Философски диалози. Конфуций

ПЪРВИ ДИАЛОГ – с Учителя Ли

Херцог Шъ и Кир Спитама се срещат с Ли Дзъ или Учителя Ли (Дзъ на китайски означава учител) и разговарят за Дао.

ЛИ ДЗЪ: Дао буквално значи път – широк прав път. Или криволичеща пътека.

КИР СПИТАМА:  Къде започва пътят, твоят път?

ЛИ ДЗЪ: Моят път би трябвало за започва с мен. Но аз нямам път. Аз съм част от Пътя.

КИР СПИТАМА:  А той какво е?

ЛИ ДЗЪ:  Той е, каквото е. Първичното единство на целия свят. Първата стъпка, която прави човек по пътя, е да бъде в хармония със законите на вселената, с Неизменното, както го наричаме.

КИР СПИТАМА:  Как се постига това?

ЛИ ДЗЪ:  Представи си, че пътят е вода. Водата винаги залива ниските места и прониква във всичко… Скъпи мой варварино, мислиш, че нарочно говоря неясно. Но не мога иначе. В края на краищата учението за Пътя се нарича безсловесно учение. Ето защо, каквото и да кажа, е безсмислено. Ти можеш да знаеш това, което аз знам за Пътя точно толкова, колкото и аз мога да почувствам болката в лявото ти коляно, което непрекъснато местиш по рогозката, защото още не си свикнал с нашия начин на седене.

КИР СПИТАМА:  Но ти долавяш болката ми и без да я чувстваш. Така че може би и аз ще мога да съзра Пътя, без наистина да го следвам, както го следваш ти.

ЛИ ДЗЪ:  Тогава представи си, че Пътят е състояние, в което няма противоположности или различия. Нищо не е горещо. Нито студено. Нито дълго. Нито късо. Такива понятия са безсмислени, ако не се сравняват с другите неща. На Пътя всички те са едно цяло.

КИР СПИТАМА:  Но за нас са много неща.

ЛИ ДЗЪ:  Така изглеждат. Всъщност между нещата няма истински различия. Не съществува нищо друго освен прах, който приема временни форми, но винаги си остава прах. Важно е да се знае това. Също толкова важно е да се знае, че е невъзможно да въстанеш срещу природата. Животът и смъртта са едно и също нещо. Първото не може да съществува без второто. Но и второто не може да съществува без първото. Така че никое от тях не съществува отделно, а само във взаимоотношение с другото. Не съществува нищо друго освен, неизменното.

КИР СПИТАМА:  Но несъмнено човек трябва да бъде съден за постъпките си. Има добри и лоши постъпки. Истината и Лъжата…

ЛИ ДЗЪ:  Мъдри думи. Естествено, в относителното поведение на един живот има пристойни и непристойни постъпки, и съм убеден, че ще сме на едно мнение, що се отнася до това кое е правилно и кое не. Но Пътят стои над тези неща. Ще ти дам един пример. Представи си, че си леяр на бронз. Искаш да излееш камбана и си приготвил матрицата за разтопения метал. Но когато се мъчиш да излееш огнения метал, бронзът отказва да потече. Казва: “Не, не искам да бъда камбана. Искам да бъда меч, като превъзходния меч на император У.” Като леяр ти би се ядосал на непослушния метал, нали?

КИР СПИТАМА:  Да. Но металът не избира калъпа си. Изборът е на леяря.

ЛИ ДЗЪ:  Не. Не можеш да въстанеш срещу Пътя, тъй както и ръката ти не може да въстане срещу рамото ти, нито пък металът срещу калъпа си. Всички неща са част от вселената, която е неизменното.

КИР СПИТАМА:  Какви са основните й закони? И кой е създателят им?

ЛИ ДЗЪ:  Вселената е единството на всички неща. А да приемеш Пътя, означава да приемеш съществуването на това единство. Жив или мъртъв, ти си завинаги част от неизменното, чиито закони са просто законите на битието. Когато животът идва, той идва, защото му е време. Когато си отива, това е също естествено. Да приемеш спокойно всичко, което се случва, значи да застанеш над скръбта и радостта. Ето така трябва да следваш Пътя – като постигнеш у-вей.

(Бележка на Кир Спитама: Китайският израз “у-вей” означава да не правиш нищо. А за Учителя Ли да не се прави нищо е тайната не само на управлението, но и на човешкото щастие. Дали Учителят Ли има предвид съвсем нищо?)

КИР СПИТАМА:  Но как би могъл нашият свят да съществува, ако всички бездействат? Все някой трябва да излива бронза, за да имаме камбани, мечове.

ЛИ ДЗЪ:  Като казваме да не се прави нищо, имаме предвид нищо, което не е естествено и спонтанно. Ти стрелец ли си?

КИР СПИТАМА:  Да. Обучаваха ме за воин.

ЛИ ДЗЪ:  И мен ме обучаваха. Забелязал ли си колко лесно улучваш целта, когато си сам и разсеяно се упражняваш?

КИР СПИТАМА:  Да.

ЛИ ДЗЪ:  Но ако се състезаваш с други, за да спечелиш някаква златна награда, не ти ли е по-трудно да улучиш мишената, отколкото ако не си сам и не се състезаваш?

КИР СПИТАМА:  Да.

ЛИ ДЗЪ:  Когато много настойчиво искаш да постигнеш нещо, ти си напрегнат. Когато си напрегнат, не показваш най-доброто на което си способен. Трябва да избегнеш такъв вид напрежение, ето какво имаме предвид с у-вей. Или, казано с други думи, да престанеш да се самонаблюдаваш. Да бъдеш естествен. Случвало ли ти се е някога да режеш животно за месо?

КИР СПИТАМА:  Да.

ЛИ ДЗЪ:  Трудно ли ти е било да отделиш частите на тялото?

КИР СПИТАМА:  Да. Но аз не съм месар или маг, искам да кажа, жрец.

ЛИ ДЗЪ:  И аз не съм. Но съм гледал как работят месарите. Те са винаги бързи, винаги точни. Това, което е трудно за нас, за тях е съвсем просто. Защо? Веднъж попитах главния готвач на Самотния на какво се дължи това, че той нарязва на парчета цял вол за същото време, за което аз изчиствам само една рибка. “Наистина не знам, отвърна той, струва ми се, че сетивата ми замират, а духът ми – или каквото е там – поема работата.” Ето какво разбираме под у-вей. Не бива да се прави онова, което е неестествено, което не е в хармония със законите на природата. Четирите годишни времена идват и си отиват, без да предизвикват тревоги, защото и те следват Пътя. Мъдрият човек размишлява върху този ред и започва да разбира присъщата на вселената хармония.

