Да те целуне ангел

На В.В.

Когато я удари за първи път, Дора си помисли, че е случайност. Толкова много го обичаше, че преглътна обидата, синините се скриха за няколко дни и животът им се върна в обичайните релси. Вторият път я завари неподготвена. Поводът бе някак измислен и той стовари вината върху нея. Тя се заключи в стаята си и плака неудържимо, невярвайки, че това може да се случи отново. Той тропаше по вратата, плачеше с нея, извиняваше се и обещаваше това повече да не се повтаря. Обсипа я с цветя и подаръци, но пося в нея страх, който започна да задушава любовта й. Третия път едва не загуби живота си. Блъсна я в стената толкова силно, че рамото й жестоко изпука и ръката й увисна счупена поне на две места. Болката я заслепи и тя падна на земята. Започна да я рита, като върхът на обувката му се забиваше в гърдите й. Риташе я, дори когато вече бе толкова безпомощна, че не можеше да помръдне. Начупените й ребра пречеха да диша и всяка глътка въздух й причиняваше безумна болка. Минутите й се сториха часове, през които си мислеше само едно: “Това е краят!”. Очите й го гледаха с поглед на диво животно в капан, а той продължаваше да я влачи по пода като кърваво парче месо, загубило човешката си форма. Последният му удар разкъса утробата й. Рукна кръв и всичко около нея загуби своя смисъл. Светлината в очите й се сви до размерите на бяла точица и бавно се изгуби. Мракът обгърна съзнанието й. Болката сякаш утихна и ужасяващ студ обгърна тялото й.

Събуди се в болницата. Опита се да отвори широко очи, но не можа. Лицето й бе подуто и безформено. До нея стоеше сестра, която се опита да й се усмихне. После тичайки излезе от стаята и Дора чу да вика в коридора:

– Докторе, елате! Чудото май се случи! Пациентката е будна!

После настана суматоха. В стаята влетяха още няколко сестри и лекар. Започнаха да оправят системите и апаратите, които поддържаха живота й.

След няколко дни болките постихнаха и Дора започна да се връща в реалността. Поиска огледало. Отказаха й. Казаха, че било рано. Когато настоя, сестрата повика лекаря и Дора проведе най-тежкия разговор в живота си. “Загубихте бебето, което растеше във вас. За съжаление не можахме да спасим и възможността да имате още деца след това...”, каза лекарят и думите му се забиха направо в сърцето й. Тази болка обаче тя не преодоля, защото бе несравнима с онази другата, преходната физическа болка от юмруците и ритниците му. Бе загубила не само външността си, бе загубила брака, детето си и бъдещето. Тогава настана пустота, опустошаваща душата и помитаща след себе си всичко. Та до сега. Времето така и не скри белезите по лицето й, както и тези по сърцето й. Казват, че сърцето не боли. Но тя знаеше точно как боли разбитото на хиляди парченца сърце. Парченца, които не могат да се подредят наново.

Есента дойде и обагри с цветовете си скучния градски квартал. Земята се покри с окапали листа и вятърът закачливо ги разнасяше по ъглите на тротоарите. Нацъфтяха хризантемите по дворовете на къщите, а мирис на презряло грозде се разнесе от натежалите от плод лозници. Търговецът на тикви стовари стоката си на тротоара до малкото пазарче и оранжевият им цвят сякаш се плисна по улицата.

Дора седеше в удобното кресло, държеше в ръцете си отворена на произволна страница книга и разсеяно гледаше през прозореца. Телефонът иззвъня тревожно и наруши тишината, с която се бе обгърнала. С вял жест тя вдигна слушалката и там прозвуча гласът на сестра й:

– Дора, обадиха ми се! Адвокатът каза, че осиновяването ще се случи най-накрая! Намерили са ти дете!

