските харамии Хальо и Денчо. Мара Белчева тогава е само на 23 години – б. моя.) Това за мене ще бъде национална гордост. Той смяташе своите любовни успехи за национални успехи и национална гордост... Болни бе, болни хора бяха, господин Памукчиев, тези наши държавници на тема любовници и любовни победи. Те живееха само за две неща – за пари и за жени. Друго не ги интересуваше. И смятаха победата над една красива жена за национална победа. Така аз видях, господин Памукчиев, една нощ Кръстьо Кьорпечев да дава сто хиляди лева на една актриса от “Одеон” (да не й казвам името, защото е в София и живее на улица “Леге”) само и само да преспи с нея и да се каже, че е имал най-хубавата жена, примадоната на “Одеон”... Болни хора, психически обременени нещастници.
– Какво става по-нататък, как Рачо Петров постъпи?
– Да, идва дотам... Рачо Петров е от Шумен. А от шуменци по-умни хора няма. Отива Рачо при банкерите в София, на едно тяхно заседание и казва:
– Господа банкери. Вие сте доходните и парични царе на България. Вие снабдявате държавата и народа с пари, давате пари на селяни и на граждани, рискувате живота си и живота на децата си, притиснати и гонени от подземния свят. А нямате спокойствие. Нямате свободно поле за работа. Разбойници ви дебнат. Крадците в София се множат с хиляди. Ще позволим ли това? Няма ли да поискаме от нашия монарх да постави едно сериозно, едно здраво като армията ни правителство. Защото, нека не си кривим душата, ред и дисциплина има само в армията. Армията трябва да хване кормилото на властта и да оправи тази държава. Вчера бунтове в Дуранкулак и Шабла, днес грабежи в София, утре убийства и палежи в Пловдив. Какво значи това? Аз го разбирам нашия монарх – зле е в момента. Жена му умря. Остава вдовец с четири деца, такова му се, та две не види. Затова да не го корим. Да го съжалим. Но вие теглете извода – какво да се прави и кой може да управи България.
Това казва и си отива.
Влиза в заседание на Съюза на търговците в България. Те имаха богат и много силен съюз. Първият в България. Съюз за милиони.
Влиза там, сваля фуражка и сяда при търговците. Обръща се към тях с думите:
– Скъпи чеда на Меркурия. Вие, славни жреци на бога Хермес, богът с жезъла и с летящите сандали. Вие летите – казва той – в облаците, а не виждате, че децата ви са застрашени. Жените ще бъдат отвлечени и изнасилени. Слепи ли сте, господа, да не виждате злото под краката си. София гъмжи от разбойници, крадци, джебчии, касоразбивачи и грабители на едро. Аз като българин не мога да понеса това, затова дойдох при вас, да си поговорим на четири очи, на закрити врати – какво да се прави! Кой може да спаси България?... Кой, кажете ми, освен армията. Полицията е продажна и безплодна. Тя се ръководеше до вчера от негодници и мръсници като д-р Васил Радославов.
И така оплюва Радославов, така го смазва, че всички търговци скачат, вадят портфейлите си и казват:
– Ти, само ти. Жените си и децата си ще продадем, къщи и магазини ще заложим, само тебе искаме на власт. Само ти трябва да станеш министър на вътрешните работи. Ти само можеш да оправиш България...
– Не. Има по-достойни от мене.
– Никой друг. Само ти. Ти, ти, ти.
И кесиите валят в краката му като град.
Той слага ръка на сърцето си и казва:
– Господа, моля ви, нека бъде някой друг – Петко Каравелов, но не аз.
– Не щем ги. Те са баби. Те са профани. Те са слаби хора. Искаме военна, желязна десница да пипа...
Той слага ръка на сърцето си и казва:
– Не съм достоен за вашето доверие. Нека бъде генерал Паприков.
– Не, не, не. Той нищо не прави. Него за нищо го не бива. Той оглади армията ни. Искаме сити войници и спокойни старини... Защото има ли силни войници, ще има и спокойни старини. Ще дадем за армията си всичко. Само и само да се запази спокойствието в България, да няма бунтове, да няма грабежи... (Разбойничеството бе страшно в онези години, господин Памукчиев, то бе ужасно бедствие.)
Рачо си отива.
А търговците така, както са били на заседание, отиват в двореца при княз Фердинанд и искат аудиенция.
Князът ги приема. И те му поставят ултимативно въпрос: “Докога ще търпим този негодник Тодор Иванчов? Там, в неговия кабинет, има само един способен човек.
– Кой е той?
– Рачо Петров. Него искаме за министър-председател, него искаме за министър на вътрешните работи.
– Но той не е водач на партия.
– Той е духовен водач на армията ни. Той я води в 1885 г. като началник щаб в Сръбско-българската война, той ще я води и сега. Искаме да се очисти София и България от разбойници и търговци на бели робини...
В това време пристига флигер-адютантът Марков. И долага.
– Ваше височество, тука са банкерите на София.
– Какво искат?
– Среща с Вас.
– Какво си говорят?
– Мълчат. Дума не продумват. Но са много сърдити.
– Да влязат...
-----------------
Следва... Банкерът-дипломат Атанас Буров (8) ---->>>>
-----------------