Светлини и сенки под знамето на свободата – Левски, Димитър Общи и Поп Кръстьо

Светлини и сенки под знамето на свободата – Левски, Димитър Общи и Поп Кръстьо
(фрагмент от монографията „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“)

Галерията от образи в романа „Левски“ е положена върху широкото платно на европейските обществено-политически процеси и българската действителност, като характеризирането им непрекъснато се движи между различните амплитуди на героическото, делнично-всекидневното и профанирането на героичното до нивото на бутафорност. Най-широко място в повествованието заема образът на ВАСИЛ ЛЕВСКИ, което е заявено още на ниво паратекст. Въпреки че в реалното сюжетно действие животът му е отразен в сравнително кратък отрязък от време (от 1867 г. до 1873 г.), с помощта на поредица от ретроспекции Язова създава една широка и монолитна представа за личността и делото му, съчетавайки слово и действие, портретни детайли и жестове, както и отношението на българи и турци към него. В първите глави на романа той не е пряко назован и читателят се досеща за самоличността му само от имплицитно вписаните внушения на детайли от портрета му: „бяло и чисто чело, под което святкаха с бърз, наблюдателен поглед две сини очи“, „чертите на неговото младо лице излъчваха светлина и благородство“, „с голяма ловкост пътникът прехвърли червената преспа“, „самият той се движеше като безгласна сянка в общия мрак“ и т.н. С акцентуване върху тайнственото и необяснимото в поведението на непознатия мъж, Язова подсказва на читателя основната тенденция в изграждането на неговия образ – постепенното създаване на една нова митологема, съчетаваща в себе си героическото и обикновеното, земното и небесното. Още повече че началната представа за него се гради на фона на Балкана – символ на героичното минало. Преди героят да се идентифицира сам чрез името си („Дякон Игнатий от Карлово“), авторката имплицитно създава у читателя очаквания, че именно този „млад мъж“ ще стане причина за обръщането на хода на времето. Затова в сюжетното развитие на действието Язова използва знакови за българина варианти на името му – Васил Иванов Кунчев, дякон Игнатий, Васил Левски, Апостола. Сетивните знаци на небесното и земното в портрета му (сини очи и руса коса), обвързани с националната символика на Балкана и лъва, носят заявка за тенденции, насочващи към връзката на героя с бъдещето на българския етнос. В същото време всяко едно от имената на героя акцентува конкретен етап от неговото личностно развитие и съзряване за апостолската му мисия. В първата част на романа („Самотният пътник“) е откроено движението на духа му от обикновеното българче Васил Иванов Кунчев през дякон Игнатий до Васил Левски, който чрез участието си в легията на Раковски и българските чети не просто е изминал пътя от „кървавите сражения на Аспаруха“ до своето време, но е достигнал и до съзнанието за собствената си мисия в пространството на българското историческо битие. Васил Левски, знаменосецът на четата на Панайот Хитов, е проумял нещо, което другите войводи още не са осъзнали: „С цената на собствения си живот се убедих, че времето на четите свърши!...“, „Нам е нужна вътрешна организация! Всеки от нас трябва да стане четник в една тайна местна чета, която трябва да се въоръжава в мълчание, да приготовлява всичко необходимо и да се обучава за деня, в който ще се почувстваме готови и ще се вдигнем като един човек да се освободим!“. Думите, изречени пред сестра Серафима и игуменката на Горния метох госпожа Евпраксия показват, че той е провидял бъдещето и духът му е съзрял за новата му мисия – апостолската. Необходимо е обаче още много време на всеотдаен труд, поети рискове, извършени дела и произнесени огнени слова, докато началната идея се превърне в Закон на революционната организация, чиито основни параграфи бавно и мъчително придобият плът в реално съществуващи комитети в цяла България. Чак тогава – не той, а народът! – ще го назове с прозвището Апостол. И Яна Язова проследява стъпка по стъпка реализирането на житейската мисия на героя си от момента на напускането на манастира до изкачването на най-високото стъпало по пътя на един апостол – пиедестала на бесилото. Не би било възможно да бъдат детайлизирано анализирани всички ситуации, в които попада Левски, при това представени в рамките на повече от осемстотин страници. Във всяка една от тях обаче Язова подчертава съществени черти на неговия характер, психика и морал – жертвено родолюбие, сила на словото, самообладание, физическа и духовна издръжливост, наблюдателност и съобразителност, комбинативност на ума, непримиримост и безкомпромисна взискателност както към другите, така и към себе си, честност и вярност на делото до себеотричане. И няма значение дали ще бъде облечен като селянин, кадъна, турско заптие или търговец на сапун, целта му е винаги една – „да измие“ лицето на българския народ и да върне отнетото му достойнство и право на свобода. Вече подчертах, че не би било възможно в една такава интерпретация да бъдат детайлизирани всички ситуации, в които Язова поставя Левски по пътя на реализирането на неговата мисия. Не мога обаче да отмина онези от тях, които открояват най-важната тенденция в изграждането на образа му – създаването на една нова митологема, която да се превърне в нравствен пример за следващите поколения българи. За постигането на тази задача (освен дейността му при създаването на тайните революционни комитети, коментирана в интерпретацията за особеностите на сюжета на романа), имат особено значение акцентите, поставени върху словото на Апостола, както и отношението на околните към него. Една от водещите характеристики в началната част на романа, която многократно се повтаря и след това, е серафичната същност на песнопенията му. Това е важен детайл, който откроява християнската му вяра и чрез нея освещава и делото му. Нещо, което допринася народът да го приеме и като свой представител, и като божи пратеник. Дори тогава, когато (поради участието му в легията на Раковски в Сърбия), дякон Игнатий отсъства от своя роден край, съгражданите му пазят в душата си спомена за неговия „сладостен глас“, а след завръщането му монахините от Горния метох слушат потресени молитвеното слово на „Отче наш“ така, сякаш този непознат за тях рус мъж зове небето „възторжено и чисто като херувим“. Подобна е реакцията и на младия Христо Ботев във вятърната мелница край Букурещ – когато непознатият му гост запява, стените на порутената мелница потръпват, „сякаш върху тях пада златна мъгла, скрива ги и ги понася надалеко из оголеното от ветрове и мраз поле, а на тяхно място донася розови венци, които разпръсква и окачва до небеси, като че ли наистина за голям празник“. Такова е въздействието не само на песента, но и на словото на Левски. Когато чете Прокламацията или говори за настоящето и бъдещето на отечеството им, събраните около него мъже слушат с бляскави очи и не смеят да си поемат дъх, всяка негова дума за извършените зверства на турците в различни краища на българската земя, назованите точни имена на селища и хора, кара занемелите мъже да станат на крака, изразявайки не само доверие, почит и уважение, но и предана готовност да се включат в подготовката на бунта под ръководството на Привременното правителство и строго да спазват неговия Закон. Сцената напомня речта на Странджата от „Немили-недраги“ на Иван Вазов, но тук Язова я мултиплицира, а действието пренася в различни селища на българската земя, като слушателите на огненото слово веднага полагат клетва и се заемат с реализацията на поставените им задачи.