Дора замълча. Десет дълги години бе чакала този момент, но той все не идваше. Осиновяванията ставаха трудно, а и с предимство винаги бяха семействата. Самотните родители бяха резервен вариант. Хората смятаха, че на детето му трябват две крила, за да полети. А тя знаеше, че може да даде толкова обич, която трудно се побираше дори и в две човешки сърца. Постепенно се научи да живее със самотата си. Денем животът й влизаше в монотонния делничен ритъм на града, а вечер призраците от миналото й изпълзяваха и кошмарите разкъсваха нощната плацента. Тя бе свикнала да живее така. Тази болка бе станала част от нея и й показваше, че още е жива. Продължаваше да чака, ден след ден, онова съдбовно обаждане, което щеше да доведе при нея дете. Тогава това щеше да промени всичко в нея и около нея.

– Дора... – сестра й в недоумение чакаше тя да каже нещо.

– Да, чух те. – Гласът й сякаш заглъхна, погълнат от мислите, които бушуваха в главата й. – Какво трябва да направя сега?

– Просто се приготви за среща. Утре ще отидем да го видим.

– Трябва ли да се обадя на някого?

В слушалката се чу мекият смях на младата жена.

– Забрави ли? Аз съм клиничен психолог! Имаш нужда от мен и от никого другиго. Затварям сега. Утре ще дойда да те забера към десет. Бъди готова.

Още преди да отговори, Дора чу как разговорът прекъсна и дразнещият сигнал прозвуча в ухото й. Тя затвори телефона и остана така, неподвижна, загледана в оголяващите есенни корони на дърветата отсреща, потънала в мислите си, които надали щяха да й дадат покой до утре.

И утрото дойде. Нощните часове се бяха изнизали безсънно и ужасно бавно. Сестра й пристигна педантично точно, както винаги. Беше красива. Дора я целуна и побърза да прикрие своите грозни белези с къдравите кичури на косата си.

– Как си, сестричке?

– Добре. Не си ли личи? – отвърна Дора и се опита да скрие притеснението си.

– Взе ли си доброто настроение?

Тя само я погледна с благодарност и кимна.

– Учудва ме, че не ме попита какво е детето – момче или момиче, на колко години е, как се казва? Не искаш ли да знаеш?

– Не! – бе кратка Дора. – След толкова години това вече няма значение. Важното е, че ще имам дете!

Сестра й не каза повече нищо, само я помилва. Нямаха нужда от много думи. С годините и с всичко, което бяха преживели заедно, се бяха научили да се разбират с мълчание.

Когато влязоха в стаята, там ги очакваше социалната работничка и една жена на около петдесет, която държеше в ръцете си малко русоляво момченце, което се бе свило като врабче в нея.

– Здравейте, Дора. Нека ви представя приемната майка на това прекрасно дете.

После взе от ръцете на жената момченцето и го сложи да седне до Дора. То погледна към жената, която се мъчеше да го предразположи.

– А това е Пламен. Той е на три и само преди ден отпразнува рождения си ден.

Дора придърпа близо до себе си малкото момченце и извади от чантата си шоколада, който бе купила за него. Момченцето срамежливо отблъсна ръката й. И точно тогава, в дъното на стаята, в сенчестия ъгъл, тя видя още едно дете, свило се като ранено птиче на малкото детско столче. Стоеше тихо и незабележимо, а на лицето му имаше огромна усмивка, която нито за миг не слизаше от там. Едно слънчево зайче се отразяваше в леко монголоидните му очички и те сияеха в своята невинност. Излъчваха спокойствие и доброта. Някакво безмотивно щастие струеше от това дете и сякаш го обгръщаше с едно меко сияние, като ореол на фона на тъмната стена зад него.

– А това? – и Дора посочи към него.

– А... това е нашият талисман. Водим го при всички осиновявания. Все иска да види как изглеждат истинските майки и татковци – усмихна се социалната работничка. – Него никой не го иска. Има синдром на Даун. В лека форма е, но въпреки това всички искат да си имат здрави деца.

Дора отчупи парченце шоколад, стана и се приближи към усмихнатото дете.

– За теб е, вземи!

Момченцето взе шоколада и продължи да я гледа с възторг и широка усмивка.

– Ти майка ли си?

