Мъжът, който ходеше под дъжда

Навън продължаваше да вали. Небето се беше зачело в някаква приказка и не се сещаше да прибере облаците, които сутринта беше простряло, и да покаже колко са красиви дрехите на слънцето, особено когато то се усмихва. Дъждът се зарадва, че никой не го контролира и може да прави каквото си поиска. Той ту намаляше – аха да спре, ту се усилваше, щом видеше, че някой е посмял да излезе без чадър. Забавляваше се, докато гледаше как хората бързат, прескачайки локвите и се радваше на момичетата, които му позволяваха да докосва лицата им. Хората по улиците постепенно намаляха и въпреки че беше рано, и малкото останали бързаха да се скрият на сухо. Земята ликуваше, че може да се къпе на воля, цветята се усмихваха и мокри изглеждаха още по-красиви, а локвите дебелееха, ставайки все по-големи.

Точно тогава на улицата излезе мъжът, който винаги си носеше чадър. Дъждът го познаваше отдавна и двамата почтително си кимнаха с глава. Поздрави и чадъра – черен, солиден и достоен за уважение. Той беше вече с побелели краища по ръбовете, защото мъжът никога не го отваряше. Носеше го само за да му прави компания. Не че мъжът беше самотник. Напротив, имаше много приятели. Хората го търсеха, защото той знаеше всичко. Винаги можеше да даде съвет или просто да си побъбри с някого. Можеше мълчаливо да слуша или разказвайки истории, него да слушат мълчаливо. Той знаеше как да се погрижи за всеки, как да достави радост на другите, пренебрегвайки себе си. На него не му трябваше много. Достатъчно му беше хората около него да са щастливи, даже и да не го заслужават.

Но имаше дни, когато искаше да бъде сам, по-точно само със своя чадър. Най-удобни за това бяха именно тези дъждовни дни. Тогава можеше да се разхожда, без някой да му иска съвет, а и без това отдавна знаеше, че всеки човек знае отговора за себе си, но е по-сигурен, когато го чуе от друг.

Мъжът обичаше разходките под дъжда. Тогава крачеше по самотните улици и си мечтаеше, а всичко около него бе окъпано и блестящо. Дъждовните капки не искаха да го притесняват и го заобикаляха. Даваха път на мечтите му, които като сапунени мехурчета ставаха все повече и все по-големи. Мечтите имаха избор. Всяка от тях можеше да тръгне в различна посока. Едни танцуваха около мъжа, придавайки му загадъчно сияние, други политаха на воля, знаейки, че достигайки облаците, никога няма да се завърнат, а трети просто си плуваха в локвите, без да се страхуват, че ще се изцапат. На локвите от това им ставаше страшно приятно, защото с мечтите на мъжа се чувстваха по-чисти и гордо се надуваха.

Мъжът вървеше бавно, пръскайки мечтите се. Той не се опитваше да ги събере или да ги задържи само за себе си. Напротив, надяваше се те да се смесят с дъждовните капки, да покълнат в сърцата на хората и от тях да се родят други, още по-красиви мечти.

Мъжът знаеше, че дъждът все някога ще спре, но дори и тогава той щеше да си остане същият – мечтател, вярващ в чистотата на дъждовните капки, а даже и на локвите.

----------------
Пенка Стаматова, “Розови облаци”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2005.
----------------