Истинско приятелство

Намирах се на около петстотин километра западно от Адис Абеба. Пътувах към Иван и Цонка в град Бако. Управлявах малък джип Сузуки Самурай и понеже нямаше път, се движех по компас. Носех им захар, брашно, олио, мляко на прах, консерви и други хранителни продукти, които липсваха в тази далечна област, наречена още зоната на глада. Носех и писма от България. Иван беше агроном, а Цонка ветеринарен лекар. Смели хора. Помагаха за жълти стотинки на етиопските власти в изхранването на населението, пострадало от бедствената суша.

Оглеждах се постоянно. Имах чувството, че съм се загубил. Бях идвал тук преди шест месеца, но ми се струваше, че тогава минах от другата страна на планината. Вярвах, че все някак ще намеря Бако. В околността нямаше друг град, ако можеше да се нарекат град няколкото едноетажни тухлени сгради. Притесненията ми идваха от възможността да попадна на партизани. Наблизо бе районът на фронта Оромо, който отскоро беше възобновил бойните си действия срещу етиопското правителство. Срещата с партизаните беше по-страшна от смъртта. Вече имаше няколко случая на отвлечени и скопени журналисти. Сред местните хора се ширеше поверието, че войник, който скопи бял човек, става непобедим. Нямах никакво намерение да се лишавам от мъжкото си достойнство. Не само заради насладата – тогава все още нямах дете.

Въртях тревожно глава във всички посоки. Спрях, за да огледам с бинокъл околността. Под седалката криех автомат Калашников със сгъваем приклад. Имах и четири пълнителя с патрони, но не беше разумно да се кипря с оръжието. Тук то беше по-ценно от злато. Партизаните изпитваха остра нужда от оръжие и щяха да ме убият заради него.

Наоколо всичко беше спокойно. Забелязах в далечината газели и щрауси и се поуспокоих. Обикновено там, където има животни, няма хора. Реших да не се движа повече в равнината. Можеха лесно да ме забележат по прахта, която вдигаше джипът. Свих към възвишенията, но тук видимостта ми рязко се понижи и се появи опасност от засади. Реших да диря проход, за да мина от другата страна на планината – вън от партизанската зона. Скоро попаднах на едно сухо дере, което водеше на север. Включих двойното предаване и поех по него. Изминах десетина километра без всякакви проблеми, но за зла участ на пътя ми се изпречи огромно брадавичесто прасе. Глигите му почти се допираха. Не бях виждал толкова голям трофей. Сърцето ми заби лудо. Ръцете ми се разтрепериха, като на наркоман пред кокаинова лента. Измъкнах бавно калашника изпод седалката, разгънах приклада, вкарах патрон в цевта и взех на мушка прасето.

Не смеех да стрелям. Колебаех се. Страхувах се, че изстрелът ще ме издаде, ала ловната страст надделяваше. Осъзнавах, че е много по-важно да стигна без проблеми в Бако, но той – градът, сигурно беше наблизо – от другата страна на планината, на не повече от петдесетина километра. Тази близост ме изкушаваше допълнително, а и прасето беше невероятно голямо. Пасеше спокойно. Съвсем ясно чувах как здравите му челюсти късат корените на храста пред мен. От време на време вдигаше глава да се огледа и продължаваше да се храни невъзмутимо. Как ли щяха да се зарадват Иван и Цонка на някоя и друга свинска пържола? Откога ли не са слагали хапка месце в устата? Реших, че понеже съм в дере, изстрелът няма да отекне надалече. Ще стрелям, ще метна бързо глигана в джипа и продължавам. Изкушението нарасна и сърцето ми заби лудо.

Примерих се във врата – любимото ми място. Бавно обрах спусъка и не усетих кога проехтя изстрелът – като по учебник за стрелба. Глиганът не мръдна. Не чух и типичния “удар в търбух” от куршума, вероятно защото бях съвсем близо до него. Без да чакам, пуснах втори изстрел. Този път животното изсумтя, предните му крака се подвиха, ала не падна. Затътри се към гъсталака. Ако се мушнеше в трънливите храсти – нямаше изваждане оттам. Примерих се за трети път и стрелях в задника му. Този път животното падна на място. Скочих от джипа и дотичах до него. Побутнах го леко с крак, готов, ако се изправи, да стрелям от упор в главата му. То изхърка сърдито и предаде Богу дух.

