Жаждата живот в стихосбирката “Сега ми трябва глътка светлина” от Петранка Божкова

Жаждата живот в стихосбирката „Сега ми трябва глътка светлина” от Петранка Божкова
(изд. „Български писател”, 2023 г.)

Изкуството е специфична дейност на човешкото съзнание, която представя в художествени образи естетическото отношение на твореца към действителността по законите на красотата. Според Емил Зола „красотата живее у нас, а не вън от нас...”, тя не е нещо абсолютно, непроменливо. Поради това действителността, отразена в произведението на изкуството, носи такива характеристики, каквито са особеностите на живота на самата творческа личност и неговата социализация – усвоените знания, умения и ценности, социални и морални норми. Във възприятията на твореца обаче светът е по-различен от този на обикновения човек, защото получените обективни представи в неговото съзнание се пречупват през далечни, понякога неочаквани асоциации, които до този момент са били скрити както от погледа на другите, така и на самия него. На това се дължи покоряващата им сила, обсебваща съзнанието на твореца. Изследователите на психиката на творческата личност твърдят, че вдъхновението е непозната до сега тайнствена сила, която въздейства върху душата на човека и го кара да създава произведения, които превъзхождат светогледа на самия автор. Фройд сравнява „фантазирането” с играта на детето, която увлича и поражда желанието му да узнае нещо непознато, тайнствено, дори неясно, до което то не може да се докосне по друг начин. Така се ражда прекрасният плод на духовното познание, което поддържа жаждата му да стане откривател и аксеологизира неговото съществуване в зрялата му възраст. На такива размисли ме наведе първото, въвеждащо стихотворение в книгата на Петранка Божкова „Сега ми трябва глътка светлина”:

КАРТИНИ ПО ПЪТЯ

Шарен пъзел е този живот,
плетен с шарена прежда.
Хора, сънища, къщи,
съдби, гласове и въздишки...
С бясна скорост търкалят се дните –
кълбо от надежди
надолу, надолу
по пътя на голямото Нищо.
Странен случай е този живот,
като спомен за песен,
дошла отдалеч –
като жива вода под скалите.
Върви си по пътя човек,
в дребни грижи унесен.
И цветни прашинки
внезапно присядат в очите му.
Тъжен разказ е този живот –
като кръгло сираче,
което рисува море и мечтае за лято.
Стиска палци,
а под своите детски клепачи
крие светла сълза –
да прогони за миг самотата.
И въпреки всичко –
животът е истинско чудо!
От тъничък ручей
река пълноводна се ражда,
водопади се спускат, ехтят.
Прилича на лудост.
И е страшно, и хубаво, Боже!
Прилича на жажда.

Стихотворението представя в синтезиран вид съдържанието на цялата книга, разделена композиционно на 5 цикъла без собствен паратекст, но със специфични есеистични фрагменти, акцентуващи основните тематични акценти в стихотворенията, които ги изграждат – за живота, за неговите сезони във времето, за стойността на спомените, за любовта, за усмивката на мечтите като част от „приказката живот”. Сполучливо подбраните метафори събуждат асоциации за началото на пътя и многобройните срещи с тези, които новодошлият заварва тук при своето пристигане на Земята („...хора, сънища, къщи, съдби, гласове, въздишки...”), за метафизичните усещания на лирическата героиня, която възприема началото на своето земно съществуване като своеобразно продължение на нещо от собственото ѝ имагинерно минало („Странен случай е този живот, / като спомен за песен, дошла отдалеч...”), като „тъмен разказ”, в който се чувства „кръгло сираче, / което рисува море и мечтае за лято...”, за да стигне до „избухването” на онзи възторг от чудото живот, което я кара да благодари на Всевишния за получения необикновен дар, чиято същност може да се определи само с една дума: Жажда! И нищо, че понякога самотата я притиска и ражда „светла сълза” под нейните „детски клепачи”. Нищо, че вече започва да усеща как дните ѝ се търкалят „с бясна скорост” по пътеката на земното ѝ съществуване и нейното „кълбо от надежди” вече поема „надолу, надолу, / по пътя към голямото Нищо”. Въпреки това тя е благодарна на Съдбата, че я е покръстила с „лудостта” на онази нейната река с „водопади”, които ехтят и се спускат стремително в „Нищото”, защото след това усеща неистова жажда за живот и се прекланя пред неговата опияняваща сила и красота: „И е страшно, и хубаво, Боже! / Прилича на жажда.” Темата за жаждата за живот е многократно интерпретирана в световната литература – достатъчно е да посоча популярния роман на Ървинг Стоун „Жажда за живот” за холандския художник Винсент ван Гог (адаптиран за екранизация от Норман Корвин и пресъздаден като филм от режисьора Винсенте Минели), както и новелата на Джек Лондон „Жажда за живот”, сборникът с драматизации по български литературни произведения от Бойко Илиев „Жажда за живот”, или синонимно звучащите заглавия на романите „Страст за живот” от Алеона де Кама и „Животът е кратък, желанието – вечно” от Патрик Лапейр. Новата книга на Петранка Божкова дава своя влог в интерпретацията на тази тема, но със средствата на поезията.