За извисяването на образа на Левски до пиедестала на Апостол голямо значение има и представеното от Язова отношение на турците към него. Те не само го възприемат като зъл демон, който сее страх в душите им за бъдещето на империята, но са способни и да се възхищават на героизма му, интуитивно усещайки, че той носи в себе си някаква висша божествена светлина, която го подкрепя и закриля. По време на залавянето му в Къкринското ханче най-върлият му враг и преследвач Юсеин Бошнак, ранен от куршума на Дякона, не може да откъсне очи от него: „Прострян по корем на земята, притиснал раната си със здравата си ръка, забравил, че е ранен от негов куршум, забравил, че е турчин, че е враг, с удивление гледаше сражението, в което този прочут юнак водеше с всички заптиета при северната страна на хана. Той не знаеше на кое първо да се чуди, на неговата ловкост ли, с която отбягваше ударите, които му се нанасяха от всички страни, на неговата храброст ли, с която се излагаше на куршумите, на неговата изкусна стрелба ли, когато се мъчеше да си пробие път, или на неговото умение да си служи с един къс нож срещу острите саби, които святкаха срещу него отвсякъде“. Дълго време след това тази сцена смущава мислите на турчина („Никой не можеше да залови този мъж, ако той не бе предаден!“) и кара душата му да се пита защо се е обрекъл да бъде дирен, преследван и гонен и, вместо да създава дом и деца, оставя „по пътищата младостта, а живота си на бесилото!“. И неприсъщо за отношение към един враг, някакъв непознат досега глас в душата на същият този турчин с огорчение и болка констатира: „Язък за тебе!“.