Нямаше време за чакане. Хванах го за задните крака, решен да го влача към джипа. Чак сега разбрах грешката си. Прасето тежеше поне сто и петдесет килограма. Със страхотни усилия успях да го пързулна две крачки и се убедих, че така няма да стане. Върнах се и докарах Сузукито до глигана. Да го вдигна сам в багажника беше изключено. Можех да го закача с въже и да го влача по пясъка, ала докъде? Имаше само два изхода от положението – да го оставя на хиените и бързо да се махам оттук, или да извадя ножа и да го разфасовам. Колкото и да беше разумно да го оставя означаваше, че съм извършил безсмислено убийство. Реших веднага – никакво оставяне! Понечих към раницата за ножа, извадих го и когато се обърнах се вцепених. До прасето стояха изправени пет-шест полуголи малчугани. Откъде бяха изникнали? Вероятно бяха чули стрелбата. Смъкнах от рамото калашника и го насочих към тях. Те се вкамениха.

В кого се мерих – в невръстни деца?! Осъзнах колко съм неадекватен. Сгънах приклада и метнах автомата на рамо, а през това време броят на децата се удвои. Изникваха от саваната като термити от току-що разровен мравуняк. Редяха се около глигана и го гледаха с уважение. На мен не обръщаха особено внимание. По мършавите им тела и изцъклени погледи разбрах, че са гладни – много гладни. Затова гледаха така вторачено прасето. Съжалих ги. Попитах на английски къде живеят, ала не ме разбраха. Повторих въпроса на етиопски, но пак не получих отговор. Със сигурност не бяха местни.

Докато се чудех какво да правя, едно по-мускулесто момче се доближи до мен и ми даде знак с ръце да отворя багажника на джипа. Това не ми хареса. Вътре бяха всички провизии за Иван и Цонка и аз бях готов да ги браня до смърт, но какво ли можеха да ми направят тези дрипави, измършавели деца? Отворих багажника. Момчето се разпореди на странен език и за мое учудване хлапетата дружно вдигнаха глигана и го натовариха в багажника. Пренесоха го като перушина, по-точно както термити влачат бръмбар.

Чак сега можах да огледам животното. Трофеят наистина беше огромен. И трите изстрела бяха точно там, където се целих – два във врата, един в задника. Изпълних се с гордост и вече съжалявах, че няма с кого да споделя радостта си, когато мускулестият малчуган ме потупа хвалебствено по рамото. Даже ми подаде дружелюбно ръка. Без съмнение във вените му течеше ловджийска кръв. Здрависахме се и веднага разбрах, че ще станем приятели. Той ми даде знак да карам напред. Помислих си, че е прав. Нямаше какво друго да правя. Да се върна назад нямаше смисъл. Така или иначе трябваше да прекося планината. Отворих вратата и му предложих да седне до мен. Той с радост се мушна в кабината. Още двама-трима понечиха да го последват, но той ги разгони със строг глас. Без съмнение беше тарторът на цялата банда. Поех бавно напред, а момчетата, отново като термити, наскачаха върху джипа.

Карах внимателно. Страхувах се някое дете да не се изхлузи и попадне под колелата. Стараех се да не дишам през носа. Моят приятел миришеше ужасно. Въпреки двойното предаване на два пъти джипът засяда в пясъка. Беше претоварен, ала “термитите” го избутваха без всякакво затруднение. Питах се къде и как ще се разделя с натрапените придружители. Бях решил да спра някъде и да ги подканя да си вървят. Щях да им отрежа два бута от прасето, ала съм се лъгал, че така лесно мога да се отърва от тях. Щом прехвърлихме хребета, пред мен се очерта бежански лагер. Навред, завързани за дървени клони, се вееха прокъсани найлони и чували – заслони. Заковах ужасен. Само това ми липсваше. Щяха да оберат всичките ми провизии.

Докато се чудех какво да предприема, отвсякъде ме наобиколиха мършави деца и изнемощели жени. Разбрах, че този път съм в плен на мравуняка им, ала какво можех да сторя, за да се измъкна? Да извадя калашника и да започна да стрелям? По кого да стрелям? По умиращите от глад? Прекръстих се и продължих напред. Така – вкупом, стигнахме до шатра от евкалиптови клони. Дадоха ми знак да спра и аз спрях, но не посмях да изляза от джипа. От него излезе моят миризлив приятел и с все сила извика нещо на своя език. Тълпата бавно се отстрани и той ми даде знак, че мога да сляза. Стиснах автомата в ръка и хладната му стомана ме окуражи. Странно нещо е оръжието – дава криле! Отворих вратата и стъпих на земята. Мислих, че всички ще ми се хвърлят отгоре. Тогава сигурно щях да стрелям, ала напротив. Щом видяха автомата ми, хората още повече се отдалечиха.

Моят приятел ме подкани към шатрата. Заключих джипа и го последвах. Едва прекосих прага ѝ, и ме блъсна още по-отвратителна миризма – на мърша. Вътре, до покрит с парцали разлагащ се труп, лежеше полужив белоглав старец. Вцепених се. И от миризмата, и от гледката. Старецът се надигна и ми подаде ръка. Поех я. Беше топла, потна и лепкава. Без всякакво съмнение този човек беше тежко болен.

