Градът – поезия и фотография

Днешният млад помориец едва ли може да си представи града си от преди трийсетина години – живописно, спокойно, небързащо градче, прегърнато гальовно от сините води на морето.

Като изключим нарисуваното, сниманото и написаното – и най-възрастният днешен помориец вече няма визия за отдавнашното Анхиало, с дремливата му тишина, зад която са се таели устреми, копнения и страсти.

Времето си върви напред. Много малко е останало от старото. Но едно нещо в този град остава трайно и непроменено – усещането за синовна принадлежност към всичко, което е било, е и ще е Поморие. Непроменена е жаждата на помориеца за срещи със света, който е тук, край него или някъде там отвъд хоризонта. Непроменен е духовният огън, с който помориецът е преодолявал рутината на всекидневното, за да търси чистото и светлото, което ражда надежди и възвисява душата.

За да се стигне до днешния богат духовен живот, който прави Поморие център на толкова много ярки национални и международни събития в областта на културата и изкуството.

При това днес Поморие е родно гнездо на мнозина творци, които където и да проявяват своята дарба и талант, непременно се обръщат към началото си и винаги със синовна топлина споделят обичта и поклона към родния дом.

И още нещо. Няколко грама уран с години могат да ни дават топлина, светлина, енергия. Поморие е имал щастие преди 120 години да се зареди със своя грам творчески уран - присъствието на светлата, драматична и одарена личност на Пейо Яворов е освободило енергията, която пулсира и до днес в този град.

Затова е похвално отпечатването на тази книга – Градът – поезия и фотографии, в която неколцина автори разкриват и дават талантлив художествен израз на своята емоционална и духовна връзка с родния град. Съвсем естествено е да се започне с телеграфиста Пейо Крачолов, който тук се превръща в поета Пейо Яворов. На това е посветено встъплението на Боян Чимов – Ехо от Анхиало, един, колкото документален, толкова и емоционален поглед върху взаимното влияние на поета върху тогавашните поморийци и на поморийската атмосфера и поморийските хора върху Яворов. На незавоюваните женски сърца и на завоюваното име на талантлив български поет.

В подредбата на авторите в тази книга, на първо място е Яворов. И то съвсем сполучливо със стихотворението Нощ – водоразделът между провинциалния и софийския период на поета, който преживява конфликта и противоречието на модерния човек, който се стреми към познанието и себепознанието, конфликт между мечта и действителност, между дълг и невъзможността да се изпълни. Само че Яворов не е от тези, които само шумно афишират дълг и готовност и после умело се скриват. Изкушавам се да цитирам малък откъс от Нощ:

Прости, Родино триж злочеста,
прости разблудното си чадо.
Ще бъда твой! Кълна се, майко,
кълна се в хилядите рани
на твоята снага разбита;
кълна се и в мечтите твои
за бъдещност честита;
с кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от Албанската пустиня
до Черноморските води!

И никой не може да отрече – Яворов, за разлика от кресливите куплетописци, изпълни клетвата си. И понесе кървавия си кръст. Колцина са като него?

* * *

Телеграфистът е малката поема на Боян Чимов, една живописна картина на Поморие от края на 19 век, в чието спокойствие се вклинява неспокойната душа на един млад поет. Със строг, почти аскетичен арсенал от тонове и звучене, авторът не без вълнение рисува взаимното проникване, опознаването и сближаването на Яворов с хората на Анхиало – рибари, солари, мелничари от вятърните мелници. Той с интерес и сърдечност надниква в нелекия им бит, те с учудване се опитват да разберат човека, който с часове стои на скалата и рее поглед към синята безкрайност на морето. Така постепенно се стига до сближение, което оставя отпечатък и върху двете страни. А когато стане време да се опише срещата на младия Яворов със женската красота на Анхиало, Боян Чимов става по-мек, по-пастелен, по-лиричен. И същевременно лирично-дискретен. Интимното не иска прожектори, то иска полумрак и усамотение за радостите и драмите.

В Телеграфистът авторът е поетично точен, без да се подаде на чисто документалното. Той е реален, но и развълнуван - без да крие пиетета си към Яворов.

Бих оспорил едно прекрачване в днешния ден в края на поемата.

„Изчезват големите любови” с горчивина констатира Чимов. Тук не мога да се съглася. Не изчезват големите, горещите, страстните, съдбовните любови. Няма ги поетите със сензори - да доловят тяхната красота. Жалко, че тъкмо поетите се отказаха от емоционалния поглед към живота и сведоха обичта до „химия”. Но това е друга тема, за други разговори.

А Телеграфистът е хубава поема.

Много точно е озаглавил От три страни цикъла си стихотворения в тази книга д-р Васил Костадинов, поет посветил голяма част от творчеството си на извора на своята поезия – синовното преклонение пред родния град, спуснал вечна котва в сърцето му. И заселил се в него като копнеж и красота, дълг и признателност. Част от стихотворенията са безкомпромисна поетична декларация на синовност и вричане във всичко, събрано в думите „бащина къща”.

