Едно камъче е тъжно

* * *

Едно камъче е тъжно,
един звяр е глътнал лава – вие,
едно дълго лято
зрее в бурените...
Ала всичко,
все е недостъпно за душата:
           с всеки досег тя
                 до празнота достига,
           с всяка радост от живота
                 същността си подминава...

В това русло, в това възлесто кръжене
тишина се дипли само и растат
облачните стрехи, за да бъдат
дом за всяко цвете, с птичи вопли оросено;
и да не терзае вече пътят
с прах и жажда хоризонта...

Аз, обреченият да живея с този прилив на нещата,
чуждото заграбвам, без дори да го достигна...

Все пак знам, че на крило далечно, на далечен полет
любовта е равностойна, щом не угнетява...

И ако звездата ми в звезда през мрака се заглежда,
то е все едно, че въглен въглена достига
в стинещата пепел на езическо светилище;
все едно, че риба-майка бъдещи зачатия отнася
към далечни вирове, където
ще ги кърмят полудели пълнолуния
и с младенчески повой ще ги повиват страховете,
докато пасажите им с кървите си не отмият
кварца от първични същности в дъната речни...

Аз, сломен от всичко, ще лежа на бряг, отнасян
към безкрай, където за мен в други сънища
голата мечта застила ложе,
и в трънака вие звяр, и лиже рана като лава,
и едно самотно камъче – дете на звездния лазур –
по своята
непомнеща го вече
майчица скърби.