Преселенията: биографични и художествени проекции

“Да намериш разковничето” е първата част от двутомника от четири части “Бесарабски хроники”, публикувани за пръв път в цялост в началото на 2013 г. Този “опит за исторически роман”, според жанровата дефиниция на авторите, проследява близо двестагодишното историческо и духовно присъствие на българите-преселници в географските и исторически територии на Южна Бесарабия. Авторите – бесарабските българи Анна Малешкова и Николай Куртев – подчертават биографичната, семейна опитност, залегнала в сюжета на романите и цитират както семейния архив, така и собствените преживявания като основни аргументи, гарантиращи достоверността на разказаното. Въпреки уговорката за фикционалност, донякъде застраховащо-иронична (“Лицата, събитията и имената са измислени. И ако някой намери сходство със себе си или свои роднини, съседи, съселяни или се познае (..), знайте, че това е станало по една чиста случайност”), жанровият определител на хрониката настоява за свидетелство, за документално проучване, за субективна преживяност на събитията. В началото на всеки от двата тома авторите благодарят на своите родители за живата памет и съхранения български дух, за запазените и преосмислени спомени, които на свой ред те ще предадат на своите потомци. Така, като сложна амалгама от личен и родов опит, от преживяно, въобразено и прочетено, се раждат “Бесарабските хроники”, които търсят разковничето на надеждата за хиляди преселници, уморени от трагичния исторически Път.

В първата част на Хрониките акцентът е поставен върху откъсването от уюта на Родината, метонимично представено като отдалечаване от дома в търсене на новите алтернативи. Домът като топос на сигурността и личностните идентификации е централен смислопораждащ компонент от тъканта на текста. Сюжетното действие се движи по парадигмата: съграждането на дома – опазването на дома – изпълването на дома – превръщането на страдащия субект в дом за себе си. Според философа-феноменолог и литературовед Г. Башлар “домът може да се разглежда като съвкупност от образи, които дават на човека основания или илюзии за стабилност. Домът е собственото кътче в чуждеещия се свят, заради което е душевно състояние повече от пейзажа. Даже само възпроизвеждането на външния му вид издава неговата съкровеност” [1; с. 53, с. 103]. С откъсването от дома и бягството от застрашената родина започва драматичната сага на бежанците-мъченици, лишени тотално и завинаги от своята категорична хроно-и-топосна определеност, превърнати в периферно съществуващи и извънположени хора, обречени на вечни преселения на различни равнища и темпорални плоскости. Веднъж започнали, преселенията нямат край и изцяло зависят от нуждите на историческия миг. Така не само изграждането на дома, но и удържането му сред разпада на личното битие се оказва несигурна задача... Хронотопът на преселенията се разроява: от една империя в друга, от държава в държава, от село в село, от живот в инобитие, от чест в безчестие... Започнал с историческо и народопсихологическо рамкиране на българското, постепенно текстът се превръща в хроника на разделното време, когато частта се отделя от цялото, разкъсвайки угнетеното тяло на родината[1] (“Но историята бе нагласила лют ятаган за целия народ, с какъвто дори турчин не бе го сякъл – да раздели брат от брата и син от бащата – завинаги, та след два века да се взират един друг в очите и да се питат: Щом носим една и съща фамилия, ти от кой край си бил?”). Бежанците, напуснали българските домове, които вече не могат да обезпечат оцеляването, се превръщат в “отломки” от някогашното цяло, напомняйки за номадската същност на българското. Пътят, който изминават до безводните буджашки степи, не е нов – той е обратен на траекторията на Аспаруховите българи. Така тяхното движение не е движение напред, а назад – към новите стари обиталища, с една единствена цел – въз­становяване на изгубения рай. Постепенно големият наратив за пътуването като себенамиране и себеутвърждаване се преплита с архетипа за богоизбрания, скитащ народ; обогатява символиката на степта и пустинята, кореспондира с темите за новото конструиране на субектността и за изиграните от историята “малки” народи и хора. Разчетена на равнището на надконкретното и универсалното, темата за преселенията и страданията на бесарабските българи всъщност е разказ за болезненото загубване и намиране на идентичности, за дефектите и липсите на самоопределението и най-вече за трудното изграждане на пространствен център, който да оцялости лутащия се и наранен от историята субект. “Опитът за исторически роман” на А. Малешкова и Н. Куртев е повествование за “голямата” (обективна) история на Източноевропейския XIX век и за “частните” (субективни) истории на преселващите се българи, които трябва да намерят разковничето, поставяйки основите на новата си битност с една-единствена аксиологема: домът.