КИР СПИТАМА:  Съгласен съм, че е разумно да приемеш естествения свят. Но и най-мъдрият човек трябва да прави всичко, което е по силите му, за да подкрепя доброто и да се противопоставя на злото…

ЛИ ДЗЪ:  О, скъпи мой варварино, тази идея “да се прави” е причината за всички злини. Не прави! Това е най-доброто, което можеш да сториш. Хвърли се в океана на битието. Забрави представите си за доброто и злото. Нито едно от двете не съществува освен във взаимоотношение с другото, затова не обръщай внимание на това взаимоотношение. Остави нещата да се оправят сами. Освободи духа си. Стани спокоен като цвете, като дърво. Защото всички неща се връщат към корена си, макар и да не разбират това. Тези неща, тази пеперуда, това дърво, никога не излизат от състоянието на първичната простота. А ако станат съзнателни като нас, ще загубят своята естественост. Ще изгубят Пътя. За човека съвършенството е постижимо само в утробата. Тогава той е като необработен камък, преди скулпторът да се заеме да му придава форма и с това да го развали. В този живот човек, който има нужда от други хора, е завинаги окован. А онзи, от когото другите имат нужда, е обречен на тъга.

КИР СПИТАМА:  Ясно ми е за какво говориш. Или поне започва да ми става ясно. Все още не следвам Пътя, но ти ми даде възможност да надзърна в него. Задължен съм ти. Сега нека да поговорим за практическата страна на нещата. Държавите трябва да се управляват. Как ще стане това, ако владетелят практикува у-вей?

ЛИ ДЗЪ:  Има ли такъв съвършен владетел? Ако си погълнат от света на нещата, обикновено не можеш да се отдадеш на Пътя.

ХЕРЦОГ ШЪ: Ние, херцозите, едва успяваме да надникнем в пътя, който следвате вие, мъдрите хора. Но ние почитаме вашето пътуване. Съжаляваме, че заемаме такова високо положение, което ни принуждава да сме активни. Очакваме от вас да ни кажете как да управляваме народа си.

ЛИ ДЗЪ:  В идеалния случай, Господарю, управляващият владетел-мъдрец трябва да изпразни умовете на хората и да напълни стомасите им. Да отслаби волята им и да заздрави костите им. Ако на хората им липсва познание, ще им липсва и желание. Ако им липсва желание, няма да правят нищо, което е неестествено за хората. Тогава доброто ще се възцари навсякъде.

КИР СПИТАМА:  Но ако човек придобие познание и стане така, че пожелае да промени съдбата си или дори самата държава, как би трябвало владетелят-мъдрец да постъпи с този човек?

ЛИ ДЗЪ:  О, владетелят би трябвало да го убие.

КИР СПИТАМА:  Значи следващите Пътя нямат нищо против да се отнема човешки живот, така ли?

ЛИ ДЗЪ:  Защо да имат нещо против? Смъртта е толкова естествена, колкото и животът. Освен това умрелият не е изгубен. Не. Напротив. На умрелия вече нищо лошо не може да му се случи.

КИР СПИТАМА:  Ще се прероди ли духът му?

ЛИ ДЗЪ:  Прахът без съмнение ще се съедини отново. Но може би не това имаш предвид под “прераждане”.

КИР СПИТАМА:  Когато духовете на умрелите отидат при Жълтия извор, какво става?

ЛИ ДЗЪ:  Струва ми се, че Жълтият извор е навсякъде. Ако е така, никой не може да отиде при него, защото всъщност вече е там. Но, разбира се, човек се ражда, живее, умира. Макар и да е част от цялото, действителността на краткото му съществуване го кара да се съпротивлява на целостта. Ние следваме Пътя, за да не се съпротивляваме на цялото.  На всички ни е ясно, или почти на всички, че когато тялото се разложи, умът изчезва заедно с тялото. Онези, които не познават Пътя, намират това за тъжно, дори за страшно. Ние не се плашим. Тъй като се отъждествяваме с космическия процес, не се съпротивляваме на неизменното. Изправен пред живота, или пред смъртта, съвършеният човек не прави нищо, така както и истинският мъдрец не създава нищо. Той просто размишлява за вселената, докато се слее с нея. Това наричаме “тайнственото поглъщане”.

КИР СПИТАМА:  Да не се прави нищо …

ЛИ ДЗЪ: … е огромен духовен труд. Мъдрият човек няма амбиции. Затова няма и неуспехи. Който няма неуспехи, винаги успява. А който винаги успява, е всесилен.

КИР СПИТАМА:  Това наистина не би могло да се оспорва, Учителю Ли.

ХЕРЦОГ ШЪ:  Без съмнение, последователите на Пътя винаги са били против смъртното наказание, защото никой няма право да произнася такава страшна присъда над друг човек. Нима налагането на смъртно наказание не е точно обратното на у-вей?

ЛИ ДЗЪ:  Много последователи на Пътя са съгласни с теб, Господарю. Лично аз смятам този въпрос за несъществен. В края на краищата природата е безмилостна. Давят ни наводнения. Умираме от глад. Отнасят ни епидемии. Природата приема това равнодушно. Трябва ли човекът да е различен от природата? Разбира се, че не трябва. Все пак споделям възгледа, че може би е по-добре да оставим света да следва своя път и изобщо да не го управляваме, защото истински доброто управление е невъзможно. Всеки знае, че колкото повече добри закони въвежда владетелят, толкова повече крадци и разбойници създава. И всеки знае, че когато владетелят взима от хората големи данъци, те гладуват. А той винаги го прави и те винаги гладуват. Затова нека да живеем в пълна хармония с вселената. Да не създаваме никакви закони и да бъдем щастливи.

КИР СПИТАМА:  Без закони няма щастие.

ЛИ ДЗЪ:  Може и да е така.

КИР СПИТАМА:  Сигурен съм, че съществува правилен начин да се управлява. А неправилните са известни на всички.

ЛИ ДЗЪ:  Няма съмнение. Макар че, кой знае?

КИР СПИТАМА:  Какво все пак може да знае един човек?

ЛИ ДЗЪ:  Може да знае, че да си тъждествен с Пътя, е да си като небето, което значи – недосегаем. Може да знае, че ако овладее Пътя, няма да бъде унищожен, въпреки че тялото му ще престане да съществува. Пътят е като чаша, която никога не е празна и никога няма нужда да се пълни. Всички сложности се свеждат до простота. Всички противоположности се сливат, всички контрасти преминават в хармония. Пътят е спокоен като самата вечност. Трябва само да се придържаш към единството.

КИР СПИТАМА:  Кажи ми, Учителю Ли, кой е създал Пътя?

ЛИ ДЗЪ:  Не знам чия рожба е.

ВТОРИ ДИАЛОГ – с Учителя Ли

Кир Спитама и Херцог Шъ посещават отново Учителят Ли, този път в обкръжението на неговите ученици.

УЧЕНИК НА ЛИ: Учителю, когато Облакът-дух видял Хаоса, попитал го какъв е най-добрият начин да се постигне хармония между небето и земята, а Хаосът отвърнал, че не знае.

ЛИ ДЗЪ:  Мъдър е Хаосът.

УЧЕНИК НА ЛИ:  Много мъдър. Но Облакът-дух казал: “Хората взимат пример от мен. Трябва да направя нещо, за да възстановя равновесието в техните дела.”

ЛИ ДЗЪ:  Самонадеяна мисъл.

УЧЕНИК НА ЛИ:  Много самонадеяна. Облакът-дух попитал: “Какво да правя? Нещата на земята вървят много зле.” И Хаосът се съгласил, че основните закони на света постоянно се нарушават, а истинската природа на нещата постоянно се покварява. Но казал, че причината за това е ...

ЛИ ДЗЪ: ... грешка на управляващите. Да. Това е било... и си остава мъдра забележка.

