Тишина

Не спеше. Отдавна, няколко години, така, преди разсъмване, нещо подпира клепачите му. В състояние пак подобно на сън, припомняйки какво е сънувал – обикновено някой объркан сън, запомнил сивата светлина или тръпките на необясним ужас...

Сивата светлина, все по-ярка, прониква и от прозореца, закрит с плътни пердета; някакви цветчета са щамповани там и щяха да се открояват със засилването на светлината...

Не променя положението на тялото си, знае, че канапето ще изскърца и ще я събуди...

Наблюдаваше леглото й; как се размърдва – тъмна купчина под завивките; трепва от всяка въздишка и когато тя замира – слушаше успокоен равното дишане...

 Започват други безпокойства. Трополенето от горния етаж. Те стават рано, чува припрените действия, знае кое може да я събуди и след всяко изпуща безшумни въздишки... съненото ставане на стопанина, влачещ чехли по дюшемето; заглъхването на стъпките, когато преминават килима; оная скърцаща дъсчица пред вратата; трещенето на клозетния сифон... после бавното пълнене на казанчето... Чувал е, че сънят се задълбочава от монотонни шумове; това го удовлетворява донякъде...

Понякога суетенето на жената е нетърпимо; какво толкова тършува из скриновете; изтърваните вещи пронизват вътрешностите му...

Изпотяваше се и бавно се бършеше.

Най-после: щракане на секретен патрон и стъпките заглъхват по стълбището, надолу...

Светлината зад пердетата се засилва. Все по-ясно се очертават вещите: шкафът, хвърлящ сянка върху леглото й, от което изпитва задоволство, че е поставен именно там... полираната масичка, като висяща във въздуха; репродукцията над леглото й, отразяваща най-силно...

След тия отгоре, в промеждутъка, се разбуждат съседите отляво. Те не бързат, защото са пенсионери. Започваше се с бавното оправяне на постелите; няколко пъти скърцане на панта; полюшване на пружина... и накрая вратата хлопва зад тях...

Иде най-страшното; старият ерген отдолу. Тракане на будилник... и следва пръхтене; думкането на гирите; изтупване на чаршафи; банята, чийто душ свири като сирена... и подир това форсиране на мотор в двора...

Този режим е прекъсван понякога от глас на дама, тогава отдолу проникват непривични звуци...

И най-сетне: продължително спокойствие... слуша тихото дишане; умиротворен, простил всичко...

Знаеше, шумът ще се усилва, някакъв далечен градски шум, нахлуващ като от пробойна през прозореца, но е спокоен. Тя спеше. И ако сега се събуди, ще бъде ограбен, виновен, разсипник...

Тя се извърна. Видя как одеялото се изви нагоре и се отпусна. Вън духаше и люлееше теловете за пране на терасата. Вслуша се. Беше спокойна. Протяжно изсвири корабна сирена.

И изведнъж, стори му се... тя не диша... Скочи. Блъсна се, политна...

Дръпва одеялото. Лежеше отметнала глава, очите й като че проблясват...

Устатата й – безформена... Изкрещя. Звукът рикошира, ушите му бухнаха.

“Свободен...” – проехтя сякаш.

– Какво ти е? – дочу гласа. Видя я. Разчорлена, с трескави очи...

Светна. Бледото й лице го стресна. Жива.

И той заплака – тихо, незабележимо.