Дуалистични акценти в интерпретацията на света и човека – “Амфибрахий в до мажор” от Ивайло Диманов

Дуалистични акценти в интерпретацията на света и човека – „Амфибрахий в до мажор“ от Ивайло Диманов

Ивайло Диманов не е творец, който се вписва само в определението „поет – бард“ като част от т.нар. автори на „изпята поезия“ (в. „Дума“), въпреки че голяма част от живота му е свързана с музиката и китарата. Неговият поетичен свят е многопластов, философски наситен, саркастично язвителен и житейски мъдър. Той вярва в силата на изкуството на словото „да кърпи душата с думи“, да я „храни“ със „знаци и звуци“ по такъв начин, че да я накара не само да търси автентичните истини за света и човека, но и да придобие силата да понася „ударите“ на тези истини, за да продължи напред („Адажио в ми миньор“ от сборника му „Концерт за славей и валдхорна“). В същото време текстовете му са заредени с една особена енигматичнмост, създадена от амбивалентната същност на използваните образи и внушените чрез тях смисли. Тази специфика на поетичния свят на Ивайло Диманов е заложена дори в заглавието на новата му стихосбирка „Амфибрахий в до мажор“ (ИК „Клепсидра“, 2024 г.). Амфибрахият е трисрична ритмична стъпка в силабо-тоническото стихосложение, чрез която най-често се представят елегични настроения и размисли, докато тоналността „до мажор“ (един тон „до“ и два полутона) създава бодро, радостно настроение. И още нещо – тези, които познават добре поезията на Ивайло Диманов знаят, че той не се бои от Бога и твърде често нарушава повелята на Библията „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог; защото Господ няма да смята за безгрешен този, който изговаря напразно Името Му“ (Второзаконие, 5: 11). По подобие на богомилите и тяхната „Тайна книга“, и Ивайло Диманов вижда света като дело едновременно на Княза на Светлината (на Бог) и на Княза на света (на Сатаната), а в поетичните си текстове представя Вселената като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. И съвсем не е случайно, че въвеждащата, ключова творба към първия цикъл със стихотворения („Драсна Бог кибрит“) в новата му поетична книга извежда на преден план именно този двубой:

1
Драсна Бог кибрит.
И вредом пръсна светлина.
Лукавият присви очи
и пръкна сянката.
За да ни напомня,
че освен Луната,
и боговете крият
своята тъмна страна.

Българските богомили не са единодушни в своите дуалистични възгледи, и при тях има такива, които признават „две изконни начала, равноправни и враждуващи помежду си, един добър Бог и друг зъл“, като крайните богомили считат, че борба помежду им ще бъде вечна, но има и други от тях, които приемат, че съществува „един предвечен Бог, срещу когото се опълчва по-късно Сатанаил, който е негов син или пръв ангел, става враг и съперник, създава видимия мир и человека, за да бъде най-сетне победен от Бога, който остава сам и вечен господар, под чиято закрила блаженстват праведните.“(„Богомилски книги и легенди“, Йордан Иванов, „Наука и изкуство“, 1925 г.) Дуалистичната същност на света във въвеждащото стихотворение на Ивайло Диманов е подчертана чрез антонимните двойки „светлина – сянка“ и „Бог – Лукавия“, но и с още нещо, което поставя печата на съмнение в съвършенството на Бога – принизяването му до простосмъртните започва с първия стих („Драсна Бог кибрит...“) и завършва с финала („...и боговете крият своята тъмна страна“). Няма я огнената стихийна сила на светкавицата, няма го и авторитарното върховенство на Бога Отец. Тази гледна точка на автора придава нов аспект на неговите възгледи за света, Бога и човека, които не просто го доближават до т. н. крайни дуалисти, но и свалят ореола на съвършенство в представата за християнския Бог – той е снет от пиедестала на непогрешимостта и е превърнат в част от „общността“ на боговете, които също си имат своя „тъмна страна“. С тези си имплицитни и експлицитни внушение първото стихотворение поставя пред читателя дилема, защото засява в душата му съмнението, разколебава у него вярата в светостта на Бога, кара го да прогледне за някои истини, които го дистанцират от библейската теза „...блажени са онези, които не са видели и са повярвали“ (Евангелие от Йоан, 20: 29). Трудно е да се опази вярата в непобедимостта на Доброто в свят, в който съвестта е „ от вестник по-евтина“, а цената на злото скача „в злато“; в свят, в който приседналият Господ на тротоара, „целият в дрипи, въшлив и небръснат“, вместо милостиня, получава от миряните си хвърлена в шапката му „димяща цигара“; в свят, в който човекът не може нито да открие около себе си „хвърчащите хора“, нито да повярва в съществуването им, защото дори мечтите му нямат криле. („Гравитация“). Животът се е превърнал в „клетка“, а Свободата е „мършава дрипла“ и или „продава плътта си за купичка евтин гулаш“, или е „ашладисана в раиран костюм“, а „революциите са само пред публика“. В този наш свят за трийсет сребърника се купува позицията на „професор по теология“, вярата е станала „професия за мошеници“ и вече „всички пътища водят в отвъдното царство на мрака“. („Свободата, Санчо“, „Раирана свобода“, „Трамвай за Рая“, Виа Долороса“). А „трябва, трябва да има спасение някакво. Трябва...“! Именно на това се дължи драстичното раздвоение в душата на поета, което ни напомня Яворовата житейска драма (Две души“) – „Понякога си мисля, че в мойто тяло / наместо мен живее и говори някой друг. (...) Тогава с теб ще бъдем двама, Самота.“ („До другия живот“). От осъзнаването на тези болезнени истини за живота се ражда един монолог – обръщение, една своеобразна изповед-молба към Бога и към силните на деня фалшиви хуманисти, които са готови да подпалят света за лична изгода:

* * *
И тая есен светлото бъдеще ще почака,
както Ботев има да чака Букар и Пулицар.
Ако Господ Бог бе дал ботуши на Дякона,
щях да живея в чиста и свата република.
Ала Бог не раздава на всеки от всичко.
На един дава хубост, на другиго – разум.
На трети – талант в...инвалидна количка,
а четвърти дарява със сила и храброст.
А на мен, Господи, дай титанично прозрение,
да провидя смисъл в абсурдния хаос на дните ни.
В древния Рим тълпата крещеше „Хляб и зрелища!“,
а нима днес не е същото, господа хуманисти?
Тоя свят едни и същи грешки върти и суче,
като малко дете си играе с кибрита...
Ако Господ бе пощадил на кръста Иисуса,
по земята щеше да броди поне един читав.

Горчивата болка от съзнанието за многовековните победи на Княза на света (Сатаната) над Княза на Светлината (Бог) звучи в условното наклонение на въвеждащите и заключителните стихове на тази изповед: „Ако Господ бе дал ботуши на Дякона...“, „ Ако Господ бе пощадил на кръста Иисуса...“ и аргументира убедително въведеното съмнение в неговата непогрешимост в първото стихотворение – „...и боговете крият своите стъмни страни“.

Спасението от Злото в света е потърсено в обятията на любовта, водеща тема във втория цикъл от стихотворения („Това не е сонет...“), които извикват в съзнанието ми позицията на френския писател Фредерик Бегдебе в книгата му „Любовта трае три години“: „Любовта представлява една великолепна катастрофа: знаеш, че пред теб има стена, и въпреки това даваш газ. Тичаш право към своята гибел с усмивка на уста. С любопитство очакваш кога точно ще гръмне всичко. Любовта е единственото предварително програмирано разочарование, единственото нещастие, което всеки може да предвиди и всеки път желае отново.“ В поетичните текстове от този цикъл Любовта е видяна от Ивайло Диманов като „зъл джихадист“, който взема за заложник неговата „доверчива, почти непорочна душа“ („Титаник“); тя е Странница с пагубни страсти, „спектакъл, в който душата се разсъблича“ („Одисея“); тя е „условна присъда за грешници“ с единствена килия, в която „всеки пише сам своята собствена Библия“ („Любовта е...); тя е като онази „принцеса в квартала“, която свири на цигулка Рахманинов и Брамс, а после се превръща в „бледа светулка“, изгубена в Бруклин („Рапсодия в Бруклин“); тя е илюзорния печеливш джакпот на лотарията в „магазинчето за надежда на Джани Родари“ („Жената, която...), защото съществува единствено в приказните му сънища („Здравей, моя ничия“) и превръща реалния свят в „приют за самотници“:

Рапсодия в Бруклин

Тя беше принцесата на квартала,
с ей такива големи и тъжни очи...
Свиреше на цигулка Рахманинов
пред Операта, чак докато се смрачи.
Замина внезапно в Северна Каролина
на някакво много дълго турне.
После научих, че станала балерина
в твърде изискано пийп кабаре.
Бе най-красивото момиче в квартала,
с ей такива големи и тъжни очи.
Познах я случайно в Бруклин, на тротоара.
Предложи ми евтин масаж сайонджи.
Ти помниш ли, казах, колко бях влюбен?
Удавник в твоите тъжни очи...
...
В Бруклин, върху китайския Страдивари,
се ронеха най-чистите родни сълзи.
„Рапсодия в Бруклин“