УЧЕНИК НА ЛИ:  Но Облакът-дух не бил доволен...

ЛИ ДЗЪ: ... и никога не е. Трябвало е да повярва на Хаоса, че идеята да се прави нещо е причината за всички злини на този свят. Спри!

УЧЕНИК НА ЛИ:  Но кого да следваме, Учителю Ли, Хаоса или Облака-дух?

ЛИ ДЗЪ:  В този случай трябва да следваме Хаоса. Особено когато казва “Храни ума си! Спри, не прави нищо и нещата сами ще се уредят! Не питай за имената на нещата! Не се мъчи да разбереш неведомите пътища на природата! Всички неща се развиват от само себе си!”

ХЕРЦОГ ШЪ:  Прекрасно!

КИР СПИТАМА:  Вашата дума “Хаос” ...

ЛИ ДЗЪ: ... означава още и “небе”.

КИР СПИТАМА:  Разбирам.

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ: Но все пак, Учителю Ли, не трябва да се пренебрегва стремежът на Облака-дух към хармония между небето и земята. В края на краищата за какво друго се молим на земята, тук, пред този олтар?

ЛИ ДЗЪ:  О, трябва да спазваме благоприличието.

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  Нима Хаосът се отнася неодобрително към тези обреди?

ЛИ ДЗЪ:  Не, не. Хаосът ще ги приеме като толкова естествени, колкото ... годишните времена. Не бива да се прави онова, което е неестествено, а ритуалът е естествен, тъй че всичко ще бъде за добро.

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  Тогава, Учителю Ли, съгласен ли си, че ако владетелят само за един ден се подчини на ритуала, всички хора под небето биха отвърнали на неговата доброта?

ЛИ ДЗЪ:  Каква е тази доброта, за която говориш?

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  Не знам. Знам само, че чрез правилен ритуал може да се постигне доброта. А за да процъфтява държавата, източникът на доброта трябва да е владетелят. Тя не може да се вземе от другите.

ЛИ ДЗЪ:  Синът на небето отразява небето, което, както знаем е всички неща. Но тази доброта, какво е тя, ако не у-вей?

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  Тя е нещо извършено, както и неизвършено. Тя е да не постъпваш с друг човек така, както не би желал да постъпват с теб. А ако си способен да се държиш по този начин, няма да възбуждаш към себе си съпротива, нито...

ЛИ ДЗЪ:  Цитираш Учителя Кун! Макар сигурно да знаеш, че ние двамата с него сме толкова различни един от друг, колкото светлата страна на хълма от тъмната.

ХЕРЦОГ ШЪ:  И все пак, светлата страна на хълма или тъмната, това е все същия хълм.

ЛИ ДЗЪ:  Но този факт съвсем не се дължи на Учителя Кун, или Конфуций, както го нарича простолюдието. Трябва да отидеш във Вей, моето момче. Или там, където се намира Конфуций. Той не се задържа дълго време на едно място. Винаги го посрещат с уважение. Но после започва да произнася речи и да досажда на чиновниците, дори и на владетелите. Веднъж се опита да наставлява самия син на небето! О, това бе ужасно! Но не е чудно, защото той е суетен и глупав човек, който не мисли за нищо друго, освен как да се добере до висок пост. Жадува за светски отличия и власт. Преди много години заемаше някаква дребна служба в Министерството на полицията в Лу. Но понеже беше само рицар, не можеше да стане това, което желаеше – министър. Затова се премести в Гей. Но там министър-председателят го прецени като, цитирам точно думите му, “непрактичен, самодоволен, с много чудатости, сред които и манията му да се занимава с подробностите около древните церемонии”.  (към Херцог Шъ) После, струва ми се, братовчед ти... покойният херцог на Вей, му даде някаква службица.

ХЕРЦОГ ШЪ:  Братовчед ми, Несравнимият, наистина го назначи на някакъв пост. Но после Несравнимият умря. По-точно... сполетя го същата участ, която неотдавна сполетя и Най-състрадателния в Цин. И двамата нямаха сили да се откажат от просеното вино. Само че колкото Несравнимият беше очарователен, точно толкова Най-състрадателният бе недодялан. Всъщност Конфуций напусна Вей преди смъртта на Несравнимия.

ЛИ ДЗЪ:  Чухме, че имало кавга между Конфуций и министрите на Несравнимия.

ХЕРЦОГ ШЪ:  Дори и да е имало кавга, нещата са се загладили. Вчера синът на небето ми каза, че Конфуций е отново във Вей и че нашият млад братовчед, херцог Чу, изключително високо го цени.

ЛИ ДЗЪ:  Неведоми са пътищата небесни.

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  Херцог Ай е поканил Конфуций да се завърне в Лу.

ХЕРЦОГ ШЪ:  Сигурен ли си?

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  Да, Господарю. Току-що идвам от Лу. Исках да остана и да видя Конфуций, но трябваше да се върна в къщи.

ЛИ ДЗЪ:  Съжалявам.

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  И аз, Учителю. Възхищавам се на Конфуций заради всички онези неща, които не прави.

ХЕРЦОГ ШЪ:  Да, забележителен е с онова, което не прави.

ЛИ ДЗЪ: (към ученика) Кажи ни, кои от нещата, които не прави, най-много те възхищават?

ВТОРИ УЧЕНИК НА ЛИ:  Има четири неща, които той не прави и които най-много ме възхищават. Не приема нищо за дадено. Никога не е самонадеян. Нито твърдоглав. Нито себичен.

ЛИ ДЗЪ:  Макар да е вярно, че Конфуций приема малко неща за дадени, той със сигурност е най-самонадеяният, най-твърдоглавият и най-себичният човек между четирите морета. Срещал съм се с него само веднъж. Отначало ми се видя почтителен, докато не почна да ни чете лекции за правилното изпълнение на тази или онази церемония. Слушах го и си мислех: при тази самонадеяност, при това важничене, кой би могъл да живее под един покрив с него? В негово присъствие и най-снежнобялото помътнява, и най-забележителните дарби изглеждат незадоволителни.

ТРЕТИ ДИАЛОГ – с херцог Шъ на път към царство Лу

Кир Спитама и херцог Шъ се отправят към царство Лу.

ХЕРЦОГ ШЪ: Понякога незначителни неща предизвикват големи катастрофи.

(Бележка на Кир Спитама: В Средното царство човек никога не знае, дали казаното е поговорка или глупост. За слуха на чужденеца двете неща звучат еднакво и има опасност да ги сбъркаш)

ХЕРЦОГ ШЪ:  Да. Боят с петли промени историята на Лу. Бой с петли! Небето никога не престава да ни се подиграва. Един барон от семейство Чъ имаше чудесна бойна птица. Сродник на херцогската фамилия имаше друга такава птица. И ето че решиха да изправят петлите си един срещу друг. Боят се състоя отвъд Високата южна врата на Лу. О, какъв трагичен ден! Самият аз съм свидетел. Бях там. Бях много млад, разбира се. Момче.

