Земя с християнска душа...

„Житейските пътища се изминават само веднъж“ – това изумително прозрение, което проумяваме едва на финала на дните си, вплита в поредната си книга Петър Доневски. Разказният сборник е отпечатан в изд. „Български писател“, 2023 г. и е озаглавен „Където лъкатуши Скът“. Творбите пият благодатна сила от родния на автора Врачански край, където той е бил на ръководни стопански и административни длъжности. По страниците, сякаш рожби на многоцветна палитра, срещаме вълнуващи природни картини, анималистични сцени, философско себевглеждане, щрихи от нявгашното детство. Над всичко и всички обаче, като тежък градоносен облак, е разперила каменни криле носталгията по отминалото време. Времето на българското село до 1989 г. и настъпилите в същността му след този „чакан“ вододел промени, възродили уж отмрялото кърджалийство. Хората от по-старите поколения помнят, а пожълтелите документи не могат да скрият, дивашкото разграбване на обединените стопанства; клането на расови селектирани животни; вилнеещата чрез ордите ликвидационни съвети разруха, харизаната на безценица нова техника... И упорито впиващото се в селата на България безхаберие какво ще става по-нататък, щом възрастните са в гробищата, а младите – из градищата и по чужбина. В архива някъде се валят удобните лозунги, че върнатата в реални граници земя, обработвана с животинска тяга, ще дава нечуван урожай. Че окърпените стопани ще плуват в охолство, а банките ще се пръскат от спестяванията им. И че все някога младите ще се върнат обратно по родните места, за да прегърнат грохналите си близки. А още: „Къде, къде е сега, къде остана онова весело и миловидно уважение между хората? Къде се изгуби безкрайната селска доброта и свидната им обич към земята? Защо настъпиха тези тежки времена и за селото, и за града след идването на така чаканата демокрация? Уж земята на хората беше възстановена, за да се стопанисва по-добре, но никой не подкрепяше със средства земеделието и благодарната българска земя пустееше. И в градовете не стана по-добре... Предприятията – приватизирани, разграбени и унищожени. Хиляди хора останаха без препитание и срещаха дните си неспокойни, загрижени, погледите им горяха от тревога, недоверие и ненавист, а безработицата принуди младите да тръгнат по чуждия свят – Кипър, Гърция, Италия, Испания... Това бяха техните пътища, по които търсиха своя късмет.

Тъжен стана селският пейзаж. Селата оголяха, ставаха по-пусти и мълчаливи, на много селски врати увиснаха катинари.“

Темата за земята и нейните труженици, издигнали като древни християни честния хляб в култ на мазолестите длани, има изключително дълбоки традиции в българската духовност. От фолклора, през перата на Йовков и Елин Пелин и цяла още плеяда даровити автори, селото е превърнато в храм на неговия бит, традиции, радости и скърби; на препълнени със златно жито хамбари или на молещи за дъждовен благодат очи, вдигнати към небесата. Достатъчно е да си припомним картината от повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков, в която Исус крачи през узрелите ниви, за да вникнем в същинския кивот на мирозданието. На неговата библейска повеля нашенецът да е пъпно свързан с черноземните бразди и като древния Антей да черпи сили от вековечния им пулс. Но...

Но след настъпилите след повече от тридесет лета демографска катастрофа и жалки обществени промени, в небитието отлетяха националният идеал на България, промишлеността й, селското й стопанство, здравеопазването, самобитната духовност. От културата постепенно взеха да отпадат „неактуални“ теми, сред които и темата за селото. Днес тя се изчерпва, много рядко, с препечатването на стари класици, или пък в детски спомени, идеализирани картинки за вилни зони с червени покриви и гостоприемни зелени морави за голф. Загърбена е нелицеприятната истина за заглъхнали села без, или само с по един жител, за ръждивите катинари и носените из безлюдните улици пожълтели некролози. От строшените прозорци на бившите училища наднича смъртта и единствено гробищата приемат в тленната си пазва нови обитатели. Затова чест прави на писателя Петър Доневски, че тръби в разказите си истините за това, което е било и това, което още има да става: за последните издихания на българщината зад срутените зидове; за смълчаните руини; за подритваните от „родните“ българоубийци и евроатлантически лакеи факти и за намирисващата на грозна демагогия химера, че младите някога ще се върнат. Те и сега се връщат – в спомените си, а децата им – в неделните училища в диаспората. За реално връщане у нас в държава, за която са ценни само парите им, но не и патриотизмът им, и дума не може да става...

Затова разказният сборник на Доневски „Където лъкатуши Скът“ се чете с парещо вълнение. С умерен оптимизъм той възражда за ново съществуване истинската, реалната, реалистичната, морално-изповедната тема за селото и неговите тук-там оцелели люде. Ще оприлича автора на древен проповедник, понесъл своето измъчено верую през демографската пустиня на съвременното битие. Нека от сърцето му се родят още такива книги, будещи с грохота на горчивата истина удобно заспалата ни, затлъстяла памет. Искам само да му пожелая сподвижници – млади писатели, които да го последват в нелекия път на обществен будител за искрите на умиращата правда...

------------
Петър Доневски, „Където лъкатуши Скът“, Изд. „Български писател“, С., 2023.
------------