Всъщност представата за това възприятие на живота е загатната още в паратекста на стихосбирката чрез словосъчетанието „глътка светлина”. Жаждата за живот при Петранка Божкова не е обикновена проява на инстинкта за самосъхранение. Нейната лирическа героиня не познава тайните на мирозданието, но от придобития личен жизнен опит е разбрала, че ако много неща в човешкото битие могат да се купят с пари (положение в обществото, спокойствие за материалната осигуреност на биологичното съществуване, комфорт на бита, дори сексът и щастието), то себепознанието в контекста на битието не може да се получи нито срещу пари, нито с усилие на волята, нито с упорит труд („Понеделник”, „Ребус”, „Вик”). Да разпознаеш себе си като индивид с уникални дарби и възможности е постижимо само в ситуации на болка, разочарование и страх от онази „кукувича прежда”, която се храни с твоите мечти и надежди, изсмуквайки жизнените ти сили и превръщайки дните ти в „тъжни и самотни стари влакове”:

Някой да ми каже как се оцелява
след внезапна буря, въглени и пепел.
Бурята си тръгва, болката остава.
Думите ми – глухи. Мислите ми – слепи.

Трябва да забравя. Искам, но не мога.
Всичко ми се случва, сякаш отначало.
Уж вървя по пътя, а пък стъпвам в огън.
И крещи в кръвта ми болката. До бяло.
...
Празните вагони тънат във забрава.
Някой да ми каже – накъде отиват?
Релсите изчезват. Болката остава –
за да ми напомня, че съм още жива.
„Писмо до Калина”

Непоносимо трудно е да оцеляваш в нашия „луднал свят”, в който „всичко е толкова сбъркано”, че животът от страх се е сгушил, „смален под черупка от мида”, а звездите плахо надничат „зад тъмното на прозореца”. В свят, в който „самотни икони” плачат в забравена църква, а доброто се свива в ъгъла „като пребито куче” („Вик”, „Писмо до Калина”, „Алгоритъм на битието”, „Среднощен пасианс”, „Етюд”, „След огъня”, „Самотно стихотворение”). Животът продължава да си тече по своите стародавни пътища, въпреки че „светът е болен” и му трябва „милост”, за да оздравее. В алгоритъма на своето битие, сред знаците на „дълги нощи” и „премълчани думи”, след многото „кръстопътни въпроси” и низ от „безсънни години”, лирическата героиня на Петранка Божкова разбира: „Жаждата е вечна!” И болката е необходима, за да ѝ напомня, че е жива, че въпреки острия вик на вятъра, под чиито пориви дори скалите се смаляват, и тя (като онази крехка тревичка, оцеляла „сгушена в полите на дървото”), ще възкръсва след своите „безсънни години с вкус на нещо горчиво”, за да извика с неистово желание: „Събудете се, хора! Време е за обичане!”

Психолозите определят желанието като влечение, което е осъзнало обекта си. През 1952 г. шведският учен-фармацевт Арвид Карлсон открива депамина, а две години по-късно американските психолози Джеймс Олдс и Питер Милнер установяват, че количеството на хормона депамин в човешкия мозък предопределя много неврологични процеси, като мотивация, памет, мислене, от които зависи силата на желанието. Знаем, че мисълта е способна да създава светове, но тя може да развива и желанията, да възбужда страстите и да ги превръща в жажди, да ръководи съзнанието в борбата за духовно или физическо оцеляване. Поезията също може да води битки за завоюване или опазване на онова, което някой или нещо иска да отнеме от човека. За Петранка Божкова тя е „опит за летене”, огън в две протегнати ръце с „бели длани”, тя е израз на неистовата жажда да нанижеш „мислите си бели” в песен и да ги превърнеш в чучур на чешма на пътя посред „тъмни потоци думи, усмивки, мигове...”, за да утолиш тази жажда. Поезията притежава онази сила, която от „зимната въздишка на земята” изковава „слънце с усмивка на момиче”, за да „продължи животът ни нататък...”. Поетесата знае, че животът преминава през много сезони, които с „лудешка скорост” догонват година след година: „Зима – леден вятър огъва крехките нишки на мисълта, цветя от скреж покриват стъклата, но под тежките преспи на съмненията диша зрънце надежда...”, което се нуждае от „глътка светлина”, за да забрави своите съмнения („Толкова бързо се сменят сезоните”, „Пролетен етюд”, „Пейзажи”, Предсрочно”, Лятно утро”). Поезията може от вулкана на тайните – „скрити страхове, / предателства, любови и раздели, интриги,/ развенчани богове, следи от драскотини побелели” – да роди онзи „усмихнат”залез, който върви към безкрая на битието:

ЕСЕННО СТИХОТВОРЕНИЕ

Старият задъхан автобус
с мъка се изкачва по шосето.
Радиото свири тъжен блус
с думи на забравени поети.
Цветният воал на есента
бавно зад стъклата преминава.
Някаква вселенска самота
между думите се настанява.
Пътят се извива като вик.
Старата машина се смалява.
Дълъг път, а трае само миг...
Кратък миг, но още продължава.

