Хляб

На Задушница гробището се напълни с хора. Цветовете на хризантемите се разляха по гробовете и изпълниха въздуха с аромат на есен. Тополите покрай каменния дувар пожълтяха и започнаха да се ронят. Сипеха листата си, а вятърът ги диплеше по ъглите на тротоарите. Слънцето се показа и стопли оголелите ливади наоколо. Малката селска църквица с бялата камбанария се бе свила в бръшляна, плъзнал по фасадата, а от стълбите й, в отсрещния край, се виждаха скалите на старото аязмо. Лечебно беше то и през годините бе доказало чудодейната сила на водата в него. Старите из селото се кълняха, че техните предци са видели как в основата на скалите били заровени части от мощите на свети Панталеймон – лечителят. И тогава, като по чудо, от там бликнал извор. Но за ужас на вярващите, през изминалото лято той бе пресъхнал внезапно. Ромолът му, който в тихите нощи се чуваше из цялото село, замлъкна и помежду хората тръгна мълва, че нещо лошо чака селото. Попът подхрани суеверието на мнозина, защото заподозря божията намеса. Но въпреки надвисналите страхове, хората заприиждаха отрано да почетат своите мъртви, заобикаляха аязмото със страхопочитание, вървяха по страничните пътеки на гробището, носеха варено жито, раздаваха го и говореха оживено помежду си. Спомняха си времето, когато близките им бяха между тях, но неусетно разговорите им отново се връщаха към злободневните теми за насъщния, за кмета или за политиката. Само един гроб остана самотен. Тревата отгоре му се бе увела, изсъхнала и почерняла, а от снимката гледаше лицето на млад мъж. Жените, коленичили на съседните гробове, се спогледаха, присвиха устни, едната се пресегна и оскуба тревата около надгробната плоча, та да се види по-добре снимката и името на покойника. Другата запали свещ.

– Да му е светъл пътят в отвъдното. – рече тя – А Рада май скоро не е идвала.

– Не е. Личи си. Съвсем го е изоставила. Грехота е да не го почисти поне за Задушница. – отговори другата.

– Нищо. Май скоро пак ще го разкопава. Ей, затри се това семейство. Нещо са сторили и сега изкупуват греховете си.

– Какви ги говориш?! Добри хора бяха!

Двете жени замълчаха и това мълчание надвисна над непочистения гроб.

– Сложи малко от твоята пшеница. Не е редно да остане непочетена паметта на човека. Пък аз ще прелея от моето вино. – каза отново едната, стана, отупа праха от колене си и пооправи побелелите си коси, които вятърът рошеше.

– Права си. Ще раздадем нещичко заради Рада и ще прелеем. Човещина е.

Двете се заеха да поразчистят гроба, но скоро разговорът им тръгна в друга посока. Остана само плахото пламъче на свещицата, което устояваше на вятъра, който си играеше с него и заплашваше да го угаси, едно пакетче с жито и червената като кръв следа от виното, излята на кръст върху гроба.

А в самия край на селото тишината бе обгърнала и една самотна къща. И тя, като гроба на младия мъж, бе запусната, тревясала. Капаците на прозорците бяха полузатворени. Вътре в сумрака Рада стоеше до едно детско креватче и плачеше. Не знаеше как още й бяха останали сълзи. Държеше ръката на малката си дъщеричка и се молеше. Детето бе толкова слабо, че сякаш скелет се бе свил между завивките. Очичките му бяха затворени, а дъхът му излизаше едва-едва, сякаш всеки момент щеше да спре да диша.

– Мамо... – тихо, сякаш дълбоко изпод земята, едно гласче като шепот се чу.

Рада трепна.

– Да, миличка. Тук съм.

– Попей ми...

– Какво да ти попея, Мия?

– Нещо, хубаво, като песента, дето питката се търкулнала и обиколила света, за да намери изгубеното момченце и да го доведе пак вкъщи.