В третия, финален цикъл от стихотворения Ивайло Диманов се опитва по някакъв начин да тушира негативите на битието, акцентувани в предходните две части на книгата, за да съхрани у човека надеждата за бъдеще. Той много добре знае, че всички сме гости на тази земя, че „в гроба ще легнем – и грешни, и праведни“ и че днешният ни свят прилича на „стар вестибюл, / който скърца със зъби, / за да си тръгнат излишните“. Отдавна се е убедил, че земята се е превърнала в „квартална лудница“, защото, макар и създаден от Бога, човекът е „сключил договор“ с Лукавия. Знае обаче и нещо друго – че същият този човек „се е научил да обича,/ преди да се научи да убива“. И макар че мрази „хвърчащите хора“, е убеден, че „тъкмо те пишат историята...“ Прозрял е и онази невидима истина, че е „хубаво, ако можеш да се учудваш / на вълшебната оратория на щурците“, че „тишината композира музика“, в която „сърцето отмерва / неравноделния ритъм на вечността“, че „човекът се е родил на този свят, за да обича“ („Голгота“, „10 спирки...“, „MIO TESORO“, „Сиртаки“, „Офталмология“, „Светлината рисува...“, „Синята птица“, „Зората смигна“). И колкото и грозна, жестока и несправедлива да е съдбата ни, все пак „тоя свят е красив, когато сънуваме будни. / И когато има с кого да броим звездите“. Затова на поета толкова много му се иска Бог да излезе от иконите и да прогледне „за чуждите хорски страдания“ и за всичката „болка и скръб по света“. Само тогава може да се сбъдне повелята на богочовека Иисус: „Да се обичате един друг, както Аз ви възлюбих.“ (Евангелие от Йоан, 15: 12). А дотогава, като в „Синята птица“ на Метерлинг, ще носим в душите си „красивите сънища цветни“, защото „само с обич ще спасим света“:

Армагедон

Приижда Злото. По новините му ще го познаеш.
Светът и днес на косъм оцеля. Ала омразата е в нас.
Добрите хора си отиват, Бог развява бяло знаме,
а военните оркестри заглушават моя глас...

Апокалипсисът пътува с българска железница.
Това е хубавата новина в абсурдния мираж...
На гара София стърчи тълпа и чака Ной да слезе,
а духовата музика провлачва погребален марш.

Уви, апокалипсисът ще дойде с гръм и трясък.
Зловещ Армагедон ще ни изпепели. Нима
забравихме – животът се е пръкнал не с омраза,
а с обич. И само с обич ще спасим света...

Ивайло Диманов е творец с изключително широка обща култура, неговата поезия съдържа впечатляващи позовавания на творби от Христо Ботев, Валери Петров, Булат Окуджава, Морис Метерлинг, Христо Фотев, Рахманинов и Брамс, Енио Мориконе, Кърт Вонегът... Като плесница върху лицето на съвременния световен елит прозвучава болезненото питане на поета с стихотворението му „Раирана Свобода“:

Тая гнила планета скърца от вой на вдовици.
Сякаш Господ е глух погребален агент...
Вън е война, а децата се раждат войници.
Няма ли кой да спре тая „Кланица 5“?
Съботата е килър с добри намерения.
Току-виж ти предложи разходка в Париж!
А животът съвсем заприлича на волиера –
клетка, в която можеш колкото щеш да летиш.
Можеш, но в клетка. Като риба в аквариум.
Ашладисана Свобода в раиран костюм.

------------
Ивайло Диманов, „Амфибрахий в до мажор“, изд. „Клепсида“, 2024.
------------
Бел.ред.
В Националния регистър на издаваните книги в България липсва информация за издателство на име „Клепсида“. Откриваме в книжарници „Хеликон“ записи на такова издателство с няколко книги, но с неверни ISBN-и.
Книгата „Амфибрахий в до мажор“ е описана в „Хеликон“ с ISBN 978-954-91188-6-5, но под този номер в Регистъра е записана друга книга – „Цветя от хербария на Бог“, с автор Цветан Северски и издателство „Алтер Его“ (издателството е представено като собственост на Ивайло Бойков Диманов).
Въздържаме се от изводи.
М27
------------