– Ние сме бежанци от Судан – каза той на добър английски. – Тук сме от два дена. Избягахме от сраженията между освободителния фронт на Джон Гаранг и правителствените судански войски.

Не можех да повярвам на ушите си. Знаех за тези сражения, но те се водеха далеч зад границата. Менгисту Хайле Мариам подкрепяше фронта на Джон Гаранг. За да се крият на етиопска земя, тези бежанци без съмнение симпатизираха на Гаранг. Не видях между тях военни мъже. Тук бяха старците, жените и децата на бойците, които воюваха в Судан.

– Не се притеснявайте! – успокои ме старецът. – Щом минат сраженията, веднага ще се приберем в родината си. Там е много хубаво.

Като ме гледаше с оръжие навярно си мислеше, че съм от етиопските власти. Нямах никакво намерение да го разубеждавам. Чудех се само как съм се доближил толкова близо до границата? Така е, като се кара само по компас. Тогава джипиеси нямаше. Погледнах завития труп.

– Дъщеря ми умря от малария – промълви старецът, проследил погледа ми. – Има и други умрели. Затова мирише така наоколо. Нямаме дори една лопата, за да ги погребем. Изнесем ли труповете от лагера, ще ги разкъсат чакалите. Ще ги върнем в Судан. Там, в родината си, ще ги погребем.

Не знам дали от думите му, дали от миризмата или от топлината, но внезапно ми прилоша. Едва успях да изляза навън. Коленичих пред шатрата и повърнах пред любопитните погледи на бежанците. Засрамих се. Обърсах с ръкав устата си и пак влязох вътре. Втори, още по-силен пристъп ме изстреля обратно навън. Този път повръщах, докато не остана нищо в стомаха ми. Избърсах се с другия ръкав и пак влязох при стареца.

– Колко дена вървяхте дотук? – попитах, за да разбера къде се намирам.

– Отсреща, на другият хълм е границата – отвърна той, разгадал мислите ми. – Моля ви, не ни издавайте! Местните хора ще ни върнат обратно. То и за тях няма достатъчно храна. С нас им е още по-тежко.

Без съмнение думите му бяха следствие от указанията на Гаранг – да не се разчува за бежанците, за да не проникнат суданските войски и да не ги избият. Горките! Бяха обречени на глад. Нямаше как да получат дори и най-малка помощ отникъде.

– Не се безпокойте – уверих го, – няма да ви предам. Не съм предател, ще ви помогна с каквото мога.

Върнах се до джипа и извадих от аптечката всички хапчета хинин. Извадих и антибиотиците. Накрая реших, че е най-добре да дам на стареца цялата аптечка и му я подарих. Питах се колко ли хора можеше да спаси тази малка аптечка? Десет? Двадесет? Тук скоро щяха да умрат поне стотина, само от малария. Да не говорим за болните от дизентерия, тиф, жълта треска, билхарция, слонска болест, глад и т. н. т. Неволно се сетих за охолно живеещите. За онези, които имаха поне какво да ядат.

Да прощават Иван и Цонка. Отворих багажника и дадох знак на моя приятел да се свали глиганът. Неговата чета се нахвърли връз сто и петдесет килограмовото прасе като ято лешояди и за секунди го разпарчетоса с ножове изковани от ламарината на консервени кутии. Извадих чувала с брашното и им го дадох. Около мен настана бой. Жените пищяха и дърпаха. Вързаните им за гърба бебета ревяха с пълна сила. Когато извадих тенекиите с олиото и захарта, битката стана жестока. Сигурно щеше да има ранени, ако не беше излязъл старецът от бърлогата си. Той въдвори ред само с две-три команди и тутакси бежанците се подредиха примерно в смълчана колона пред джипа. Когато видях колко е дълга тази колона се убедих, че и десет джипа нямаше да стигнат, за да си вземе всеки по нещо.

Затворих багажника натъжен. Нямаше какво повече да раздавам. Бяха останали само няколко консерви и одраната глава на прасето с огромните глиги. Така те изглеждаха още по-внушителни. Всичко друго беше ометено. Моят невръстен приятел единствен разбра болката ми. Той се доближи до мен и с дружелюбна усмивка ми подаде своя пай от месото на глигана. Това беше жест на истинско приятелство – надвил глада и всичко материално! И досега не знам дали съм имал по-добър приятел от него. Взех месото, въпреки че нямах никаква нужда от него. Такъв подарък не се връща! На свой ред извадих лопатата и му я подарих. Той наведе тъжно глава. Знаеше защо му я давам...