Рада преглътна сълзите си, изтри очите си с опакото на ръката и запя. Първо плахо и тихо, после по-високо и уверено. Детската песничка знаеше от майка си, а тя от своята. Поколения деца бяха израснали с нея. Сега и Мия я обичаше. Преди да се разболее си я тананикаше сама. После изведнъж престана да се храни, да ходи. Температурата изгаряше тялото й, а очичките й, някога кристално сини, сега бяха мътни и тъжни, сякаш светлината на живота бавно гаснеше в тях. Лекарите така и не откриха от какво вехнеше детето й. Всяко лечение само влошаваше състоянието. Безнадеждността бе хванала майчиното сърце. Рада бе съвсем сама в тъгата си. Родителите й бяха починали, а скоро след това бе ги последвал и съпругът й. Това я сломи окончателно. Инцидентът в завода бе почернил още пет семейства. Малко след това се разболя и Мия. Когато малката питаше: “Кога ще се прибере тате?”, Рада отговаряше: “Скоро!” и излизаше от стаята, за да се наплаче. И така вече няколко години.

Песента се лееше лека и спокойна, приспивна. Детето съвсем притихна. Ръчичката му се отпусна и пръстите пуснаха майчините. Рада продължаваше да пее. Затвори очи и се пренесе в спомените си, където всички бяха живи. Видя майка си, която се усмихваше, разтваряше ръце и прегръщаше малката си дъщеря, която с несигурни движения правеше първите си крачки. Там, по-далече, я повика баща й. Рада се затича и потъна в светлината, която го обгръщаше. Той оправи сватбената й рокля и подаде ръката й на Алекс. Целуна я. После сякаш вихър я отнесе нанякъде. Алекс я прегръщаше, а тя изпита болката от раждането на Мия. И щастието, че вече са трима. Усещаше малките пръстчета като милувка по лицето си и неговите силни ръце, които й бяха опора... до деня, в който се чу тътен и облак от черен дим скри хоризонта. Сирени, суматоха, викове, плач на жени. Ужасяващата вест за неговата смърт и писъкът й, който се сля с плача на детето й, което нямаше да познава баща си. Рада потрепери. Отвори очи. Песента секна. Тя се опита да събуди Мия ужасена, но тя не помръдна. Гърдичките й обаче все още неритмично се повдигаха. Животът още тлееше в нея.

Стана бавно, отвори кухненския шкаф и извади брашното. “Помоли се на хляба, Радо, отдай му почит и той ще отнесе молитвата ти до Бога. Хлябът ги може тези работи!”, казваше майка й. И точно сега тя си спомни тези думи и се хвана за тях, вярвайки в чудото на Христовата плът. Изсипа брашното на масата и сякаш бял прах като светъл спомен пръсна светлина в тъмната стая. Бързо шупна маята и Рада потопи ръцете си и започна да меси. Тестото полепна по пръстите й. “Отче наш, ти който си в небесата, благослови този хляб!”, шепнеше Рада и поръси още брашно. Тестото се завъртя под дланта й. “Боже и ти, свети Панталеймон, спасете детето ми! Прогонете болестта й! Искам пак да чуя смеха на моята Мия!”. Тя премеси още няколко пъти тестото и сякаш не нейните ръце, а ръцете на нейната майка потупаха образувалата се кръгла топка. Отново се дигна облак от ситно брашно и сякаш бял сняг се посипа по масата. Месеше, молеше се и наричаше, тестото се гънеше, опъваше, свиваше и разпъваше, слушаше и скатаваше в мекото си сърце думите на една майка, стигнала до предела на силите си и на своята вяра. Плачеше Рада, сълзите й се смесваха с молитвата, падаха и тя ги замесваше в тестото, което попиваше мъката и отчаянието й. Тишината на стаята бе обгърнала като с покров болното дете, което спеше своя последен сън. Само шепотът на молитвата разкъсваше това покривало и изпълваше стаята и сърцето на една майка с надежда. Когато питката втаса, Рада я метна във фурната и смирено коленичи. Скоро във въздуха се разнесе ароматът на прясно изпечен хляб. Тя го извади, старателно го уви в месала, който пазеше за празници, за да си “отдъхне” след печенето, както казваше майка й. Погледна в креватчето на Мия. Зави я. Не приличаше на петгодишно дете. Изглеждаше по-малка. Болестта я смали и изостри чертите й. Погали я, за да види дали отново има температура. Облече се, грабна питката и бързо излезе от къщи. Вече бе късен следобед и бе започнало да се смрачава. Улиците на селото се бяха смълчали и нямаше и помен от глъчката, която огласяше малкото село през този ноемврийски ден, денят на Голяма Задушница. Рада тичаше към гробището и се надяваше да завари и църквата отворена. Отдалече видя светлинката, която мъждукаше на прага й и се зарадва. Ускори крачка и буквално влетя вътре. Коленичи пред иконостаса и се зае да разчупи хляба. Остави едно парче пред иконата на Христос, едно пред иконата на Богородица и друго пред малката, опушена икона на свети Панталеймон. В този момент откъм олтара се показа отец Тома.

