Думите на дядо

Късният неделен следобед се изнизваше неусетно заедно със страниците на книгата в ръцете му, когато телефонът звънна. Беше леля му Анна с молба – да навести къщата и да провери дали всичко е наред. Леля му вече месец беше при дъщеря си да й помага за бебето. Той я разпита как са, що са и й обеща. Обичаше къщата от своето детство заедно с всичките й обитатели. Само едно нещо го смущаваше. Не помнеше лицето на дядо си, а носеше името му. Образът му се явяваше размазан и неясен като в изпотено огледало. Долавяше думите му, но те глъхнеха, сякаш шуртяща вода ги отнасяше незнайно къде. Само погребението помнеше. И баба си, когато извика: “На кого ме оставяш, Стоиле?”.

Тогава беше малък, някъде петгодишен. А спомени имаше и отпреди това време. Баба му, сложила официалното манто, стиснала ръката му, го водеше на черква. Знаеше пътя до “Света Петка” наизуст. Веднъж кривнаха от него, а баба му мъгляво поясни: “Леля Сийка бере душа, трябва да се отбием”. Той не знаеше какво означава “душа”, нито дали се бере както гроздето от асмата. Усети обаче, че не ще да е нещо хубаво, защото баба му му заръча да чака отвън и хлътна в жълтата едноетажна къщурка. Той погали грапавия дънер на дървото, което стоеше на стража пред къщата. Беше старо дърво и ниско като самата нея, а короната му прихлупваше покрива в истинска прегръдка. Прилепи нос към прозореца и видя старицата. Лежеше в леглото си като вехта порцеланова кукла, с разпуснати сиви коси и тънки криви пръсти. Дръпна се назад, не му харесваше да я гледа как бере душа.

С времето колкото и да се напрягаше да си спомни дядо си, мъглявината се сгъстяваше, раздирана от риданието на баба му. Помнеше как тя прехапа устни и с все сила го поведе навън от къщи, през двора, покрит с големи каменни плочи, през тясната улица право при баба Фанка. Съседката, пълничка жена с розово лице и добра усмивка, се прекръсти, като ги видя. “Нека Стоилчо стои тук” хвана ръката му баба Фанка и го заведе в кухнята. Настани го на масата, покрита с избеляла мушама и като същински фокусник в ръцете й се появи парче уханен кекс за него. Остана при нея и на другия ден. Повечето време прекара на прозореца. Оттам виждаше цялата улица. Хора – мълчаливи, с наведени глави – натискаха бравата на тяхната порта и дворът зад високия дувар ги поглъщаше. После пак мълчаливо ги връщаше на улицата. Приличаха на върволица черни мравки, които вместо зрънце носеха саханче с жито, сладки, или цветя – червени карамфили. Накрая пред портата им спря голям сив пикап. Шофьорът излезе от кабината, мина отзад и разтвори широко двете крила на вратата. Пикапът зейна като гладна ламя. “Никой страх не е по-голям от мен” – прошепна си Стоилчо и се шмугна през вратата на стаята, за да излезе на двора. Прокрадна се в сянката на стената и безшумно стигна до външната порта. Открехна я колкото да се провре през нея и се прилепи към дувара. Баба му, майка му и баща му, леля му, братовчедите му и други хора, всички пременени в черно, бяха там. Баба му се оглеждаше и броеше:

– Ането, Тошко, Катето, всички са тук, готови сме за тръгване, само Стоил го няма, не го виждам, къде е... – огледа се тя.

– Мамо – приближи се баща му към нея, – мамо.

– Ох, да, къде е... и аз съм една – баба му впи поглед навътре в пикапа.

Майка му дойде да го прибере следобед. В двора им под асмата бяха наредени маси. Хората се хранеха мълчаливо, само от време на време някой мъж надигаше чашата с ракия и казваше: “Бог да го прости”, а другите повтаряха като ехо и отпиваха. Баба му не се спираше на едно място, принасяше пълни чинии и отнасяше празните. Постепенно народът се поотпусна и разговорите се оживиха. В долния край на масата се понесе смях, който засрамено заглъхна. Но след още час мъжете, подпийнали достатъчно, заразказваха своите истории на висок глас.

Помнеше също, че вечерта ядоха пилешки дробчета, а леля му Ана в залисията им беше сложила пудра захар, вместо сол. След време баба му го подпитваше заръчал ли е нещо дядо му. Оказа се, че той е бил при него в сетния му час.

В понеделник след работа взе сина си и отидоха до къщата. От отсрещната страна на улицата се белееха нови жилищни сгради. На струящата от прозорците им светлина къщата изглеждаше изоставена и мрачна. Малкият го държеше за ръката и се дърпаше назад, не смееше да прекрачи в тъмния двор. Стоил обгърна раменцата му и тогава от нищото на тъмното изскочи споменът. Едно куче лаеше срещу него, а той не смееше да продължи. Дядо му беше сложил едрата си възлестта ръка на рамото му и му беше казал “От страх лае, сине. Не бой се. Те, страховете, са странна работа, растат заедно с теб, мъчат се да те плашат, но никога няма да станат по-големи от теб.” Да, това беше. Това си беше повтарял цял живот, когато го налазеше страх. И винаги е знаел, че той, Стоил, е по-голям и по-силен от всеки страх.

– Да ти кажа – обърна се той към сина си, – и аз като малък се плашех, даже много, докато един ден, моят дядо ми разказа приказка за страха. Слушай...

Когато думите утихнаха, малката ръка стисна голямата и двамата поеха в мрака.

-----------------
Разказът е отличен на Националния литературен конкурс “Състояние на полет”, организиран от литературен сайт “Хулите” и “Скайномад” – Сопот, 2017 г.
-----------------