Кулминацията в митологизирането на образа на Левски идва във финала на романа – по време на разпитите и непосредствено преди смъртта си той изкачва последните стъпала на своята вярност към делото и с невероятен стоицизъм мълчаливо благодари на онези, които вече са го нарекли свой Апостол. Като истински божи пратеник и пастир, той категорично се отрича от своето стадо, превърнато в армия от войници, които го следват, за да ги спаси за бъдещето на делото, а когато пред бесилото довеждат един разтреперан и блед свещеник, на въпроса му какво има да каже преди смъртта си, българският Христос отговаря: „Отче, нищо няма що да кажа, защото нищо не съм вършил в своя полза. Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка от бога!...“ И в последния си миг, подобно на някой Пророк, видял от висотата на новия си пиедестал „онези сиви получовеци, онези призраци, които се мяркат отдалече по околните улички, които му пращат отчаяни погледи, съсипани и унищожени“, от сърцето на Апостола се изтръгва последният обнадеждаващ вик: „Братя!... Наистина аз съм първият, но след мене идат хиляди!...“

Само три години по-късно историята потвърждава истинността на неговото пророчество по време на Априлското въстание, което не би било възможно без личността и делото на Левски.

* * *

В повествованието на Язова има два образа, които предопределят до голяма степен съдбата на Левски – Димитър Общи и поп Кръстьо. Началната представа за ДИМИТЪР ОБЩИ е въведена в четвърта глава на деветнадесетата част на романа и първите впечатления за него са поднесени през погледа на Христо Ботев, пристигнал в Букурещ, за да разбере защо БРЦК му отказва обещаните пари за издаването на в. „Дума на българските емигранти“. От пръв поглед Ботев го определя като „човек мистериозен“ и детайлите от портрета му, имплицитно вписващи представи за характера и морала му, го потвърждават. Противно на очакванията за човешкия поглед като прозорец към неговата душа, в очите му се разлива „разсеяна мъгла“, свидетелство за неясни възгледи и преживявания, а усмивката му не служи за връзка с околния свят, а като „яко заключена и залостена желязна врата“ прикрива мислите му. Димитър Косовеца, както се представя пред Ботев, неслучайно е оприличен на „дърво без корен в ничия земя“. Роден в Македония от случайно изтървано зрънце, той не остава дълго в никоя от страните, които обикаля – Сърбия, обратно в Македония, после в Букурещ, Гюргево, Белград, Италия, Крит и сега отново във Влашко. „Отсечен из корен“ от Македония, той няма спомен за родителите си, в по-голямата част от живота си слугува на различни господари и понеже е лош слуга, е изработил най-прагматичната философия за собствения си живот – преди всичко друго „да е добър за себе си“. Напластяването на думите „слуга“ и производните на глагола „слугувам“ в текста, съчетани с основния му житейски принцип, задават онези очаквания за бъдещето му, които по-нататък Язова ще потвърди и аргументира чрез неговите постъпки, реч и действия – той не е способен да се отрече от себе си в името на една голяма идея. И ако още в началото на романа проличава основната тенденция в изграждането на образа на Левски – идеализиране до превръщането му в митологема, то при Димитър Общи е налице обърнатия ѝ художествен модел – дегероизация до степента на профанното. Дори онези реални факти от биографията му, които в известна степен го доближават до Левски – участието и на двамата в легията на Раковски в Белград – са апострофирани чрез конкретизацията, че Димитър Косовеца по време на белградските събития е служил в белградската милиция. По същия начин са подложени на преоценка и най-важните периоди от неговия живот, които му градят авторитет на революционер от световен мащаб – участието му в легиона на Гарибалди в Италия и включването му като доброволец във войната за освобождението на Крит. За всяко едно от тези участия обаче пресметливият „революционер“ си е издействал документ – „свидетелство, издадено от италианското Министерство на войната, което удостоверява неговото участие във военния поход“ и „свидетелство, издадено от Ретиминския участък, в което се съобщава, че Димитър Косовеца, наречен Общи, е взел участие в девет сражения“. Така още в тази глава с паратекст „Димитър Общи“ Язова подготвя читателя за критично възприемане на неговата бъдеща дейност, акцентувайки върху горделивия му нрав и тщеславни навици „да държи главата си изправена и да говори с висок глас“, а финалът на главата имплицитно вписва очаквания за предателство чрез символиката на събраните пари, с които Димитър Общи ще бъде изпратен в българско като помощник на Левски – 30 гроша, създаващи асоциация с 30-те сребърника, получени от Юда за предателството на Христос.

