Далнина

Далнина

Аз земното изгубих – спечелих небесата...
Пейо Яворов

Нощта е плисък... Синя е мъглата.
Стихът ще е гребло,
крило и рало,
преди да превъзмогне далнината
на пътя
от Чирпан до Анхиало.
Стихът е взрян
в безбрежните талази
и ще помилва
стройните гъркини,
но ще се влюби гибелно
в онази –
с коси най-черни
и с очи най-сини.

Денят проглежда
и успокоява
с отблясък ален
смуглия всемир, а
от паметта до късната представа
стихът
ще продължава да се взира
към дирята от сребърни пасажи
и сам ще стане зарево,
и с бистър
финес
ще вгражда нощните миражи
на мидата
в изгряващия бисер.

Макар и раздвоен,
стихът отнася
все още
непрежалената нива
в планинската безмерност
многогласа,
в хайдушките копнения
се влива
и сабята му като гилотина
преодолява
тъмната измама,
щом няма свобода
наполовина,
както любов на половина няма.

А в Анхиало
залезът бродира
смокинови ухания
високо
над покриви и чудеса
и спира
в пристанището му зеленооко,
и вижда невидяното,
и търси
с възторжени усилия мечтата...
Загубил вярата
и обичта си,
стихът е завоювал
небесата.