Барон Чъ покрил ноктите на своя петел с невидима, но бързодействаща отрова. След кратка схватка херцогската птица падна мъртва. Няма нужда да ти казвам, че имаше много изблици на негодувание през онзи слънчев ден край Високата южна врата. Беше се събрал половината град, присъстваше и самият херцог Чжао. Семейство Чъ изпадна във възторг. Но за херцогското семейство не можеше да се каже същото. Докато баронът събираше спечелените пари, станаха най-различни сбивания. После злосторникът се прибра да спи в двореца Чъ. През нощта се разкри, че е използвал отрова. Разярен, херцогът се яви лично, заедно със стражата си. Заповяда да арестуват барона. Но злосторникът вече се бе измъкнал от къщи, преоблечен като слуга, и бе избягал на север в Гей. Херцог Чжао тръгна да го преследва. После... Лоши времена настанаха за Средното царство. Семейство Чъ се притече на помощ на сродника си. Семейство Мън направи същото. Както и семейство Шу. Това са трите баронски семейства, които незаконно държат властта в Лу. Войските им нападнаха армията на брат ми при Жълтата река. Да, избраният от небето херцог на Лу, потомъкът на херцог Тан от Чжоу, бе нападнат от собствените си слуги и бе принуден да преплува Жълтата река и да поиска убежище в херцогство Гей. И въпреки, че се отнесе добре с него, херцогът на Гей не му помогна да възвърне законните си владения. Чъ са всемогъщи, армията им е най-силната в Средното царство. Те се разпореждат в Лу! Всъщност... О, настръхвам само като го спомена! Представи си, главата на това семейство неведнъж е носил херцогските емблеми! Какво светотатство! Какво светотатство! Още в същия миг небето би трябвало да изрази ясно волята си! Но небето остана безмълвно. И моят беден брат издъхна в изгнание.

КИР СПИТАМА:  Кой наследи брат ти, Господарю?

ХЕРЦОГ ШЪ:  Нашият по-млад брат, Милостивият. После и той умря и го наследи синът му, моят прелестен племенник, херцог Ай.

КИР СПИТАМА:  А семейство Чъ?

ХЕРЦОГ ШЪ:  Сега те във всичко му се подчиняват. Какво друго биха могли да сторят? Обратното би означавало да се противопоставят на небесната воля. Ще видиш как се гърчат в присъствие на наследника на славния Тан!

ЧЕТВЪРТИ ДИАЛОГ – с Конфуций

Кир Спитама и херцог Шъ в Лу. Срещат Конфуций, на брега на реката, отдаден изцяло на риболовната си страст.

ХЕРЦОГ ШЪ:  О, Учителю Кун, какво предсказа последното гадаене по черупката на костенурката?

КОНФУЦИЙ: Черупката поиска да я съберат с костенурката.

КИР СПИТАМА:   Това поговорка ли е, Учителю?

КОНФУЦИЙ:  Не, почетни гостенино, това е шега. Вчера херцог Ай ме попита какво да прави. Аз пък го попитах дали държавата е събрала всички десятъци за тази година, а той отвърна, че ги е събрала, но пък не е останало нищо, защото войната струвала много скъпо.

КИР СПИТАМА:  Значи всички десятъци трябва да се увеличат.

КОНФУЦИЙ:  Но това е много неразумно. А и несправедливо. В края на краищата, щом в добри времена владетелят се ползва от изобилието, то в лоши времена ще трябва да се примири с факта, че не може да харчи колкото си иска. На младини познавах един мъдрец – Дзъ Чан. Той извърши редица икономически промени за ужас на консерваторите. Но реформите му излязоха толкова сполучливи, че днес той е един от най-уважаваните хора. Дзъ Чан притежаваше и четирите добродетели на идеалния кавалер.

КИР СПИТАМА:  Какви са четирите добродетели?

КОНФУЦИЙ:  Идеалният кавалер е винаги учтив в личния си живот. Прецизен е в отношенията си с владетеля. Дава на простолюдието, не само това, което му се полага, но и повече. Най-после, той е справедлив както към онези, които му служат, така и към държавата.

КИР СПИТАМА:  Изглежда, че Дзъ Чан е божествен мъдрец.

КОНФУЦИЙ:  Съмнявам се, че в наше време ще видим истински божествен мъдрец. Затова пък можем да се надяваме, че ще срещнем идеален кавалер.

КИР СПИТАМА:  Ти си известен като такъв мъдрец, Учителю. Ако не и като нещо повече.

КОНФУЦИЙ:  Онова, за което ме смятат, и онова, което съм, са две различни неща. Подобно на рибата, която е едно нещо във водата и друго нещо в чинията. Учител съм, защото никой не иска да ми възложи делата на държавата. Аз съм като кратуната – окачват ме на стената за украшение, но не ме използват.

КИР СПИТАМА:  Какво нещо е добротата, Учителю?

КОНФУЦИЙ:  Всеки, който се подчини на ритуалите, е добър. Един кавалер или един владетел, а тези две понятия може и да се покриват, не трябва да върши нищо в противоречие с ритуала. Трябва да се отнася към всички по един и същ любезен начин. Никога не бива да постъпва с друг човек, така, както не би желал да постъпват с него.

КИР СПИТАМА:  Само че, когато владетелят наказва някого със смърт за извършено престъпление, той несъмнено не би искал да му отвърнат със същото.

КОНФУЦИЙ:  Вероятно човекът, който е наказан със смърт, е нарушил ритуала. Извършил е зло в очите на небето.

КИР СПИТАМА:  Ами онзи, който служи на родината си по време на война?

КОНФУЦИЙ:  Войната изисква друг вид ритуали. Но в мирно време владетелят трябва да бъде нащрек и да не допуска четирите грозни неща.

КИР СПИТАМА:  А какви са четирите грозни неща?

КОНФУЦИЙ:  Те са следните: първо, да пращаш човек на смърт, преди да си го научил кое е добро. Това се нарича зверство. Второ, да изискваш някаква работа да се изпълни в определен срок, без да си предупредил този, който трябва да я изпълни. Това е потисничество. Трето, да даваш неясни заповеди, а да изискваш съвсем точно изпълнение. Това значи да си мъчител. И накрая, да даваш някому неохотно онова, което му принадлежи по право. Това е да си жалък и дребнав.

КИР СПИТАМА:  Какво точно разбираш под ритуал, Учителю?

КОНФУЦИЙ:  Древните обреди на Чжоу ни пречистват, а жертвоприношенията към предците свързват земята и небето в пълна хармония, стига владетелят да е добър, а обредите да се изпълняват точно.

КИР СПИТАМА:  Наблюдавах церемониите в чест на предците в Лоян, но да си призная, видяха ми се много объркани.

КОНФУЦИЙ:  Всички церемонии, посветени на предците са нещо като ловене на риба – ако дръпнеш много силно, ще скъсаш конеца или ще счупиш пръчката. Дръпнеш ли много леко, ще изпуснеш рибата, а и въдицата.

КИР СПИТАМА:  Значи, за да си добър, трябва да постъпваш съобразно волята на небето?

КОНФУЦИЙ:  Разбира се.

КИР СПИТАМА:  Какво представлява небето?

КОНФУЦИЙ:  Небето раздава живота и смъртта, добрата и лошата съдба. Небето е там, където живее Първият прародител. Когато принасяме жертва на небето, принасяме жертва нему.

