Птичето на щастието

Народните приказки, съседе, по научному се викат фолклор. А фолклорът е пълен с мъдрости и поучения. И аз сега ще ти разкажа една народна приказка, която показва, че онова чудо, птичето на щастието, не каца всеки ден на рамото ти. И трябва винаги да си готов – кацне ли, да го хванеш! Изтървеш ли го, то вече не каца.

Ето го фолклорният случай. Според мене е автентичен.

През гори и планини, зад реки и долини, в едно село живеел някой си Иван. Забелязал ли си, че в приказките е тъпкано с Ивановци. Особено когато става дума за глупак – все Иван споменават!... А че някой си Иван се поболял. Млад бил, силен бил. Живеел сам-самин в старата бащина къщурка. Вече започвали да го водят като престоял ерген...

И тъкмо този Иван след едно бурно слънчево изригване, съчетано с тревожно пълнолуние, започнал отведнъж да линее, тръшнала го тежка болест, тежка болест невярна!

По онуй време, когато се създавал фолклорът, здравното осигуряване още не било създадено. Иван си нямал личен знахар. Не били прекарани още и клиничните пътечки, та той тръгнал по прашни друми да дири билкари и знахари. Цялото царство обиколил, никаква полза нямало. Вехнел Иван, гаснел, мерак за нищо не му идвал. Лежал на одърчето и гледал тавана. Лек за нещастието му никъде не се намирал.

И когато вече щели да викат отец Натанаил да го изповяда и да му даде опрощение, накрай селото опънал шатра един циганин калайджия. Калайдисвал менците и саханите по къщите, а пък циганката изпросвала от стопанките де комат хляб, де парче сирене, де престилка ябълки и круши. В замяна на продоволствените помощи тя гледала на жените – кога на боб, кога на агнешки кокалчета. И познавала. Особено след третия ден, като пообиколила селото, всичко познавала. И хубави работи предсказвала. Като ходела от двор на двор, станало дума за Ивановата болест. Завели я при Иван. Тя спряла на прага, олюляла се, избелила очи към небето и занареждала: “Голяма магия, голяма болест! Лек няма, билка няма, спасение няма, пътник си, Иване! Буркан мас да дадеш, торба брашно да дадеш, да ти каже кака ти Сребра, кое ще те оправи! Пу, пу, пу! Амин”.

Дали на Сребра мас и брашно. Застанала тя под черницата на двора, заплескала с длани по кльощавите си кълки и завила: “Ау, въх, въх, въх! Мляко виждам! Мляко! Силно мляко, женско мляко! Женско мляко първескинско! Таквоз да намериш, лек да ти стане, Иване! Помози, Господьо, амин!”...

То пък за късмет, Иван имал една комшийка. Станка. Преди месец булка Станка била родила и имала мляко – едно есоес селище да накърми! Чула Станка какво нарежда циганката, и нали била с добра душа и отзивчиво сърце, след една нощ колебание отишла при болен Иван.

2.

– Ами чух, бачо Иване, че си нефелен и специален цяр ти трябва. Пък аз нали наскоро родих и като го няма моя Кънчо, дето се запиля на гурбет чак в пустата Испания, като го няма Кънчо, а че ми стана мило за такъв мъж като тебе, бачо Иване! Ей го, от женска жалост съм дошла. И от добро сърце лек ще ти дам – прясно женско мляко първескинско! Да пробваме, може пък да помогне... Щом като казва тъй циганката и като го няма моя Кънчо...

Поразкопчала Станка памучената блузка и пред Ивана живнали две цицки, по днешно му около ХХL размер. Млечни капки се стичали по тъмните им зърна. Приседнала Станка на одъра, попривдигнала Ивана и той засукал от лявата цицка. С всяка глътка му ставало по-добре. И с всяка глътка ставал все по-мил на булка Станка. Неговата температура поспаднала и изглежда се прехвърлила на нея! Една сладка горещкина я обляла, тя ппритиснала главата му до двете си кърмилници, въздъхнала и попитала:

– Ох, като как си, бачо Иване?

А пък Иван потрил нос в малкото улейче между двете Станкини аптечки и като сложил устни върху настръхналото дясно кранче, рекъл:

– По-добре съм, комшийке Станке, върна ми се малко силата!

Пък Станка, като я побоцнал Ивановия мустак по бялата пазва, съвсем започнала да губи сили, прималяло й и тихо рекла:

– Ох, ами... като ти се върна малко силата, бачо Иване, дали не искаш още нещичко, че съвсем да се върне и да се оправиш? Щото като е моят чак в Испания, че за туй те питам...

Иван засмукал още по-стръвно и промърморил:

– Ами, комшийке Станке, да се понадигнеш и да ми дадеш от масата коричка хляб, че ми се отвори апетитът и май ще оживея!

Подала му Станка хлебец, навела още повече двете си бели самунчета над него и с пресипнал глас промълвила:

– Ами сега вече, бачо Иване, като посука, като похапна и като ти заприижда силата, ами сега какво? Не щеш ли още нещо, че съвсем и напълно да ти стане добре? – и разкопчала още две копчета на памучената си блузка.

Пък тоз Иван, нали ти казах, че голям глупак бил, прозинал се и рекъл:

– Уф! Посуках, похапнах, комшийке Станке, сега май ще подремна! – и се обърнал към стената, серсеминът!

Закопчала Станка блузката, излязла на двора, пустосала с ръка и вече никога не преминала през комшулука...

Ей туй е случката, съседе, и ти я разказвам, защото разбрах поуката! Проумях. И ако ти сега ме попиташ като една булка Станка, дали ще ми стане по-добре, ако извадиш от хладилника грозданката, аз веднага ще се съглася и ще ти кажа, че ще ми стане съвсем добре, ако извадиш от бурканчето, дето е зад шишето с ракия, и шепичка от онези едрите маслини! Човек трябва да е готов да се възползва, ако пиленцето кацне на рамото му...