Животът на човека следва движението на сезоните в природата. За лирическата героиня на Петранка Божкова всеки спомен обаче е и пътека, която преминава „през сивите полета на забравата”, за да ни напомня откъде сме тръгнали; връща ни и към овразите на миналото, за да ни научи чрез неговите уроци да четем бъдещето: „Страхотен шегаджия е животът! / Живот ли казах? / Непозната книга...” А бъдещето е като онова „тъничко като надежда” цвете, поникнало в пукнатината на старата чешма с изкъртен надпис върху белите камъни, които светят. То е в нашето вечно завръщане към стаята на мама с цветните пейзажи в календара и заръката ѝ: „Да поливаш цветята!”; в люлката в края на двора и онзи стар път, по който още „се гонят хлапета със смях”. Бъдещето е в гнездата на птиците в липите на крайпътните зелени шевици, в които всяка пролет става шумно и весело, като „в приказна детска фиеста”. То е в звънката мелодия на сватбения оркестър, към който се втурваме, „прималнели от радост”, за да потънем в неговата „цветна магия”. Защото в неговата мелодия прохожда Любовта, в която се сливат всички човешки сезони („Писмо до Любовта”, „Тема”, „На брега”, „Спомен от бъдещето”, „Не се сърди човече”). Това бъдеще е мъдро, защото вече е преминало през тъжните къщи, „обречени на очакване”, над които снегът така вали, „сякаш прегръща мрака”; край мълчаливите „пътеки на крехкото доверие”, нажежени до бяло; видяло е онази сълза „в окото на небето” след потъналата в морето рисунка на влюбеното момиче... Мъдро бъдеще, поело по най-стръмното, което „лекува старите грешки”, за да ни научи, че „уснивката е чудо”, „дъждът е песен”, „гневът е болка, / длан върху жарава”, но ще преболи, защото „играта продължава”:

СПЕШНО!

Личен план за действие:
Да тръгна през тревата. Боса.
Като дете след пеперуда.
Да грабна няколко въпроса,
които по среднощ ме будят;
да ги запратя вдън горите,
зад девет хълма. И – оттатък...
Да стопля сянката в очите,
да ми намигне светлината;
да се усмихна без причина
(какво че се задава есен?);
да оцветя деня във синьо;
да си припомня стара песен;
да си открадна нещо дребно
от панаира на живота;
да хукна като за последно
с хлапашка дързост и охота...
Усетя ли, че ми е тежко
(когато чашата прелее),
да си простя за всички грешки.
На глас да изкрещя: „Живея!”

Петранка Божкова е творец с доказан талант, автор на вече шест стихосбирки („Но чудо няма”, „Пепел от илюзии”, „Брод към небето”, „Думи по пътя”, „Време за песен” и „Сега ми трябва глътка светлина”), на сценариите на два документални филма, продукция на БНТ („Почакай, слънце” за поетесата Дора Габе и „Чешма да съградиш” за белокаменните чешми в Добруджа), носител е на много награди и отличия, сред които се открояват наградата „Христо Фотев” и паметен медал „Градина на поезията”, учреден от полскоезичните творци в Славянската литературна академия. Нейни стихотворения са популяризирани в сп. „Пламък”, сп. „Везни”, сп. „Знаци”, сп. „Антимовски хан”, във в. „Словото днес”, в електонните издания Литературен свят, Литернет, bglitera, както и в антологиите на СБП, в сборниците на СБЖ и в изданията на Славянската академия. Новата ѝ книга „Сега ми трябва глътка светлина” представя умението ѝ да открива и вписва в своите поетични и есеистични текстове такива метафорични образи и аналогии, които въздействат едновременно върху мисленето, въображението и емоционалния свят на читателя, да си служи с еднаква лекота с поетическата стилистика както на класическия, така и на свободния стих. Стихосбирката „Сега ми трябва глътка светлина” разкрива едно различно лице на поетесата – вглъбено в големите екзистенциални въпроси и проблеми пред днешния ни свят и умело философско осмисляне на човешкото ни битие. Неслучайно книгата е отличена от издателство „Български писател” с годишната му награда за 2023 г.

------------
Петранка Божкова, „Сега ми трябва глътка светлина”, изд. „Български писател”, С., 2023.
------------