КИР СПИТАМА:  Какво ще кажеш за умрелите? Къде живеят те? Има ли съд за тях? Възкръсват ли? Или пък се раждат отново? Все пак би трябвало да има някакво достойнство, което ще бъде възнаградено на небето. Ако няма, тогава защо...

КОНФУЦИЙ:  Добре ли познаваш живота?

КИР СПИТАМА:  Не съм сигурен дали разбирам какво точно ме питаш. Познавам собствения си живот. Пътувал съм из чужди земи, срещал съм най-различни хора...

КОНФУЦИЙ:  Но не си видял всички племена, всички хора, нали?

КИР СПИТАМА:  Разбира се, че не съм.

КОНФУЦИЙ:  Тогава, почетни гостенино, щом като още не разбираш живота, как можеш да разбереш смъртта?

КИР СПИТАМА:  Ти разбираш ли живота, Учителю?

КОНФУЦИЙ:  Естествено, не. Знам някои неща. Обичам да уча. Мъчех се да проумея този свят. Изслушвах всички. Отделях настрана онова, което изглежда съмнително, а към останалото подхождах предпазливо.

КИР СПИТАМА:  Вярваш ли в божественото откровение?

КОНФУЦИЙ:  А какво разбираш под божествено откровение? Слушал съм много истории за това и те силно ме вълнуваха. До такава степен, че накрая не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с медитация. Един ден не ядох, после цяла нощ не спах. Съсредоточих се напълно. И какво мислиш стана?

КИР СПИТАМА:  Не знам, Учителю.

КОНФУЦИЙ:  Нищо. Абсолютно нищо. Умът ми бе съвършено празен. Не видях нищо. Не разбрах нищо. Ето защо мисля, че е по-добре човек да изучава осезаемите неща в осезаемия свят.

В това време са появява един простоват рицар на име Дзъ-Кун.

ДЗЪ-КУН: Учителю!

КОНФУЦИЙ:  Дзъ-Кун!

ДЗЪ-КУН:  Имам голяма новина!

КОНФУЦИЙ:  Каква е тя?

ДЗЪ-КУН:  Спомняш ли си, когато те попитах съществува ли едно-единствено правило, което може и трябва да се следва от сутрин до вечер всеки ден?

КОНФУЦИЙ:  Спомням си, да. Отговорих ти: “Никога не постъпвай с другите така, както не би желал да постъпят с теб!”

ДЗЪ-КУН:  Това беше преди повече от месец и сега, благодарение на теб, Учителю, нямам желание, повярвай ми, нямам никакво желание да постъпвам с другите така, както не бих искал те да постъпват с мен.

КОНФУЦИЙ:  Скъпи мой, още не си го постигнал.

ПЕТИ ДИАЛОГ – с Конфуций

Кир Спитама придружава Конфуций с двама негови ученици на среща с барон Кан в неговата, така наречена горска колиба. По пътя срещат един самотен отшелник-мъдрец. Той поздравява Учителя и му задава няколко въпроса.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ: Кажи ми, Учителю Кун, съществува ли по-голямо престъпление от това да имаш твърде много желания?

КОНФУЦИЙ:  Да имаш само едно лошо желание, е престъпление.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Има ли по-голяма беда от непостоянството?

КОНФУЦИЙ:  Да си недоволен от ролята, която ти се полага в живота, може да се нарече беда.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Има ли по-голямо нещастие от алчността?

КОНФУЦИЙ:  Не зависи ли това от предмета й? Да си алчен за онова, което е добро, едва ли е нещастие в очите на небето.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Знаеш ли що е небе?

КОНФУЦИЙ:  За теб, който следваш Учителя Ли, то е Пътят, който не може да бъде описан с думи. И от уважение към Учителя Ли, няма да го описвам с думи.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Учителю Кун, нали ти вярваш в първостепенната важност на жертвоприношението за предците, тъй както го изпълнява синът на небето?

КОНФУЦИЙ:  Съвсем вярно.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Но вече няма син на небето!

КОНФУЦИЙ:  Имало е. И ще има. Междувременно жертвоприношението за предците продължава да се извършва, макар и несъвършено в отсъствието на Самотния.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците? Как е започнало? Какво означава? Обясни ми, Учителю Кун.

КОНФУЦИЙ:  Не мога. Човек, който наистина разбира жертвоприношението, може да се справи с всички неща под небето.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Щом като не разбираш най-важното от нашите жертвоприношения, как знаеш каква е волята на небето?

КОНФУЦИЙ:  Аз просто предавам мъдростта на предците. Нищо повече.

ОТШЕЛНИКА-МЪДРЕЦ:  Учителю Кун, ти вярваш ли, че на злото трябва да се отплаща с добро?

КОНФУЦИЙ:  Ако отвръщаш на злото с добро, тогава кажи ми, как ще отвърнеш на доброто? Със зло ли?

Продължават по пътя към горската колиба. Един от учениците на име Цзъ-лу задава въпрос на Учителя Кун.

ЦЗЪ-ЛУ: Знаят ли мъртвите, че се молим за тях?

КОНФУЦИЙ:  А не е ли достатъчно, че ние знаем какво правим, като ги почитаме?

ЦЗЪ-ЛУ:  Не. Ако призраците и духовете не съществуват, не виждам защо да си правим труда да ги умилостивяваме и да им служим.

КОНФУЦИЙ:  Но ако съществуват, тогава какво?

ЦЗЪ-ЛУ:  Ще трябва да ги почитаме, разбира се, но...

КОНФУЦИЙ:  И тъй като не знаем със сигурност, не е ли по-добре да постъпваме така, както са постъпвали дедите ни? Мой стари приятелю, преди да си се научил да служиш правилно на живите, как би могъл да се надяваш, че ще им служиш, когато умрат?

Освен това, светът, който има значение, е този свят, светът на живите. Но понеже обичаме и уважаваме хората, които са били преди нас, съблюдаваме обредите, посветени на единството ни с предците. Истинското значение на тези ритуали е трудноразбираемо, дори и за мъдреца. За народа всичко това е неразбираемо. Той гледа на тези церемонии като на задължение и смята, че чрез тях ще умилостиви някакви страшни призраци, а не е така. Небето е далеч. Човекът е близо. Почитаме мъртвите за благото на живите.

ШЕСТИ ДИАЛОГ – Конфуций и барон Кан

Конфуций на среща с барон Кан, министър-председател на херцогство Лу.

БАРОН КАН:  Кажи ми, Учителю, кой е най-добрият начин да направиш един народ почтителен и верен?

КОНФУЦИЙ:  Уважавай достойнството на хората. Така и те ще те уважават. Повишавай онези държавни служители, които са достойни, а недостойните обучавай!

БАРОН КАН:  Колко вярно и колко прекрасно казано!

КОНФУЦИЙ:  Радвам се, че мислиш така. Без съмнение, никога не трябва да се прави обратното.

БАРОН КАН:  А какво имаш предвид под “обратното”?

КОНФУЦИЙ:  Не се опитвай да учиш достойните. Не повишавай недостойните.

БАРОН КАН:  Както знаеш, Учителю, от времето, когато ти така отлично служеше като заместник-министър на полицията, престъпността страшно нарасна. Какво би направил, за да спреш тази епидемия от беззаконие?

