Спомням си я... Десетинагодишна, ниска, слаба, с уморени очи на дете без детство. Всеки ден идваше в клиниката да види майка си. Гледах ги от прозореца на кабинета си – седнали на пейката в двора, прегърнати, притихнали. Майката приглаждаше косата й и отново я притискаше към себе си. Тя оставаше два-три часа и си отиваше.
Освен ревматологични проблеми майката имаше и захарен диабет с увреждане на бъбреците, появил се след развода с мъжа й. Три пъти в седмицата провеждаше хемодиализа. Връщаше се още по-изпита, бледа, слаба, изтощена и се оглеждаше за дъщеря си. През тези дни двете не стояха на пейката, а в болничната стая – една до друга, все така притихнали. И двете тръпнеха – майката бе включена в списъка на чакащите донор за бъбречна трансплантация. Няколко пъти се обаждах на колегите в Александровска болница да ускорим процедурата. Нищо не можеше да се направи – чакаше се донор.
Един ден тя почука на вратата на кабинета ми и ме погледна с големите си, уморени очи. Поканих я да седне. Тя седна на ръба на стола и се загледа в земята. Чаках да каже за какво ме търси. Тя въздъхна, вдигна поглед и ме попита дали може да даде единия си бъбрек да го присадят на майка й. Казах, че родител може да дари бъбрек на дете, но не и обратното. Стискаше длани между коленете си и ме гледаше в очите. Погледът й бе тежък, изпитателен, напрегнат, втренчен. Аз се загледах настрани. Каза, че ще подпише всички документи, че дарява бъбрека си доброволно, че съзнава риска, че много иска да има майка, да я зарадва за Коледа, когато ще се уредят нещата... – гласът й потрепери. Потърси с очи моите. Очите й сега бяха тъжни и мъничко уплашени. Казах, че това не е възможно. Тя се поколеба дали да настоява или да си тръгне. После стана. Благодари за отделеното време, излезе от кабинета и се разплака. Чух хлиповете й през затворената врата – бавно заглъхваха в дъното на коридора.