– Да – отвърна Дора и си даде сметка колко магнетични бяха очите му. Сякаш този случаен слънчев лъч, който си играеше с тях, ги изпълваше с мекота и един неопределен небесен цвят. “Слънчево дете!” – помисли си Дора и го погали.

– Ама, истинска? – настоя то.

– Да, истинска! – каза убедено тя, защото знаеше, че майките се познаваха по обичта си, а тя имаше такава, дори в излишък.

– Аз пък имам истинско сиво коте. Знаеш ли как го прегръщам? Ето така!

И още преди тя да се опомни, момченцето силно я притисна до себе си и тя усети топлината му. Но усети и още нещо – непреодолимо желание тази прегръдка да не свършва, да милва непослушно разрошените му коси, да вдишва сладкия мирис на телцето му, да се буди с това слънце в очите му сутрин. Дора почувства как малкият отпусна главичка на рамото й и ръчичките му нежно обгърнаха шията й. Сърцето й сякаш прескочи един удар, замряло в очакване, после заби с такава сила, сякаш искаше да изскочи. Без да го пуска тя се обърна и видя слисаните погледи на всички в стаята.

– Искам това дете! – каза кратко тя.

– Чакай... – сестра й се спусна към нея. – Не бързай. Помисли! Детето е с Даун! Това не се лекува! Това е белег за цял живот!

Дора вдигна ръка, отмести косите си от лицето и там се показаха грозните белези, които го набраздяваха.

– И аз имам белези, с които ще живея цял живот. И те не се лекуват. Искам точно това дете!

Сестра й замлъкна и отстъпи крачка назад. Малкият Пламенчо отново се бе скрил в прегръдката на приемната си майка, а социалната работничка гледаше изумено развоя на събитията в тази стая.

– Ако сте сигурна, ще придвижа документите. Ще организираме и втора среща, така ще имате повече време да обмислите нещата... имам предвид... дали го искате окончателно... – каза доста несигурно тя.

– Искам го и то окончателно! – прекъсна я Дора. – Направете нужното!

– Добре, ще говоря със съдия и ще насрочим дата за делото по осиновяване.

Дора седна отново. В стаята настъпи тишина. Тя погали отново главичката му.

– Искаш ли аз да съм твоята майка?

Малкият трепна, после се сгуши още по-удобно в ръцете й, сякаш птиче бе намерило гнездото си. Изведнъж се сети нещо:

– А на сивото ми коте?

– И на него ще съм майка.

Детето отново се усмихна широко, надигна се и докосна белега на бузата й с устни. Очичките му я гледаха с благоговение и в тях тя видя не грозното си, набраздено в белези лице, а лицето на майка, готова да закриля детето си. Като ангелски допир до наранената й плът, зажадняла за нежност, премина тази целувка и сякаш вля в тялото й сила.

– Как се казваш? – промълви тя.

Момченцето отново я целуна безмълвно, дълго и нежно. В тази целувка се стопи заобикалящият свят и останаха само те, две сърца, туптящи в ритъм, подчинен единствено на любовта – топлата, безрезервна синовна обич.

– Ангел! – прошепна в ухото й той.

– Какво? – не разбра тя и също се усмихна, защото си мислеше точно това, че Бог й бе изпратил малък ангел, който държеше в прегръдката си сега.

– Така се казвам...

Дора притихна и прегърна още по-силно детето в ръцете си. То бе различно, то бе дете с присъда. Но щеше да бъде нейното дете!

– Значи това било да те целуне ангел... – каза тя и обсипа на свой ред лицето му с целувки.

Ликуваше, изгубила се в усмивката на малкото момче със синдрома на Даун. Това слънчево дете за миг бе сторило чудо, бе счупило бронята, с която тя обгръщаше живота си, бе залепило парченцата на разбитото й сърце и обещаваше бъдеще. Прегръщаше го и усещаше как отново се влюбва в живота. Раните в нея заздравяваха и кошмарите се стопяваха в самотните сенки на миналото. Вече я нямаше онази опустошаваща тялото й болка, а белезите по него чертаеха път, който тя нямаше да извърви сама. Крилото на един ангел щеше да я закриля.