“Поетът е изгнаник на земята” – съдбата на твореца и творчеството според новата стихосбирка на Кирил Кадийски “Изгнаник на земята”

„Поетът е изгнаник на земята” – съдбата на твореца и творчеството според новата стихосбирка на Кирил Кадийски „Изгнаник на земята”
(ИК „Колибри”, 2024 г.)

Същността на изкуството и специфичните психологически особености на неговите създатели винаги са били енигматични теми, поради което в общественото пространство съществуват различни определения, но до сега никой не е могъл да даде точно и изчерпателно определение за тях. Според швейцарския лекар, учен, астролог и философ, преподавател в Базелския университет, Филип фон Хохентайм, известен с името си Парацелз (1493 – 1541), „Човекът е микрокосмос или малък свят, защото той е екстракт от всички звезди и планети и от цялата небесна твърд, от земята и елементите... (...) Когато човекът се заеме да създаде нещо, той, така да се каже, поставя нови небеса и от тях нещото, което той желае да създаде, потича към него... Защото големината на човека е такава, че той е по-велик от небето и земята.” След четири века австрийският невролог и психолог Зигмунд Фройд (1856 – 1939) допълва: „Човекът на изкуството е изразител на душевните тайни на своята епоха без да иска и като всеки истински пророк понякога го прави несъзнавано, като сомнамбул.” (К. З. Фройд, „За феномена на духа в изкуството и науката”). Подобна позиция има и неговата съвременничка, поетесата Марина Цветаева (1892 – 1941): „Додето спим под камък неизвестен, / долита лист – небесен гост крилат./ Поетът знае и закона звезден,/ и формулата на разцъфнал цвят.” (М. Цветаева, „Стихът расте...”, превод на Иван Николов). А поетесата, преводач, журналист и литературен критик Надя Попова, изключителен познавач на руската литература и на творчеството на Марина Цветаева, допълва с нейните думи: „Всеки поет е емигрант по своята същност, дори в собствената си страна. Емигрант в Царството Небесно и на природния земен рай. Той е сякаш емигрант от Безсмъртието в конкретното време, нещо като невъзвращенец на своето небе” (Н. Попова „Аз поет и в предсмъртния стон ще остана...”). В новата си книга със сонети и други стихотворения „Изгнаник на земята” Кирил Кадийски не само със заглавието, но и с преобладаващата част от поместените в нея свои произведения, прави подобен свой поетически и психологически разрез на тази тема:

ГЛАС БОЖИЙ

Поетът е изгнаник на земята
с най-тежката присъда – до живот,
дори все някой ден да скочи в зейналия свод,
най-истинската бездна между двата свята –

на живите и мъртвите! И ти, самият ти – кога ли?...
А Старецът, на всички нас пастрок,
е с лошите добър, с добрите все по-строг,
и бие ни със същата ръка, с която гали.

Каквото и да чуете от мен,
не вярвайте докрай ! Аз сам съм изумен –
устата пеят, но очите плачат.

О, да – това е моят глас!
Но не – не аз, а Той говори с вас,
аз само съм тълмачът.

Сонетът има кръгова семантична рамка, създадена чрез заглавието и финала: „Глас Божий” – „...не аз, а Той говори с вас...”. Поетът е видян като посредник между Бога и хората („аз” – „Той” – „вие”), той е божий избраник, част от т. н. „посветени”, един съвременен Орфей, който носи в душата си свещения горящ огън на Словото и неугасим стремеж към високи цели в изкуството и в обществената си дейност. Той не създава, а само записва Словото в моменти на боговдъхновение, подобно на апостол Петър („Никога не е идвало пророчество от човешката воля. Светите човеци са говорили от Бога, движени от Светия Дух.”, Второ съборно послание на апостол Петър, 1: 21), подобно на пророк Еремия, който говори за боговдъхновението почти като принуждение да запише Божието послание („Неговото слово става в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми; уморявам се да го задържам, но не мога.”, Еремия, 20: 9). В сонета на Кирил Кадийски личността на поета съчетава в себе си участта едновременно на пророк, апостол и мъченик. Пророк, защото той е глашатаят, вестителят на Божията воля за нещо, което предстои да се случи в бъдещето („...не, не аз, а Той говори с вас, / аз само съм тълмачът...”). Той е и апостол, пратеник, Божие въплъщение на земята, който разпространява волята му сред другите и има властта да поучава и да опрощава греховете им по „законодателството” на Десетте Божи заповеди – повелите на „Старецът”, „пастрок” на всичките човеци земни, който е и с другите, и с него самия „с лошите добър, с добрите все по-строг, / и бие ни със същата ръка, с която гали.” Поетът е и мъченик, лишен от свой дом и родина, които да го пазят и закрилят, той е „изгнаник”, ситуиран на прага между Светлината и Тъмнината, и белязан „с най-тежката присъда – до живот, / дори все някой ден да скочи в зейналия свод”. Функцията на поета от рождението до смъртта си да бъде мъченик, изкупуващ греховете на всички други човеци подобно на Иисус, е разгърната в цялата стихосбирка на Кирил Кадийски:

ПОДИР КОЛАТА НА ЖИВОТА

Le jour sort de la nuit comme d’une viktoire.
Viktor Hugo

Развиделявало се. А звездите бледи не залязвали.
Пристигнал и денят, но като лекар вял
се суетял над изгрева (не развредена язва ли?)
и целият Всемир над голото поле кървял...

В такава нощ Поетът се родил! И в утрото, преди да лумне то,
поел – какви коне, какви крила! – по пътя бос, с попукани пети.
Когато и последните талиги са стоварени на гумното,
нощта пристига и за бедните отново земното си зърно не пести.

Дори да има хляб, за теб трохите са, поете,
помни, че сред ламтене, козни, съзаклятия
в изрития житейски коловоз

душата на поета като Рут събира класовете,
изпаднали от слънчевия сноп в колата на богатия
живот – о, този стар, не спрял да се плоди Вооз!

Драматично оцветен контраст, съчетан със саркастична ирония, бележи момента на раждането на поета. Сред мрака на нощта, в която „целият Всемир над голото поле кърви...”, преди „да лумне” утрото, се появява митичният летящ кон Пегас („... - какви коне, какви крила! – „ ), изпод чиито копита рукват онези свещени извори, родили деветте Музи на вдъхновението. Тази на пръв поглед красива асоциация обаче е помрачена от мъченическата визия за поета, поел по пътищата на живота „бос, с попукани пети”. Съдбата му контрастира на мотото на сонета – „Денят омекотява нощта като победа.”, Виктор Юго – защото в дните на своето битие той получава само „трохите” от пищните трапези на ония, които чрез „ламтене, козни, съзаклятия” изриват неговия „житейски коловоз”. Той, поетът, божият пратеник на земята, има съдба като на моавската вдовица Рут от библейската легенда, която е принудена заедно със слугите на богатия Вооз да събира изпадналите житни класове след жетвата на полето, за да има какво да сложи на трапезата в бедния си дом. В живота, „една огромна сточна гара”, „крупието със зашитите джобове” („Сточна гара III”, „В казиното на живота”) поетът е и жертва, и палач на себе си („Земетръсна зона”). Докато е жив, той е каторжник „в адската каменоломна на словото”, по-тъжен и от „ държано зад решетките животно”, дори когато следва стъпките на Иисус, далечния потомък на слугинята Рут. Защото нему е отредена „най-тежката присъда – доживотно / изгнание в езика, в своя плач”. В днешния ни свят, когато „текат реки от сълзи и от злъч” и за всичко винаги се плаща, когато животът се превръща в ехо, поетът би трябвало да ражда „вик за свобода”, защото „да пукнеш като псе е по-добре, отколкото да си до гроб / роб” (из „Песен на песните”). Уви, толкова болезнено тъжно звучи днес онзи химн на братята Кирил и Методий за възродения български народ, защото някогашната могъща и уважавана в света България сега върви към своя Гергьовден като покорно агне:

ВЪРВИ, НАРОДЕ-Е-Е!

Гергьовден мина, идат 24 май и Втори юни...

О, не! Той тая участ сам си я избра –
народът и за себе си отдавна непотребен!
И не от връх на връх се носи днешното ура!
А тук, под Герба – от молебен на молебен.

И пак – навсякъде! – нещастия... Горчи! Боли!
Върви, народе прост – не с тоз ли, що Спасителя прободе! –
върви – да стигнеш някога , народе-е-е,
поне където вече сме били!

Поетите ни днес народ корав и смел не са,
мечтите – скромни, за пари или за слава!...
За хлебеца загрижен по-напред,

не само не нощува в запустяла мелница,
и с вятърните мелници дори не се сражава
подритваният български поет.

