Някойсие или Синигера

Има една местност отвъд водопада, преди бурната, ревяща, разядосана планинска Река да се влее в Езерото; местност, обрасла с гъст храсталак, клен и глог, тук-таме с големи широколистни дървета покрай водата, наречена на име на човек и на никой, местност със странното име Някойсие, изписано с красиви букви от червена, казармена, сигнална боя върху ръждясала табела край планинска пътека, свързвала кой знае кога далечното балканско градче с рибарска хижа край Езерото.

* * *

Смяната на наряда свършва винаги в кръгъл час. Преди беше в 7 сутринта, но новият Началник на Затвора изтегли сутрешната проверка и сега тя е точно в осем. Сержант-командирите на отделения един след друг – унили или развеселени, но по-често унили – преминават пред Главния Надзирател и рапортуват как е минало 24-часовото дежурство. Обикновено се повтарят: в 16-та килия е изгоряла крушка; четвърти отсек на кльона прави номера; в голямата килия на 5-ти работещ салон са играли пак хазарт. Тази сутрин, обаче, в Затвора липсваше добре познатата на всички надзиратели и Дежурния офицер атмосфера на запареност и леност. Беше се случило нещо странно. В стаята на Главния надзирател се бяха събрали четиримата водещи служители.

– Извънредно произшествие ли е това? – питаше уплашен до немай-къде Дежурният офицер. – Защото, ако е ЧеПе, трябва да се обадя незабавно в София!

– Не бързайте – съветваше го Главният надзирател, едва сдържащ газовете си червендалест дебеланко. – Като цяло бройката излиза. Снощи отчетох 787, а тази сутрин ми докладваха същия брой затворници. Стоиле, кажи пак – какво забеляза?

Командирът на отделението, което тази сутрин трябваше да даде смяната – слаб, грозноват, без амбиции служител, пристъпи напред:

– Излизат, как да не излизат, но ето – в 32-ра има празно легло. Един човек го няма!

Четвъртият, самият Началник на Затвора, свръхнисък, болен от подагра самотник, не издържа и го прекъсна:

– Това е върхът на безобразията! В 32-ра килия затворниците са с един по-малко, а вие се мъчите да ме заблудите! За мен е ясно, господа, че някой си е избягал, а номера, името – то си е ваша работа. Вдигам тревога, задържам стария наряд, като от него ще се образуват обходни тройки. До обяд пратете хора до околните местности, села, мандрата, кръчмите, фабриката за захар, магазините и хотела в града. Днес ще съм в Общината – ще ме замества Режимният началник. И още нещо – по горещите следи, време за маене няма!

Изчезна Началникът, но през КПП-то вече влизаха Режимният, Оперативният и Началникът на отряда.

Зазоряваше се бавно, но астрономическото време не чакаше. Главният Надзирател обясни накратко ситуацията: На вечерна проверка изкарали осъдените и обвиняемите 787. Тази сутрин обаче било установено бягство. Изглежда постовият надзирател се е объркал, тъй като общата бройка излиза пак 787.

– Тогава няма никакво бягство! – възкликна Началникът на отряда – младо, току-що постъпило на работа в Затвора момче, с висше педагогическо, но ерген и поради тази причина за всички практици дървен философ, слаб любовчия, слаб пияч. Това щеше да го направи конформист. Той измърмори, че никой не е бягал, а разхвърляното легло е на лишен от свобода, заминал предния ден на дело в Областния град. И може би каза истината в розовата затворническа утрин, но истината не е лохнеско чудовище, за да я ловиш със сонар, затова не му обърнаха внимание.

Режимният началник, леко махмурлия, но иначе обигран и хитър, разпореди:

– Ще пратим наши хора към селскостопанския двор и в посока на Езерото. В Горска дъбрава и на Водопада ще поставим засади!

Беше юнско предпладне, но тази година лятото закъсняваше и по листата на дърветата, и по горските цветя и треви все още имаше роса. Божият свят обаче преодоляваше дългата зима и се събуждаше с удвоено желание за нов живот и съзидание.

Някой си вървеше направо през гората, без да търси път и сърцето му туптеше. Ето я леската – обновена и сякаш по-красива от друг път. По-нататък ято врабци изпърхаха уплашени от човешките крачки и се разлетяха на две страни. А небето? Небето не можеше да се опише По-безкрайно, по-дълбоко и по-синьо отвсякога.

Към обяд трима надзиратели стигнаха до Водопада и се възхитиха на водните пръски и кръглите речни камъчета. Единият предложи да се изкъпят, но веднага се отказа, тъй като правилно съобрази, че забранените работи се правят на четири очи или въобще не се правят. Тогава видяха първата следа – поляна, отрупана с неразцъфнали глухарчета и синчец, и едно стъпкано от нечие тяло място, където тревата още не се беше изправила.

– Някой е лежал тука! – извика полуучуден-полууплашен единият надзирател.

– Той е – констатира вторият.

– Трябва да сме нащрек! – откопчаваше кобура си третият. – Наблизо е!

Някой си не очакваше засада и не повярва, че сред тази чудна красота някакъв луд художник може да разположи червен пламък. Ето защо изстрелите бяха за него и срам от първородния грях, и вината на Едиповия комплекс, и страданията на младия Вертер, и ядрената бомба над японските градове, и родилната майчина мъка.

Побягна лудо, като при това знаеше, че няма да има вече шанса да бъде свободен и че юнският предиобед, така слънчев и добър, повече няма да се върне.

– Стой, ще стрелям! – крещяха те, тичайки с извадени пистолети и освободени предпазители.

Накрая го обградиха на един хълм край Рибарската хижа. Той се затича по една обрасла с малки храсти пътечка. Някой си не искаше да умира, нито да е затворен. Нямаше да се върне, нямаше да изневери на дълбокото синьо небе, на бледорозовата сутрин, на себе си. Като бягаше, видя една голяма птица да поема към небето и поиска да е като нея. Нима край? Стъпките на преследвачите се чуваха все по-ясно. Близостта на жертвата ги беше настървила. Оръжието в ръцете им ги караше да се чувстват господари на юнското пладне. А жужаха пчели, стрелкаха се водни и въздушни кончета, някаква самотна риба се виеше във вихрени скокове.

Първият надзирател видя бягащия. Не беше в затворнически дрехи, но нямаше съмнение, че е беглец и подлец. Вдигна пистолета и стреля. Човекът спря.

Хайката го обгради. Стори им се, че беглецът падна в храстите. Стана внезапно и надзирателите спряха стреснати с отпуснати в ръцете пистолети.

“Но, къде е?” – промълви един от младите сержанти и разтвори храстите.

Изпод листата изхвърча жълто-син синигер и се стрелна към синевата. Младият надзирател помисли: “Не, това не може да е!”.

Началникът нареди да претърсят отново местността, но никого не открих.

В Затвора нещата се нормализираха. Служителите на новия наряд проведоха най-прецизно проверката. Въпреки че намериха чехли и предмети, които не потърси никой, заключиха, че броят на лишените от свобода възлиза на 787 и няма отсъстващи. Още повече, че същата вечер конвойна служба докара още петима, превод от Враца, и започна да се говори с новото число. Режимният началник стегна службата и усили постовете. Оперативният се съгласи с началник-отряда, че бягство няма, защото не е възможно някой си да е жив, а след това да стане никой.

Местността обаче кръстиха Някойсие и неизвестен рибар или горски работник изписа това название върху ламарина с червена сигнална боя, която с годините избеля.