Първата информация за вредната, опасна и вероломна дейност на Димитър Общи в България идва по косвен път – чрез писмото, което той изпраща по Лазар Въглищаря, член на комитета в Ловеч и куриер на новия „апостол“, който изисква от поп Кръстю 24 подписа, за да „очисти“ „черната душа“ на дякон Паисий, който разпитвал за него. По-голямата част от представителите на революционния комитет възприемат Общи като натрапен насила „самохвален лъжец“. Най-точната оценка за личността и делата му е дадена от Левски в спора му с поп Кръстю: „Бай Димитър не е предател, но е неразбран, горделив и говори, без да знае накъде ще го изведат думите. (...) С делата и думите си той поражда раздори между комитетските членове, а след това ми изпраща писма, в които ме заблуждава, че те се оплаквали от ЦК. (...) Той се мъчи да предизвика разцепление в организацията и навсякъде ме нарича „привилегист“. (...) Че е заслужил в много неща за смърт, така е, но досега съм му прощавал, защото съм ги отдавал на простотията му. Ако беше учен, аз не можех да потъпча Закона“. Със създаването на тази сцена Язова реализира две художествени задачи – да даде ясна представа за вредата от действията на Димитър Общи, но и в известна степен да смекчи идеализацията на Дякона, да го очовечи, да покаже, че и той има сърце, способно на съчувствие и разбиране, дори тогава, когато това се отнася до комитетските дела. За него Димитър Общи е човек, несправедливо ощетен от съдбата, която го подхвърля в различни страни, лишавайки го от възможност за дом и образование, и именно поради това заслужава снизхождение.

Истинската същност на Димитър Общи проличава по време на обира на турската хазна при Арабаконак и разпитите след залавянето му. Неговото тщеславие и самовлюбена горделивост личат във външния му вид на „испански контрабандист“, който не престава да се хвали пред дружината си със своите подвизи в Италия, твърдейки, че всичко е вършил не за някаква материална изгода, а за „идея“. В хода на повествованието Язова включва ретроспекции, акцентуващи спора между Левски и Димитър Общи за обира на хазната. Ако за Дякона едно такова действие би предизвикало подозрения у турците и изложило на опасност бъдещето на делото, то за Димитър Общи парите от обира биха ускорили революцията и биха го спасили от „досадата, която делото бе започнало да му причинява“, както и от властта, която трябва да дели с Апостола: „Дякона не ми е господар! А вие зависите само от моята дума, която ще кажа за вас пред Централния комитет!“. Със своя авторски коментар, представящ я като добър психолог, Язова изважда на показ онова, което дребната му душица се опитва да скрие от околните: „Едва тогава Димитър Общи се почувства победител и господар на едно съкровище, което го правеше това, което той най-много желаеше да бъде – независим от Дякона. Правеше го действителен водач на революцията! Тя сега можеше да чака, но само неговия знак, и за да стане, трябваше да се подчини на неговата воля.“ Такъв – обществен и нравствен антипод на Апостола – го виждаме и по време на разпитите след залавянето му. Жаден за слава, той си приписва всички заслуги на Левски за създадената революционна организация. Язова гради репликите му на принципа на синтактичния паралелизъм, извеждайки на преден план личното местоимение „Аз“: „Аз съм Димитър Общи!“, „Аз нападнах с моята чета...“, „Аз съм революционер!“, „Аз съм главатарят!“. И за да докаже властта и силата си, той с готовност изрежда селища, имена и къщи, където се е крил или живял, опитвайки се да представи криминалното си деяние като политическо. В същото време читателят следи сгъстяващата се в „опасни мракове разсеяна мъгла“ в погледа му, която е взривена от „внезапна мълния“ едва тогава, когато Димитър Общи не само пред Кязим бей, но и пред себе си трябва да признае, че не е бил „най-големият“, че над него стои карловецът Васил Иванов Левски, който е „главатар над цяла България“. Дребнавата му отмъстителна душица изведнъж вижда в Кязим бей онази „могъща десница“, която ще му помогне и да си отмъсти на Дякона за отнетото му право да бъде истинският апостол, и да се опита да спаси живота си. Контрастът между Димитър Общи и Левски достига своята кулминация в момента на очната им ставка. Ако единият се гордее с доверието, оказвано му от председателя на турския съд и с охота продължава да изрежда имена на съзаклятници, отговорът на другия е лаконичен и категоричен: „Димитър лъже!“, „Не ги познавам!“. Нравственото падение на предателя придобива параноични измерения, когато за пръв път върху лицето му се появява „нещо като усмивка“, породена от съзнанието, че „първенството, което бе имал дякон Левски пред него, – това първенство сега идеше да го унищожи!“. Твърде кратко трае самодоволството му. Даже турците се отнасят с презрение към предателя: ако по-късно пред бесилото за Левски ще доведат свещеник, зачитайки правото му на последна изповед преди смъртта, то изпълнението на присъдата на Димитър Общи е положено в ръцете на трима цигани палачи, които нахлузват клупа на въжето на главата му и не обръщат никакво внимание на последния му „вик на ужас или вик на молба“. Така образът на Димитър Общи е доведен до крайната му дегероизация и обречен от повествователя на вечно опозоряване, защото дори и смъртта на бесилото не може да измие срама от делата му.