Колкото по-дълбоко поетът Кирил Кадийски навлиза в оценката си за състоянието на съвременната българска поезия и нейните създатели, толкова по злъчно-изобличително и жигосващо става словото му. Защото Бог в днешния български свят е захвърлен на бунището, а вярата е станала поза, маска, зад която се крие Ваал (Баал), финикийският демон, единственото божество, на което днес се кланят поетите, които се стремят не към духовни висини, а към материални блага и слава. Неслучайно в превод името Ваал означава „господар”. Отдавна е отминало онова българско време, в което поетите свързват творчеството, живота и смъртта си с високите каузи за свобода, равенство и братство, готови да ги защитават докрай. Време, в което думите поет и борец за човешки свободи и справедливост са били тъждествени. Време, в което поетите са създавали творби-знамена и заедно с осъдените на смърт са посрещали своя последен час с песните на Чинтулов и Христо Ботев. Мъртвите поети на България (Ботев, Гео Милев, Христо Ясенов, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Цветан Спасов...) днес са потънали под праха на времето и ги споменаваме само на празници, криейки зад техните думи собствената си низост и продажност. Сегашните български поети, „алчни твари, гмеж славолюбива”, не са склонни да нощуват в запустели мелници. За тях твърде „меко” звучи Вазовото определение, че се задоволяват „с покривката и хляба” („Отечество любезно”). В суматохата за пост, пари и слава те отдавна са забравили „мъртвите, чиято кръв все още се пролива / с дъжда, със сълзите на майки, на вдовици и дечица...” И в омагьосания кръг на своите дребнави битки съвременният български поет, „разяден мозък с мрачно подсъзнание”, дори не си задава въпроса: „Кое е по-достойно? Да си Хераклит – с прочутата река! – и да мъдруваш над горящата Украйна – (...) Или с оръжие в ръка / да бъдеш там, където и убитият поет все още се сражава.” („Четейки Шекспир”, „Наш насущний”, „Централните новини”, „Мъртвите сибирски полета”, „Апокалипсис IV”, „Върви, народе-е-е”). Новата стихосбирка на Кирил Кадийски обаче е доказателство, че и днес съществуват два вида поети, тя потвърждава истинността в думите на Марина Цветаева: „Знаете ли защо съществуват поетите? За да може да има някой, който да говори без срам за важните неща.”

ГРОБЪТ НА НЕЗНАЙНИЯ ПОЕТ

На Методи Джонев,
когато всичко наоколо е коленичило...

Страната на убитите поети –
България! Каква велика чест! Какъв
завиден дял... Но ти, нима по тоя път отдавна не пое ти?
Да те убият, без да са пролели капка твоя кръв!

Уви, вълкът отдавна чака с жален вой!
И самодивите... Венчаният за Свободата –
единствено рождена дата
обречен е да има той!

Нима умира всеки истински поет?
И кой е днес поредният? И кой поред?
И чий е този ужас? Мой ли? Твой? На някого ли? Ничий ли?

Увиснал на въже? Набит на кол?... О, не!
Не, днес поетите не са дори на колене –
те просто са покорно коленичили!

Както в целия свят днес, така и в България, цари морален упадък на религия, изкуство, социология, икономика и политика. И е особено трудно както за обикновения човек, така и за творческата личност, да се ориентира в този хаос от тенденции и посоки към бъдещето. Всъщност в историята винаги е налице някаква повтаряемост. В едно от писмата си до австрийския поет Райнер Мария Рилке (9 май, 1926 г.), Марина Цветаева отбелязва: „Поет е онзи, който преодолява живота, длъжен е.” За да може обаче да го стори, е необходима не само сила на характера, а и висок интелект, многопосочни познания, съчетани с интуиция и талант в сферата на словото. Кирил Кадийски безспорно притежава тези качества. Такава е оценката за него от всички, които по една или друга причина са се докосвали до негова поезия. Затова ще завърша моите размисли върху новата му книга с обобщението, дадено от Георги Борисов в словото му за премиерата на сборника „Сонети” (26 октомври, 2022 г.), още повече че то звучи като своеобразно допълнение към темата за твореца и творчеството:

„Кадийски съвсем не е расъл в саксията на литературата, нито просто е разкошно цвете, пък било то и на злото, както се струва вероятно на мнозина. (...) Изключено е той да се прочете на един дъх или в състояние на запой дори за седмица. Повече от десетина наведнъж, поне аз, не мога да поема. Затварям книгата и я оставям настрана, затварям очи, после пак я отварям напосоки и пак чета и препрочитам. И все едно, че ги чета за първи път. Вярно е, че съм отровен от литература, че като негов колега в класическия стих не мога от пръв поглед да се насладя изцяло на съдържанието им, че вниманието ми отвлича невероятната изобретателност и техника на автора, но все пак... Алхимия или чисто злато са те? Чиста алхимия, ще кажат ония, за които гроздето е кисело. Тия сонети, мисля си, трябва да се четат един по един, на бавни глътки, докато постепенно свикнеш с градуса на отровата им.”

------------
Кирил Кадийски, „Изгнаник на земята”, ИК „Колибри”, С., 2024.
------------