Аз все ще те обичам, ще те нося.
дълбоко като тежка котва в мен,
ще кажа, зададат ли ми въпроса:
„Щастлив съм, че във тебе съм роден!”

Или

Сред бурен вятър и вълни да скитам,
роден на кея после да се връщам...
Не зная пристан повече почитан
от покрива на бащината къща...

Не така директен е авторът в Стария кей, олицетворение на родния бряг. Усещаме щастието като допир, като спомен, като мечта, осезаваме възхищението и преклонението пред великата сила, която се ражда от прегръдката на Посейдон и Гея. Долавяме рушителното могъщество на морската стихия и вечността на родния бряг.

Три стихотворения, посветени на Яворов са другата страна, от която поетът гледа на поморийската си битност. И той, както други свои събратя, долавя движението на духа, поетичната енергия, сияеща над поморийския бряг, като живително, трайно и непреходно присъствие на Яворовия дух.

Третата позиция, от която д-р Костадинов поглежда към това „парче земя, от три страни море” усещаме в последните три стихотворения. Усещаме една друга страна от таланта на поета. Тук той не е толкова експресивен и устремено посветен, по-лежерен е, по-спокоен, по-мисловен и по-лиричен. Изображението е по-акварелно, без да губи художествената сила. И без да се отдалечава от основния си мотив:

Такъв да си остана искам аз
и няма да започвам отначало,
частица малка, капчица от вас,
на пъпа хвърлен в Анхиало...

Съвсем по друг начин звучат стихотворенията на Весела Страшимирова. Те са по женски (в най-добрия смисъл на думата), по-крехки, по-меки, по-носталгично романтични. Тя все вижда едно друго море, един друг град, толкова различен от града на юношеството и младостта. Тя тъгува, че когато се завръща, не открива нещата, които са живи в спомените й.

На морския бряг се върнах
в едно прекрасно лято,
пренатоварено от слънчевото злато.
Потърсих бащината къща.
Не я намерих...
Къде е днес балконът, откъдето
блуждаех с поглед над морето
а фаровете пращаха ми поздрав...

В стихотворенията на Весела Страшимирова има възхищение, има копнеж, има тъга, че времето е оставило толкова хубави неща от стария град вече само като спомен. В тях можем да открием развълнувана словесна живопис, изпълнена с море. Дъх на море има в интимните и изповеди, с морето са свързани емоционалните й пътеки, срещите й с нещата от живота, смисълът на тези неща непременно са свързани с това Поморийско море.

Сама. Тъмнее. Вечер иде ли,
или приижда споменът-разлъка?
На тез води пред вечните обители
как мъничка изглежда всяка мъка!...

В съвсем друга тоналност е цикълът Признание на рано отишлия си Иван Кунев. Той съчетава емоцията с анализа. Звучи на пръв поглед по-твърдо. За навлизане в поетичния му свят чувството трябва да е съпроводено от размисъл, нужно е не само съпреживяване, но и внимателно премисляне.

Неговите стихотворения задават въпроси, без които не може да се стигне до истината. Да приемаш тази истина, дори когато ти носи болка. Да търсиш мястото си на човек в големия и противоречив свят. Да се радваш на крехката всеотдайна нежност на любовта и да познаваш солената нежност, с която се срещат морето и брегът.

И при Кунев морето е двигателят и той по великолепен начин заявява преклонението пред него, като го поглежда през очите на хората, живеещи от него и чрез него:

Рибарите –
проклинат те съдбата,
но никога морето,
където в раковини скрит е
гласът на техните сърца...

С еднаква откровеност и нежност звучат и словата за любимия човек, и думите за „солената нежност” на морето. А над всичко е въпросът къде е мястото на човека в бързотечния ручей на живота, как да го изживееш, за да стигнеш до истината, до хармонията и до трудната чиста съвест. И всичко това не е въпрос на съдба, а на избор, който всеки сам прави.

Усещаме как ни притискат думите
в стената грапава на съвестта.
Тогава и очите и ръцете
жадно търсят светлина.
Ще трябва слънцето да стигнем,
или да ослепеем в тъмнина.
Изборът е наш!

Съставителите на тази книга са направили своя избор и ни представят по един добър начин творчеството на поети, съдбовно свързани с Поморие и обрекли на Поморие талантливото си слово.

Усетът за Поморие се засилва от прекрасните фотографии от един фотоконкурс и те носят отделно свой лиричен поглед към града и неговото море.

Културният проект Градът – поезия и фотогрофия е прекрасно родолюбиво начинание. Инициаторите и съставителите са свършили добра и трудна работа, а спомоществователят д-р Васил Костадинов без много шум доказва, че е истински безкористен родолюбец.

И не зная как, но ме сполетя мисълта, че Градът – поезия и фотография може да е само едно начало. И не след много време да видим една книга, в която старите поморийци участват със скътани из албумите им снимки на старото Анхиало, а стихотворенията да са на най-младите поморийски творци. Няма да е по-малко вълнуващо!

------------
Боян Чимов, Стоян Тончев (съставители), “Градът – поезия и фотография”, 2019
------------