* * *

Ако предателството на Димитър Общи е документирано и това в значителна степен улеснява Яна Язова при изграждането на образа му, то пресъздаването на личността на ПОП КРЪСТЮ е истинско предизвикателство, защото отговорът на въпроса за вината му относно предателството на Левски е нееднозначен вече близо 140 години. Това налага в моя коментар да се спра по-обстойно и на предисторията на проблема, и на образа на поп Кръстю, изграден в романа.

Година след обесването на Апостола Каравеловият в. „Независимост“ (брой 43, 1874 г.) посочва като предател поп Кръстю, сравнявайки го с Юда. Тази теза след това потвърждава и Захари Стоянов, според когото поп Кръстю, касиер на Ловчанския комитет, е използвал парите за свои цели и е смятал, че след предателството на Левски те ще останат за него: „Две главни причини са подбудили светиня му да вземе образа на Юда. Първата осезателна причина е била, че за да отхвърли той въжето от врата си, което щеше да му се падне като председател на комитета, то естествено беше, че това въже той трябваше да го метне другиму. А това последното лице не можеше да бъде друго никое, освен на нашия херой (Левски – б. а.) ... Втората причина, която подействала на поп Кръстя да стъпи на Христовото тяло, е била златният телец. Както казах, у него имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предаването на Левски.“ (Захари Стоянов, „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, главата „Предателство“, 1883 г.). По-късно, в „Епопея на забравените“, в одата „Левски“, Иван Вазов го заклеймява с жигосващи слова, непозната по сила дотогава в българската литература. Тяхното становище по-късно поддържат Димитър Страшимиров, Антон Страшимиров, Александър Бурмов, Иван Унджиев и др. Категорични доказателства за твърденията им обаче липсват, защото дори Левски приживе, в писмото си от 12 декември, 1872 г. (сборник „Чиста и свята република: избрани страници от писма на Васил Левски“, София, 1987 г.), макар да сочи, че в Ловеч един член на комитета е извършил „предателство истинно и предателство без да ще, от страх“, и препоръчва да се избягват всякакви контакти с поп Кръстю, той не го сочи поименно и категорично за предател. Независимо от това по решение на Ловчанския комитет са направени три неуспешни опита за убийството му. След Освобождението поп Цока, изповедник на поп Кръстю преди смъртта му в 1881 г., неговият наследник Георги Антипов и протойерей Евстати Попстефанов твърдят, че поп Кръстю е невинен, дори говорят за негово лично опровержение, изпратено във в. „Марица“ и подкрепено с комитетски документи („Поп Кръстю: Знам кой предаде Левски“, в. „Марица“, 14.02.2015 г.). Някои от защитниците на поп Кръстю твърдят, че в предателството е замесена жена и визират Величка Хашнова, Марин Поплуканов и Димитър Пъшков. Всичко това говори за липса на категорична яснота по въпроса във времето, когато Язова пише своя роман, в който тя е длъжна чрез образа на поп Кръстю не само да заеме определена позиция, но и художествено да я аргументира. Проучила внимателно биографията на Кръстю Тотев Никифоров – завършил Духовната семинария в Белград; съратник на Раковски в печатницата на в. „Дунавски лебед“; участник в Първата българска легия; учител във Враца; един от учредителите на ловчанското читалище „Наука“, а след ръкополагането му като свещеник – служител в храма „Успение Богородично“, където го заварва Левски; касиер на ловчанския революционен комитет – в своя роман Яна Язова изгражда един сложен, амбивалентен образ. Той е въведен в 11. глава по време на първата му среща с Левски. Портретното му описание, вплитащо в себе си цветови контраст („черна лъскава брада“ и „бяло чело, което показва постоянно буден, деятелен ум“), хармонизира с иманентната противоречивост на живота му, основана върху две значими влечения: „Първото бе към наука, второто към духовен живот. Първото стремление за него бе светло и радостно, защото природата го бе надарила с добър ум, който лесно учеше и запаметяваше. Второто стремление бе за неговата природа тежко и мрачно, като черна морска вълна, която грозеше неминуемо да го грабне, повлече и погълне...“; „Едничкото нещо, което се знаеше и приказваше за него, бе, че е фанатично привързан към черковата, че мрази турците, че е участвал в борбите на Раковски за българска свобода и че е родолюбец. Две неща се знаеха, че обича той: черковата и родината“. Така, още при първата среща на читателя с поп Кръстю, Язова напластява очаквания за драматичен духовен и морален конфликт, който може да има трагични последици. В 23. част образът му е разгърнат в рамките на пет глави със знаков паратекст – „Свещенослужителят“, „Съдбоносен ден“, „У Денчо Халача“, „Vox klamantis in deserto“(„Глас на викащия в пустиня“) и „Рождението на Каина“. Съзнаваща, че по своята начетеност той не стои по-долу от другите апостоли, още с въвеждането му в сюжетното действие Язова го „сблъсква“ с двама от тях – Димитър Общи и Левски.