КОНФУЦИЙ:  Ако хората не бяха алчни, Министър-председателю, нямаше да се намери човек, когото би могъл да накараш да ограби някого. По простата причина, че нямаше да има какво да се краде.

БАРОН КАН:  И все пак лошо е да се краде, Учителю. А тези от нас, които управляват... как да постъпваме, за да принудим народа да се подчинява на закона?

КОНФУЦИЙ:  Ако сам ти вървиш по честния път, кой би тръгнал по нечестния?

БАРОН КАН:  Аз вярвам, Учителю, че всеки от нас е поел по този път, който на него му се струва честен. Що се отнася до онези, които предпочитат нечестния... кажи, какво да прави владетелят с тях? Да ги убива ли?

КОНФУЦИЙ:  Предполага се, че ти си владетел, Министър-председателю, а не касапин. Ако искрено желаеш доброто, и хората ще го желаят... Благородникът е като вятъра, а народът – като тревата. Щом вятърът задуха над поляната, тревата се превива.

БАРОН КАН:  Но народът разбира ли поведението на благородника?

КОНФУЦИЙ:  Не. Но чрез добрия пример може да бъде накаран да го следва.

БАРОН КАН:  Разбирам. Кажи ми, Учителю, възможно ли е владетел, който не следва този път, да донесе мир и благоденствие на народа си?

КОНФУЦИЙ:  Не, Министър-председателю. Не е възможно.

БАРОН КАН:  А какво ще кажеш тогава за покойния херцог на Вей? Такъв порочен човек! Той се бе остави да бъде манипулиран от своята конкубина, жена, която, струва ми се, ти веднъж си посетил.

КОНФУЦИЙ:  Ако някога съм постъпил лошо, моля се на небето да ми прости.

БАРОН КАН:  Сигурен съм, че ти е простило. Но обясни ми, защо небето не наказа този порочен човек? Той доживя до дълбока старост и умря богат и доволен преди десет години.

КОНФУЦИЙ:  Покойният херцог сметна за уместно да се възползва от услугите на най-добрия външен министър, най-благочестивия жрец и най-способния пълководец в Средното царство. Това бе тайната на успеха му. В избора на служителите си той следваше законите на небето. Това е качество, което се среща рядко.

БАРОН КАН:  Смея да отбележа, че малко владетели са имали щастието да разполагат с такива способни и добродетелни служители, с каквито разполагаше покойният порочен херцог.

КОНФУЦИЙ:  Смея да отбележа, че малко владетели са притежавали дарбата да разпознават добрите и добродетелните.

БАРОН КАН:  Кога е добро едно управление, Учителю?

КОНФУЦИЙ:  Когато тези, които са наблизо, го одобряват, а онези, които са далеч, се приближават.

БАРОН КАН:  Тогава ни прави чест, че ти, който беше далеч, сега си се приближил. Молим се на небето твоето присъствие сред нас да означава одобрение на политиката ни.

КОНФУЦИЙ:  Който не заема пост в държавата, не обсъжда политиката й. Министър-председателю, ако настояваш да управляваш хората със закони, разпоредби, декрети и наказания, те просто ще ти се изплъзват и ще правят каквото си знаят. Но ако управляваш с морална сила и личен пример, те сами ще дойдат при теб. Ще бъдат добри.

БАРОН КАН:  Какво, Учителю, е доброта?

КОНФУЦИЙ:  Тя е онова поведение, което небето ни е повелило да следваме и което следват божествените мъдреци.

БАРОН КАН:  И понеже ти самият си божествен мъдрец...

КОНФУЦИЙ:  Не! Аз не съм божествен мъдрец! Аз съм несъвършен. В най-добрия случай съм само кавалер. В най-добрия случай съм само с един крак на правия път. Господарю барон, добротата е признание на сходството във всички неща и дори този, който само се е насочил към добротата, ще осъзнае това сходство и ще открие, че не е в състояние да мрази никого.

БАРОН КАН:  И лошия ли?

КОНФУЦИЙ:  Особено лошия. Да се стремиш към праведност, е мисия за цял живот. Всъщност основната черта на истинския кавалер е праведността, която той постига чрез ритуала, като смирено си я постави за цел и добросъвестно я довежда докрай. Ясно е, че придобиването на богатство и власт чрез неправедни средства е толкова далеч от идеала на кавалера, колкото плаващите в небето облаци.

БАРОН КАН:  И все пак в какво се състои праведността за смирения слуга на държавата?

КОНФУЦИЙ:  Ако още не си го разбрал, не мога да ти го обясня. Но тъй като съм сигурен, че дълбоко в корема си и ти, като всеки кавалер знаеш кое е правилно, ще ти припомня, че праведността включва две неща: уважение и вярност към другите.

БАРОН КАН:  Какво да правя, Учителю, за да уважавам другите?

КОНФУЦИЙ:  Да не постъпваш с тях така, както не би искал да постъпват с теб. Това е просто. Що се отнася до верността, нея дължиш на суверена си, ако е праведен. Ако не е, трябва да отдадеш верността си другиму, въпреки, че сигурно ще страдаш от това.

БАРОН КАН:  Кажи ми, Учителю, срещал ли си някога човек, който да се е отдал изцяло на добротата, който истински да ненавижда злото?

КОНФУЦИЙ:  Не се сещам за нито един човек, който да е успял, макар и един-единствен ден, да посвети всичките си сили за добро.

БАРОН КАН:  Несъмнено самият ти притежаваш съвършена доброта.

КОНФУЦИЙ:  Ако притежавах съвършена доброта, сега нямаш да съм тук с теб, Министър-председателю. Храним се изобилно сред разкош, докато народът ни гладува. Това не е добро. Не е праведно. То е непристойно.

СЕДМИ ДИАЛОГ – с Конфуций

След месец, Кир Спитама е свободен да отпътува от Китай за родината си. Конфуций го изпраща до кораба на Жълтата река.

КИР СПИТАМА:  Учителю, заминавам. Искам да се сбогуваме.

КОНФУЦИЙ:  Надявам се, че понякога ще мислиш за нас тук, когато си... там.

КИР СПИТАМА:  Ще мисля. Често. Научих много неща от теб, Учителю.

КОНФУЦИЙ: Наистина ли? Ще се радвам, разбира се, ако това е вярно. Но ние сме толкова различни.

КИР СПИТАМА:  Небето над Персия и Китай е едно и също.

КОНФУЦИЙ:  Но повелите не са едни и същи!Ето защо ти още вярваш в Премъдрия господ и в Страшния съд, и в онзи огнен... край на нещата.

КИР СПИТАМА:  Да. Но все пак пътят на праведността за нас... за всички на земята... е и твой път.

КОНФУЦИЙ:  Пътят на небето. И ритуалът. Знам, че тайно се присмиваш на нашите три хиляди и триста обичая. Не, не отричай. Разбирам те. Затова бих искал и ти да ни разбереш. Помисли, без ритуали любезността става досадна. Предпазливостта се превръща в страхливост. Дързостта става опасна. Непреклонността се превръща в безсърдечие.

КИР СПИТАМА:  Учителю, никога не съм ти се присмивал. Но понякога се озадачавах. И все пак ти ме научи какъв е истинският кавалер – или поне какъв трябва да бъде. Такъв, какъвто си ти.