– Радо, какво правиш по това време тук? Цял ден не ти ли стигна, та чак сега идеш? Затваряме вече! А... и как си наронила с този хляб! Ей, не се научихте да пазите Божия храм! Грехота!

– Не ми махай хляба от иконите, отче, моля те, не го изхвърляй. Нека отнесе молитвата ми! Моля те!

Отец Тома се намръщи, но нищо повече не каза. Изпроводи я до прага и затръшна църковните двери под носа й. Обърна се към иконите, позамисли се, после събра трохите от пода, изсипа ги в една чинийка, посегна към залците хляб пред иконите, но в последния момент се отказа да ги махне, махна с ръка, промърмори нещо сърдито и пак влезе в олтара да си довърши вечерната молитва.

Рада се отправи към тревясалия и непочистен гроб на Алекс. Стискаше в ръката си останалия хляб, а мислите й все тичаха у дома, при болното й дете. Мрачевината на ноемврийската нощ вече беше паднала и земята заспиваше. Миришеше на тамян, а по някои от съседните гробове все още мъждукаха пламъчетата на догарящи свещи. Вятърът бе утихнал. Тополите се бяха надвесили и сякаш прегръщаха малката селска църква, чиито прозорчета все още светеха. Скалите на пресъхналото аязмо се белееха наблизо и техните призрачни силуети сякаш плуваха в нищото. Младата жена приседна отстрани на гроба, погали снимката и опря чело на мраморната плоча. Остана така притихнала, сама в тишината. После развърза месала и извади парче от хляба. Остави го внимателно.

– За теб е. Прясно изпечен, както го обичаш. – каза тихо тя. – Да отнесеш с него молитвата ми до горе. Чудо ни трябва, защото Мия си отива. Умира нашето детенце и лекарите не знаят какво й е и как да й помогнат. Не искам да ти я давам още. Нека Бог ми я остави. Ще порасне, ще стане прекрасно малко момиче, а после красива и умна жена. Обича да пее. Говори с твоята снимка, онази, от екскурзията ни в Пирин, когато ти я носи на ръце чак до горе. Помниш ли? Знаеш, че не съм от много вярващите, но днес омесих хляб. Мама все казваше, че той е като жив, може да отнесе молитвите ни до Бог, да ни свърже с хората, които вече не са между нас. Дали е била права? Аз искам да вярвам в това! Липсваш ми. Не мога да се справя сама. Не мога да понеса още една смърт.

Рада заплака. Застудя. Небето над нея се бе ширнало черно и дълбоко, обсипано със звезди, които блещукаха далечни. Свещите по съседните гробове бяха догорели и сега единствено малките и тесни църковни прозорци донасяха снопче светлина. Гробът пред нея чернееше. Белееше само парчето хляб, оставено до паметната плоча. Тя стана, пооправи намачканата си рокля. Изтри сълзите си и се загърна с вълнения шал, който бе взела набързо от закачалката до вратата, преди да излезе. Закрачи по прашния селски път, приведена и смалила се в мъката си. Бързаше да се прибере при малката Мия.

Отец Тома видя как Рада се отдалечава. Прекръсти се и погледна към иконите. Помисли си, че скоро ще трябва да чете погребална молитва за детето й. Цялото село говореше, че то умира. Знаеше колко трудно се прежалва дете и колко трудно ще му бъде да го опее. Въздъхна, дотежа му, прекръсти се наново и излезе. От прага пак огледа за последно църквата и се приготви да заключи огромните и тежки метални врати. В този миг до него достигна шум и той се ослуша. Приличаше на шуртене на вода. “Спукала се е тръба.”, помисли си той и пак се ослуша. Но шуртенето идеше от оня край на гробището, дето беше гробът на Радиния съпруг и сухото аязмо. Като светкавица в ума му просветна една мисъл и той се втурна като луд по стълбите надолу, там, откъдето идеше шумът. Спъваше се в дългото си расо, но не спря, докато не стигна до белите скали на извора. Шумът на водата се засили. Отчето опипа скалите и падна на колене. Чудото се бе случило! Аязмото с лечебната вода пак се пълнеше. Тя шуртеше по камъните, пееше с познатия му глас и се стичаше на малък ручей, който се губеше под дувара на гробището в корените на тополите.

