Душата ми е църква

Душата ми е църква

На сина ми Калин Павлов

Встрани от Рая,
до себе си по-близо,
създаде Господ нов Едем –
насели го с души,
подобни нему.
Но не цари спокойствието там –
сред гръм от сблъсъка
на тези с антитези,
просветват често мълнии от мисли,
извиват се вихрушките на чувствата
и бури от съмнения помитат всичко...
Да може след това да сътворят
отново всичко –
човек, природа, свят
и нова Истина
за смисъла на Битието,
за същността на Злото и Доброто.
Духовни братя са
великите човешки грешници,
създадени,
за да горят
и в мъки да създават.

Душата ми е Църквата
от всички тях населена.
И Църква е Небето.

Сенека още в нея
трактатите си пише –
за милосърдието,
за греха и прошката.
И все е недоволен –
човешкият живот
бил много кратък!

А сам преряза вените си,
макар по заповед на новия Нерон.

Сократ е птичка божия –
пари от никого е иска,
защото знае,
че не знае нищо.

Затворникът за скитничество –
владетелят на думите Джек Лондон –
продава мозъка си на безценица.
Зове го дивото
сред бездните от хора.
Под сянката на блясъка,
лишен от воля за борба,
настъпен от пета желязна,
стопанин стана на дома голям –
Небето.

Загадъчно,
сред облаци от алкохолни пари,
подир миража тръгнал с Анна Снегина,
пристигна тука и Сергей Есенин.

Сред музика от струни сребърни
и хаос от любов и от омраза,
в мъглите сиви на амок и страх,
загубил и последната игра на шах
от чумата кафява на века коварен,
потегли към Небето Стефан Цвайг.

Парадоксално:
макар че каза “Сбогом на оръжията”,
самоуби се с пушка в Кечъм
и дом потърси на Небето
дори и Ърнест!...
А за изгубеното поколение
така и не изгрява слънце
дори в Дома на Бога
сред снеговете на Килиманджаро.

Душата ми е Църквата,
от всички тях населена.
И Църква е Небето.

В най-черната си нощ
отново сам е Пейо –
без майка, без любима и родина,
без зрънце от надежда нова...
Пред него зее черната камина.
Преди куршума този път
изпи и чашата с отрова.

Присяда здрач над планината.
От мълния сразен,
с разперени крила орелът горд,
в последния прощален марш,
полита към земята...
И стихва на Ракитин лирата
под релсите на влака
е есен лиха.

Жаравата на утрото
към бъдещия ден понесе Пеньо.
В основите наля бетон.
Етаж подир етаж
иззидваше мечтите
по скелето на българския дом.
От вой на кучета простреляни,
звездите бавно гаснат
в залез като рана.
“Човекът е човек, когато е на път...”
И тръгна към Небето.

Душата ми е Църквата,
от всички тях населена.
И Църква е Небето.

От няколко години тука е
и моят син.
Там, в ъгъла, далеч от другите,
Ван Гог му преподава скришом
магията на багрите и тяхната печал.
Но вместо гарвани над житни ниви,
излита гълъб от платното му,
понесъл клонка от маслина
към кораба на бъдещия Ной...