КОНФУЦИЙ:  Не. Истинският кавалер е добър. Затова никога не е нещастен. Той е мъдър. Затова никога не е объркан. Смел е. Затова никога не се страхува. Голяма част от живота ми премина в страх, объркване, нещастие.

КИР СПИТАМА:  Учителю, ти си прославен...

КОНФУЦИЙ:  Всеки среден колесничар е по-прославен от мен. Не. Не съм известен. Не виня небето, нито дори хората. Бих искал да вярвам, че на небето хората биват възнаградени за това как са живели и към какво са се стремили. Ако е така, доволен съм.

КИР СПИТАМА:  Учителю, вярваш ли в небето?

КОНФУЦИЙ:  Земята е факт.

КИР СПИТАМА:  Небето факт ли е?

КОНФУЦИЙ:  Така са ни учили Чжоу, а преди тях и Шан.

КИР СПИТАМА:  Но ако оставим настрана техните учения, техните ритуали, ти вярваш ли?

КОНФУЦИЙ:  Преди години, когато бях в Гей, видях и чух Танца на приемствеността. Бях поразен. За пръв път осъзнах какво значи съвършена красота, съвършена доброта. Цели три месеца след това бях зашеметен. Най-после имах представа за небето, защото се бях докоснал до съвършенството, до добротата – и то тук, на земята.

КИР СПИТАМА:  Но откъде е дошла тази музика? Кой я е създал?

КОНФУЦИЙ:  Ако ти кажа, че е дошла от небето, ще ме питаш кой е създал небето. А на този въпрос няма да отговоря, защото не е необходимо да знаем онова, което не можем да знаем. А в името на небето сме създали определени ритуали, които ни позволяват да надминем себе си. В името на небето сме длъжни да спазваме определени обичаи, поведение, начин на мислене, които допринасят за хармонията, за праведността, за добротата. Думи, които е трудно дори да се обяснят. Единствено най-голямото препятствие по моя път, по пътя на всеки човек, е езикът. Важни думи се замъгляват от прекалено много значения и от недостатъчно значения. Ако зависеше от мен, щях отново да определя значението на всяка дума.

КИР СПИТАМА:  Но има някои церемонии, Учителю... Например, какво ще кажеш за молитвите към небето и към земята, когато самият ти не вярваш в духове.

КОНФУЦИЙ:  Аз съм привърженик на ритуала, защото успокоява живите, изразява уважение към мъртвите, напомня ни единството ни с онези, които са били преди нас. В края на краищата те ни превишават по численост с милиони. Ето защо не вярвам в призраци. Ако духовете витаеха наоколо, нямаше да има място за живите. Щяхме да виждаме дух на всяка крачка.

КИР СПИТАМА:  Но какво ще кажеш за всички онези, които твърдят, че са срещали духове на умрели?

КОНФУЦИЙ:  Говорил съм с много хора, които мислят, че са виждали духове на умрели, и винаги им задавам един и същ въпрос: “Духът гол ли беше?” Отговорът неизменно гласи, че духът е носел дрехите, с които е бил погребан. Е, добре, знаем че и коприната, и ленът, и агнешката кожа са неживи, неодушевени. Знаем също, че когато човек умре, дрехите му изгниват, също както изгнива и самият той. Как е възможно тогава духът отново да ги облече?

КИР СПИТАМА:  Може би духът само ни се струва облечен?

КОНФУЦИЙ:  Може би само ни се струва, че виждаме дух. Може би той изобщо не съществува, освен в съзнанието на изплашения човек. Преди да се родиш, ти си бил част от първичната сила.

КИР СПИТАМА:  Нещо подобно ни учи и Заратустра.

КОНФУЦИЙ:  Да, спомням си. Когато умреш, ти отново се присъединяваш към първичната сила. А щом нямаш спомен или усещане за първичната сила отпреди раждането си, възможно ли е тогава да помниш дори и част от това кратко човешко съществуване, когато умреш и се върнеш към първичната сила?

КИР СПИТАМА:  В Индия вярват, че отново се превъплъщаваш на земята в някой друг или в нещо друго.

КОНФУЦИЙ:  Безкрайно?

КИР СПИТАМА:  Не. Продължаваш да се превъплъщаваш, докато свърши този цикъл на сътворението. Изключение прави единствено онзи, който е получил просветление. Само той угасява себе си, преди да е свършил цикълът.

КОНФУЦИЙ:  А щом веднъж... угасне, къде отива?

КИР СПИТАМА:  Трудно е да се обясни.

КОНФУЦИЙ:  Така и предполагам. Аз винаги съм бил убеден, че духът, който дава живот на човешкото тяло, след смъртта неминуемо се връща към първичното единство, от което е дошъл.

КИР СПИТАМА:  Може би за да се роди отново? Или за да бъде съден?

КОНФУЦИЙ:  За каквото и да е. Но едно е сигурно, угасналият огън не може да се запали отново. Докато животът гори в теб, семето ти може да породи ново човешко същество, но когато огънят угасне, никой не може да те съживи. Мъртвите, скъпи приятелю, са студена пепел. Те нямат съзнание. Но това не е причина да не почитаме паметта им, себе си, потомците си.

(Кир Спитама: Накрая, в сянката на древните олтари на дъжда, Конфуций ме удостои с ритуалната – не би могла да бъде друга – прегръдка, с която бащата притиска до себе си сина, когото никога вече няма да види. Когато се разделих със стареца, очите ми бяха премрежени от сълзи. Не знам защо така се натъжих. Не вярвах в това, в което вярваше той. И все пак ми се струваше, че у него виждам съвършената доброта. Сега мога да кажа, че през всичките си странствания не съм срещал никой, който да може да се сравнява с него.)

ПОСЛЕПИС или диалог с Ананда

Кир Спитама пътува по “копринения път” от Лу до Магадха повече от година. След петнадесетгодишно отсъствие той пристига в Шравасти и намира къщата на принц Джета. Двамата посещават будисткия манастир. Този който е дошъл и си е отишъл, вече си е отишъл завинаги. Сега начело на будисткия орден е Ананда.

АНАНДА: (към Кир Спитама) Спомням си теб с най-приятни чувства. Сарипутра високо те ценеше.

Принц Джета му разказва за китайските приключения на своя приятел. След това Кир Спитама по молба на принц Джета обобщава накратко китайската мъдрост.

АНАНДА: Доколкото разбирам, Учителят Конфуций принадлежи изцяло на този свят, така че разсъжденията му не могат да се приемат сериозно.

КИР СПИТАМА:  Той вярва, че светът на хората е единственият свят, който съществува. Ето защо смята нашето поведение в единствения съществуващ свят за изключително сериозно нещо.

АНАНДА:  С последното несъмнено сме съгласни. А и неговата представа за качествата на истинския кавалер е много близка до известната нам истина. Затова ми е чудно, че все още не е забелязал очевидното – съществуването на нирваната. Тъкмо ти се струва, че ей сега ще се издигне до четирите благородни истини, а той изведнъж спира.

КИР СПИТАМА:  Мисля, че няма желание да отива по-далеч от този свят.

АНАНДА:  Това заслужава съжаление.

КИР СПИТАМА:  Мисля, че Конфуций няма нужда от съжаление.