Временното затишие в работата на революционните комитети, докато Дякона донесе създадения и утвърден в Букурещ Устав, по който ще се работи от този момент нататък, се отразява и в Ловеч. Застанал на прага на своята черква „Св. Богородица“ и дълбоко вдишващ аромата на разцъфтелите люляци в този слънчев майски ден, в мислите си „поп Кръстю трябваше да признае, че засега Дякона е онази двигателна сила, която импулсира всички колелца, лостове и бутала на огромната машина“. Явно е, че с Левски свещеникът свързва всичките си родолюбиви надежди и очаквания за бъдещето на народните работи. С идването на Лазар Въглищаря настроението на поп Кръстю рязко се променя. Човек със самочувствието на учен мъж и уважаван свещеник, той се дразни от липсата на почит в безцеремонното поведение на Лазар и затова го приема „с хладно високомерие, с което търпеше нищите духом миряни около себе си“. Причината за посещението на Лазар нагнетява още повече обстановката – той носи писмо от Димитър Общи, чието съдържание определя наместника на ловчанския владика дякон Паисий като предател. От този момент нататък Язова проследява стъпка по стъпка промените в психологическото състояние на поп Кръстю, за когото всеки служител на църквата е белязан със знака на светостта. Именно поради това той приема думите на Лазар като удар от „безсрамна десница“, бялото му лице поруменява от негодувание срещу този „груб дървар“, който се одързостява в негово присъствие да оскверни един високопоставен духовник, наричайки го „предател“. Руменината по лицето му се заменя с бледност, когато разбира, че Димитър Общи иска от него 24 подписа, за да „очисти“ дякон Паисий. В душата му се сблъскват две различни представи за дълг – като свещенослужител и като председател на революционния комитет в Ловеч. В тази първа битка побеждава свещенослужителят (такъв е и паратекстът на тази първа глава на 23-тата част на романа). И тъкмо дългът му като свещеник го кара да пренебрегне задълженията си на съзаклятник – без да иска мнението на другите, заявява, че „Ловчанският комитет никога няма да му даде съгласието си да убива произволно нашите братя“. Този пръв сблъсък между Закона на религията и Закона на революцията отеква дълбоко в душата на поп Кръстю и отваря в нея „неподозирана пропаст“. Стъпил на олтарното стъпало, скръстил ръце на гърдите си, той има чувството, че е „дошъл неочаквано до самия бряг на пропастта“, и гледайки в нея, усеща, че е сам в света, че „с никого не може да поговори като Давид: „Из глъбините викнах към тебе, Господи!“. Ако този първи сблъсък със закона на борбата става по волята на все още недоказалия се и натрапен апостол Димитър Общи, то вторият носи още по-големи сътресения и разочарования, защото е с Дякона , „припознат вече като върховен вожд и съдник над всекиго българина и турчина“. При това самият поп Кръстю изпитва към него огромно уважение и респект. Именно тук проличава майсторството на Язова със средствата на диалога да гради представи за характера, мирогледа и психологията на героите си. В опита си да защити дякон Паисий пред Левски, поп Кръстю сипе хула след хула по адрес на Димитър Общи, който сам се хвалел по кръчми и кафенета пред чужди хора, че има „хилядо хиляди иглянки пушки“ и че „лятоска ще има нещо“. Страстта, с която поп Кръстю заявява на Левски „И ако той (Д. Общи) иска дякон Паисий за такивото думи да бъде наказан със смърт, не мислиш ли ти, че по-напред той, „апостолът“, е заслужил според нашия закон смъртно наказание?“, прозвучава неестествено. Твърденията на свещеника, че Общи руши дисциплината, на която всички се подчиняват, че възбужда подозренията на властта и излага на опасност революционното дело, че „държи у себе си хиляда грошове, събрани от народа“ и не признава Левски за никакъв, защото и над двамата имало „един общ господар, БРЦК в Букурещ“, карат Левски да се замисли дали поп Кръстю всъщност не предизвиква убийство на Димитър Общи не поради чистата истина, а за да спаси от смърт владишкия наместник дякон Паисий. Съчетаването на пряк и вътрешен диалог кара читателя да разбере причините за решението на Апостола да провери на място действията на Димитър Общи. Финалът на главата „Съдбоносен ден“ откроява второто поражение на поп Кръстю в битката между дълга към религията и дълга към делото, чрез акцента върху една реплика на Левски, която по-късно Язова ще повтори отново, защото именно тя предрешава посоката на развитие на героя: „Ако беше учен, аз не можех да потъпча Закона“. Тези думи предизвикват недоумение у поп Кръстю и сриват доверието му към Левски, когото до момента той е смятал за суров, но справедлив съдник. Оказва се, че не всички са равни пред Закона. Самият поп Кръстю, за разлика от Димитър Общи, е учен, това означава ли, че и той, както и дякон Паисий, поради този факт, са в по-неизгодна позиция спрямо Закона? Поп Кръстю не посмява да поиска обяснение от Левски, но от този ден неговите думи се превръщат в „дамоклев меч“, надвиснал над главата му и предопределят поведението му. Затова и Язова използва като паратекст на откъса оценъчното словосъчетание „Съдбоносен ден“. Новите събития, подредени във възходяща градация, все повече отдалечават героя от вярата му в справедливостта на делото. Убийството на младия слуга на Денчо Халача, извършено от Левски в момент, когато заедно с Лазар се опитват да откраднат парите на чорбаджията, необходими за заплащането на пристигналите от Влашко пушки, както и заявлението на Лазар, че когато става дума за подобни дела, Дякона решава сам, довеждат поп Кръстю до нов срив: „За първи път се видя омотан от фаталното колело на терора, т. е. на революционния закон, който те бяха изковали за себе си. Когато даваха право на Дякона да съди на живот и смърт, за да подготви пътя на революцията, той не бе помислил, че един ден, и то твърде наскоро, ще се побои да издигне глас срещу неговите присъди“. Останал сам, в своето въображение той изправя Дякона пред съда на собствената си съвест. Във фикционалния разпит, чрез лицата на обвиняем и обвинител, Язова сблъсква две антагонистични, взаимно изключващи се тези – на поп Кръстю, за когото случващото се е равнозначно на терор, и на Дякона, според когото „тези, които искат народна свобода, ще пожертват живота си, а тези, които не искат, ще им дадат насила парите си, за да им услужат...“. С цялата си душа поп Кръстю иска не във въображението си, а открито да каже на Апостола, на този, който се смята за „безпогрешен във всичко“, че пътят на терора не е пътят на революцията, защото „всичко, което върши, може да свърши в Съдния ден“, но осъзнава, че е безсмислено да влиза в такъв спор с Апостола, защото подобни думи могат само да го разсмеят. За Левски Съдният ден е денят на революцията, а междинните жертви преди това са само „няколко отронени житни зърна, додето в дните на жетвата ще валят сноповете“. Поп Кръстю усеща безсилието си да опази тези няколко житни зърна в момент, когато Апостолът подготвя цялата нива да легне под кървавата жетва на бурята на бунта. Непрекъснато го разяждат съмнения, чиито гласове му припомнят думите на Апостола, че ако Димитър Общи е учен, той не може да потъпче спрямо него Закона. Той, завършилият Духовна семинария свещеник, който доскоро с божията подкрепа се е чувствал всесилен в своя храм, сега не успява да открие думите, с които „да поучи като духовен пастир стадото“, защото то сега не върви след него като след овчар, а „припка подир вълка“. А вълка той не може да учи. И питайки сам себе си „Къде е моят глас сега?...“, с огорчение признава, че неговият глас е „гласът на викащия в пустиня“. Осъзнаването на този факт ражда оная отровна мъка, която се впива в поп Кръстю „като змийска уста“. Двете убийства – на слугата на Денчо Халача и на дякон Паисий, както и насилственото събиране на средства, убеждават поп Кръстю, че делото, на което се е посветил, се извращава и постепенно се превръща в терор. Прочел във вестника за убийството на дякон Паисий с два куршума насред Орхание, сякаш тия куршуми улучват и поп Кръстю. И той се зарича никога повече неговите стъпки да не влизат в дома на Величка Хашнова, където отсяда Левски, защото в него по-силна се оказва християнската догма. Финалът на тази част на романа оставя отворен въпроса за предателството на поп Кръстю. Въпреки че е председател на революционния комитет, пише писма, държи парите и върши организационната работа, поп Кръстю не пипа оръжие и е чужд на насилието. Такъв го виждаме в рамките на петте глави на 23-та част. Единствено паратекстът на последната – „Раждането на Каина“, и детайлите от психологическото му състояние, съчетани с авторски коментар, имплицитно вписват нагласа за възприемането му като предател: „Никой не видя оная мрачна решителност в неговия поглед. Никой не се уплаши от нея, никой не видя очите му, не чу неговите думи. По-късно, когато неговият образ стана застрашителен и фатален за цял народ, всички обърнаха очи да го дирят, питаха и разпитваха за него, но той бе изчезнал в непрогледен мрак“.

