Орач
Слънцето към заник бавно слиза.
Тежка пара лъха угарта.
Лепне веч изкаляната риза.
Кал и пот се стичат по гръдта.
Дий! Браздите бавно се чертаят.
Ралото едва, едва върви.
Кравките краката си мотаят.
Гладни са...Но – Дий! Върви, върви!
Синурът те спира... Хайде! Връщай!
Ралото пълзи едва, едва.
Нивата е малка... С взор поглъщай
целината, чезнеща в трева!
Лепне веч изкаляната риза.
Ти се къпеш в пара, кал и пот.
Слънцето към заник бавно слиза,
както слиза твоя чер живот.
Всеки синур плахо те поглежда,
тръпне в жажда да го изореш.
Плоден е...А някаква надежда
блика в теб... И пак ореш, ореш.
Вярваш ли, че плугове железни
с мощ ще забраздят от край до край?
Хората ще поздравят зората.
В всеки поглед радост ще сияй.
Ний ще пеем, мои бледи братя!
Ще захвърлим кривите рала.
Тракторите ще браздят полята
с песни и бензинена мъгла.