АНАНДА:  Нашето съжаление е общо, скъпи мой. Нашето съжаление е насочено към всички живи същества. Да си жив, означава да си затворен в кръга на раждането и на прераждането. Само за този, който бе тук и си отиде, може да се каже, че е постигнал онова, което трябва да бъде съзнателната цел на всички хора.

КИР СПИТАМА:  Учителят Кун не би се съгласил с това.

АНАНДА:  Как си представя Конфуций смъртта?

КИР СПИТАМА:  Не знам. Подозирам, че според него това няма значение. Той се интересува от живота...

АНАНДА:  Хванат е в капана на живота! Горкият човек.

КИР СПИТАМА:  И кой не е... хванат в този капан? Конфуций е честен. И често е тъжен. Признава несъвършенството си, а това качество се среща много рядко сред светците, както имах възможност да се убедя. Той искаше да управлява някоя държава в името на общото благо. И тъй като не можа да постигне това, започна да се измъчва. Посочваше страданието си на всички, за да покаже, че не трябва да го смятат за съвършен мъдрец.

АНАНДА:  Не трябва да го смятат за съвършен мъдрец. Убеден съм, че не е имал никакво желание да разчупи цикъла на раждането, смъртта и прераждането.

КИР СПИТАМА:  Мисля, че според него такъв цикъл не съществува.

АНАНДА:  Боя се, че това е невежество.

КИР СПИТАМА:  Не, не е невежество. Просто друг вид познание. Той си представя едно първично единство, от което произлизаме и към което се връщаме.

АНАНДА:  Това е проницателно, много проницателно. Доказателство за безусловната мъдрост на Буда е, че дори и във варварска страна като Китай, един учител е успял да съзре истината – не да я разбере, естествено, но все пак да се докосне до нея. Този факт сам по себе си ни радва.

КИР СПИТАМА:  Убеден съм, че и Конфуций би се зарадвал, ако разбере, че в една далечна страна също долавят неговите истини, макар и смътно.

АНАНДА:  Доколкото си спомням, първия път, когато беше тук, имаше различни убеждения от тези, които току-що изложи. Тогава вярваше в някакъв върховен бог, единствен създател на вселената. Сега, благодарение на ученията на този китаец, е интересуваш само от... поведението в делничния свят.

КИР СПИТАМА:  Не съм променил убежденията си. Все още вярвам в Премъдрия господ. Споменах учението на Конфуций, само за да посоча...

АНАНДА:  Да посочиш сходните черти между неговото учение и учението на Буда. Е, разбирам какво имаш предвид. Няма съмнение, че като отхвърля идеята за бога-творец като Брахма или Премъдрия господ, твоят китаец показва наченки на истинска интелигентност.

КИР СПИТАМА:  Признак за истинска интелигентност е да осъзнаеш, че нищо не може да започне от нищото. Ето защо светът е трябвало да започне с нещо. Светът е трябвало да бъде сътворен и той е бил сътворен от Премъдрия господ.

АНАНДА:  А него кой го е сътворил?

КИР СПИТАМА:  Сам той.

АНАНДА:  От какво?

КИР СПИТАМА:  От нищо.

АНАНДА:  Но ти току-що каза, че нищо не може да започне от нищо.

КИР СПИТАМА:  Всъщност “нищо” не е подходящата дума. Исках да кажа следното: онова, което е било тогава, което е и ще бъде, е неизменното. Именно от неизменното Премъдрият господ създал земята, небето, хората. Създал Истината и Лъжата.

АНАНДА:  Жалко, това е много примитивно. Прости ми. Не искам да обиждам чувствата ти. Уважавам дълбоката ти вяра в нещо, което дядо ти е мислил за истина. Но дори и твоят китайски приятел е прозрял отвъд представата за всемогъщ небесен бог като Премъдрия господ или Брахма, или Небето – както щеш го наречи. Знаеш ли, навремето имаше един брахман, който много се гневеше на Буда. Накрая му рече: “Как можеш да отричаш Брахма Създателя? Не знаеш ли, че всяко щастие и скръб, всяко усещане у човека идва от върховното божество?”

ПРИНЦ ДЖЕТА:  И какво отговори Буда?

АНАНДА:  Ще цитирам отговора на Буда: “И така, ако бъде сътворено само едно висше божество, хората ще станат убийци, крадци, неблагочестиви, лъжци, клеветници, грубияни, празнословци, алчни, злобни и извратени в разбиранията си. И така, за онези, които предпочитат да се опрат на един-единствен бог като първопричина, не съществуват нито желание и воля да правят нещо, нито нужда да извършват или да не извършват каквото и да е дело.”

ПРИНЦ ДЖЕТА:  Добре казано.

КИР СПИТАМА:  Глупости! Това е само част от идеята. След като сътворил себе си и своята зла сянка, Премъдрият господ създал човека и му предложил избор: да служи на Истината или на Лъжата. Тези, коти служат на Лъжата, ще се мъчат, когато дойде Страшния съд, а тези...

АНАНДА:  Много, много сложно. И много типично за всяко от тези върховни божества. Толкова злонамереност! Толкова глупост! Щом като това божество е всемогъщо, защо позволява на злото да съществува?

КИР СПИТАМА:  За да може всеки човек да направи своя избор.

АНАНДА:  Ако бях върховен бог, изобщо не бих се потрудил да създавам нито злото, нито човека, а и нищо друго, което дори най-малко не ми харесва. Страхувам се, че щом искаш да ни представиш своя върховен бог, налага се да погледнеш нещата от обратната страна. Злото съществува. Не можеш да обясниш защо. Затова превръщаш този твой създател в някакъв изверг, който си играе с живота на хората. Ще се подчинят ли те, или няма да се подчинят? Да ги измъчвам ли, или да не ги измъчвам. Скъпо дете, това е много примитивно. Ето защо ние отдавна сме изоставили идеята за върховно божество. Както разбирам, същото е направил и твоят приятел Конфуций. И той като нас съзнава, че да се приеме такова чудовище, значи да се утвърждава злото, понеже и злото е негово творение. За щастие ние гледаме отвъд Брахма, отвъд Премъдрия господ. Ние се взираме в същността на вселената и виждаме, че тя е окръжност без начало и без край, и че за този, който следва средния път, е възможно да прозре през кръга и да разбере, че цялото нещо е илюзия – като вечността. И накрая, от практически съображения смятаме, че хората се държат по-добре в свят, където няма върховно божество, което да одобрява злото и да обърква простодушните. Както мъдро е отбелязал твоят Конфуций: “Небето е далеч. Човекът е близо!”

Кир Спитама: Нямах желание да разговарям повече на тази тема. Атеистите винаги взимат надмощие над вярващите в Премъдрия господ. Ние знаем кое е вярно, а те не знаят. Конфуций бе по-близък до мен, защото се опитваше да отхвърли небето, което е над земята. Приемаше онова, което не може да разбере. А Буда с безразличието си отправяше предизвикателство към небето. Едва ли някога се е раждал по-високомерен човек от него. На практика той казваше: “Аз съществувам. Но престана ли да съществувам аз, няма да съществува нищо никъде. Това, което другите приемат като съществуване е илюзия.” Поразително!

(По "Сътворението" от Гор Видал)