В 24. част на романа (в главата „Abussus abussum invocate“- „Бездната бездна зове“), Язова запознава читателя с признанията на Общи: „Аз познавам от там (Ловеч – б. а.) двама търговци: единият Марин Поплуканов, а другият се казва Димитър Пъшков и още един поп, на име Кръстю, който служи в черковата „Св. Богородица“. По-нататък обаче се оказва, че доведеният поп не е същият и е освободен. Образът на свещеника след това се появява единствено в началните две глави на 28. част. Първата – „Фалшивото писмо“ – разкрива тревогите и съмненията на Левски след предателството на Димитър Общи. Апостолът не може да си даде отговор на въпроса защо сред арестуваните не е и поп Кръстю. Читателят обаче вече знае причината. Явно е, че чрез композиционното подреждане на епизодите Яна Язова се стреми да разколебае становището за предателство от поп Кръстю. Същевременно с новите случки – за подхвърленото подправено писмо, подписано с псевдоним на Апостола, и уведомяването на Левски в Татар Пазарджик чрез известие от семейство Хашнови – отново връща първоначалното внушение, защото според Левски само поп Кръстю познава добре почерка и подписа му и само той би могъл да го направи. Тези размишления на Левски обаче също са апострофирани, и то чрез собствените му оценки: „Той знаеше поп Кръстю като предан и енергичен апостол на святото дело. Той бе даровит книжовник и умен човек“. Така Язова не само се стреми постоянно да поддържа напрежението у читателя, но и да го накара, въз основа на поднесените от нея факти, той сам да вземе решение по въпроса наистина ли поп Кръстю е предателят на Левски.