– Господи! Свети Панталеймоне! – шепнеше отчето, кръстеше се и не можеше да повярва.

Потопи ръце във водата, опита я. Беше чиста и сладка, като онази, преди да пресъхне. Сети се за нещо и побягна обратно към църквата. Там взе едно шише и го напълни от извора. После се втурна по пътя, за да настигне Рада. Видя я почти до завоя преди нейната къща.

– Радо! Чакай! – извика той.

Рада се обърна объркана.

– Отче Тома?

– Ох, спри се, че дъх не ми остана! – той я доближи и тикна в ръцете й шишето с вода.

– Какво е това? – недоумяващо попита тя.

– Аязмото, Раде, пак се напълни. Щом си тръгна, чух водата.

Тя го гледаше невярващо и се зачуди дали отчето беше с всичкия си ум.

– Тичай, Раде, дай го на болното си дете и вярвай! Хлябът, дето днес си го омесила за свети Панталеймон, изпроводил е молитвата ти до него!

Той я потупа по рамото, после се обърна и се изгуби в тъмнината. Тя чуваше само стъпките му, които се отдалечаваха. Бързаше да затвори църквата и да се прибере, за да разкаже за чудото, а утре рано щеше да бие камбаната, като за празник – да се съберат миряните и да им покаже пълното аязмо.

Рада остана за миг смаяна, невярваща, смутена. Единствената улична лампа не светеше и тъмнината беше непрогледна. Само светлината от стаята на Мия се виждаше в далечината. Стисна бутилката с водата и продължи по пътя. Щом влезе вкъщи, отиде да види детето си. Малката все още спеше.

– Мия... Отвори очички. – погали я по главичката и видя как миглите й потрепнаха. – Хайде, миличка, пийни си от тази водичка, ще ти стане по-добре.

Мия се надигна и Рада й помогна да се поизправи. Сипа малко вода в една чаша и й я даде. Детето натопи устни и отпи. После пак и пак. Отпусна се в ръцете на майка си и отново затвори очи. Рада я обгърна с ръце и сърцето й се сви. Това можеше да е последната им прегръдка. Имаше усещането, че времето им заедно изтича. На масата бе приготвила номера на един от лекарите им в София. В понеделник щеше да му се обади, макар че й бяха казали, че състоянието на Мия е безнадеждно и е по-добре детето да си отиде спокойно вкъщи, отколкото в бялата стерилна стая на болницата и сред хора, които не познава.

Утрото пролази през притворените капаци на прозорците и напълни стаята със светлина. По кухненската маса все още имаше неизчистено брашно, а шарения месал с едно малко парче от наречения хляб стоеше отстрани. Рада се пробуди, за миг остана неподвижна, опитвайки се да си спомни всичко, което се бе случило снощи. Запита се дали новината за аязмото и шишето с вода на отец Тома не е било сън. После ужасена погледна към Мия, която бе прекарала нощта в ръцете й. Очакваше най-лошото. Но там я гледаха две светлосини очички, широко отворени и ясни. Рада я целуна. Беше жива!

– Мия! Как си?

Детето се помъчи да й се усмихне. Очичките й засияха с онова синьо пламъче, което Рада не бе виждала отдавна в тях.

– Мамо! – гласчето й бе тихо и треперливо – Искам хляб. Гладна съм.

Рада я погледна невярващо. Целуна челото й отново, за да провери дали няма температура, но треската й си бе отишла и по бузките имаше лека розовина. Тя се пресегна и взе парченцето от обредната пита.

– Вземи. Да ти е сладко! – усмихна се тя.

Сърцето й заби лудо. Благодари без думи за чудото, което се бе случило тази нощ и за силата на майчините й сълзи и молитвата, омесени в хляба. Там, където бе свършила надеждата й, бе пуснала здрав корен вярата...

------------
Разказът е удостоен с Голямата награда за високо художествено майсторство в раздел “Проза” в Литературен конкурс, Хамбург, Германия, 2023 година.
------------