Втората глава на 28 . част – „Дните, които последваха“ – за последен път в сюжета на романа въвежда образа на свещеника като реално действащо лице. В навечерието на Рождество Христово, вместо с празнично настроение, душата му е изпълнена с тревоги. Той е забелязал, че от турския дом срещу църквата го следи Юсеин Бошнак – „копоят на каймакамина“. В същото време всекидневните му посещения в дома на Николчо Сирков и настояванията да му кажат веднага за пристигането на Левски у тях, за да му предаде книжата на комитета, събуждат подозрения. Сцената на срещата между Николчо Сирков и поп Кръстю след пристигането на Апостола е изключително напрегната. Един срещу друг застават двама души, между които зее пропаст, въпреки че доскоро те са били съратници в едно общо дело. Колкото по-настоятелен е Николчо свещеникът веднага да иде у тях, където го чака Левски, толкова по-твърда става позицията на свещеника, че „това ще стане далеч от неговия дом и далеч от целия Ловеч“. И всеки от тях си има своите доводи. На базата на последвалите събития читателят сам трябва да стигне до извода чия е вината за залавянето на Левски в Къкринското ханче – на поп Кръстю или на страстта, с която Юсеин Бошнак следи всичко, което става в Ловеч.

Така, в момента на създаването на романа си, Язова оставя въпроса за името на предателя отворен към бъдещето. Приносът ѝ се състои в разколебаването на твърдата позиция, наложена до 70-те години на миналия век от поредицата публикации, заклеймяващи поп Кръстю – достатъчно е да посоча, че само биографичната книга на Иван Унджиев „Васил Левски“ излиза в три издания (1947, 1867 и 1980 г.). Чак в последните десетилетия – след 1989 г. – можем да говорим за сериозни опити за опровержение в научно-документалните книги на Димитър Панчовски. А на паметната плоча в храма „Успение Богородично“ в Ловеч сега можем да прочетем следното: „В този храм служи поп Кръстю Тотев Никифоров, живял: 1838 – 1881 г., борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години“.

--------------
Лалка Павлова, „Българският космос в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“, монография, изд. „Български писател“, 2016 г.

Лалка Павлова, „Горчиви кръстопътища“, том 2, три монографии, изд. „Захарий Стоянов“, 2021 г.
--------------