Съграждането на дома

В романа “Да намериш разковничето” бесарабският свят е поместен в контурите на историята. Нещо повече – новоконструиращото се етническо землище на “заддунавските” българи е субординирано от обективния исторически фактор, който е в състояние да маргинализира целия този подвижен и зависим от политическите случвания етноколектив. И въпреки това, редом с историческите събития и личности (Иван Н. Инзов, Г. Къргов, А. Суворов, ген. Кутузов, императорският указ от 1816 г. и др.) и с географските реалии (Котел, Ямбол, Сливен, Гурково, Жеравна, Шоп-Таракли, Паркани, Комрат, Болград, Исерлия, Валя-Пержей, Табаки и др.), авторите създават галерия от фикционални, но достоверни художествени образи, които са носители и изразители на идеята за мъченическата същност на преселващия се човек. Такива са баба Тoдора, Иван Ненов и синът му Дамян, Ирина и Георги, баба Антонца и дъщеря ѝ Богдана, Илия Порязов, Радка Чолакоглу и др. – всички съучастници в общата беда на историческата неизбежност. Така фактите на документа се претворяват в художествени истини. Преселниците са пример за губещите в историята и същевременно се превръщат в модел и матрица за силата на човешкото оцеляване, способно да вдъхне живот на мъртвата пустиня. За героите в романа домът е пристан на оцялостяването и сигурността. След вековете на робство и страховите комплекси, които неизбежно го съпътстват, първата мисъл на бежанците е да построят и владеят свой дом, без да подозират колко нови заплахи и превратности им готви съдбата, защото в света-кръстопът и имуществото, и животът са несигурни и уязвими. Диктатът на историята разпилява малките народи и хора, разпръсквайки ги на разни страни. А в Буджашката степ ни едно племе не е успявало да пусне здрав корен... Керваните напускат българския Едем, към който никога не могат да се завърнат истински, защото на портите стои не ангел с огнен меч, а турски ятаган. Обратният път е срязан. И само в носталгичните си визии те ще припомнят и вербализират големите здрави дувари, чардаците и резбованите тавани на своите български къщи от спомена. В Бесарабия къщите не са естетични, а функционални. Вместо дувари има огради от камъш и слънчогледови стъбла. Вместо здрав камък, в основата стои смес от кал и слама – податливи и разрушими от всеки исторически порой.[2] Веднъж преминали географската граница на разделната река Дунав – новата Стикс, където се плаща със златната монета на човешките животи (“Как прецапаха Дунава никой не искаше да си спомня. Колко удавени имаше, как реката отнасяше като кибритени кутийки саловете с покъщнината и добитъка. Тежко бе да се броят изгубените хора, животни. Тежък дан плащаха на реката всички кервани, това беше плата за тяхното безумство, но живите трябваше да живеят и да гледат в утрешния ден, да вървят към онова място, за където бяха тръгнали”), бежанските кервани се оказват в негостоприемната нова земя, където всичко е срещу човека. Ако Балкана дава убежище и закрила, то равната степ оголва и лишава от прикритие. Буджашката земя е кръстопътна и ветровита, и то не само заради саранча: “Бедността беше страшна. Вместо рай хората попаднаха на гола пустиня, където се извиваха песъчливи вихрушки, вместо студени извори нямаше дори вода за поливане, земята бе равна като тава, погледът не можеше да мярне нито едно дръвче. (...) Тези хора бяха дошли на нова земя, за да поемат работата, несвършена от нито едно племе, населявало Бесарабия. Тук не само климатът, но и въздухът беше друг”. Изстрадали всеки миг от жадуваната свобода, преселниците осъзнават раздиращата душите им истина: не могат да се върнат обратно, а не желаят да останат тук. Превърнали се в “дърво без корен”, те се вкопчват в големия, едновременно гибелен и спасителен за българина копнеж по земята[3] (“Ах, тази земя! Приживе вечно не достига. Човек, колкото и да я притежава, все към повече се стреми, за да има с какво да се хвали, над какво да превива гръб от сутрин до вечер, да се бори с нея, да я дава като зестра на деца и внуци, да я продава и купува, да я облагородява и полива с потта си, да я жъне и оплаква в несретни години. И пак заради нея те тръгнаха за Русия”). Пристигнали до финалната точка на своето страдалческо пътуване, преселниците се опитват да зафиксират топосно своя подвижен свят и започват да строят колиби – предтечите на бъдещите домове, на малките лични царства в голямата руска царщина. Вдълбани дълбоко в земята, тези колиби създават нужната илюзия за пристан, за временен дом, който да постави началото на новото битие. Така преселническият живот се разполовява на времето Преди и времето След, а двата конфликтуващи темпорални пласта лишават бежанеца от единосъщие. Временното притежание на земя не гарантира топосна установеност, защото бюрократичните порядки са изменчиви и поставени в услуга на богатите земевладелци. Заплашени от крепостничество, бежанците са принудени на нови изселвания и нескончаемо търсене на обетована земя, за да изпъкне още по-ярко драматичната, сложна и превратна съдба на невъзвращенеца. Постепенно романът се превръща в разказ не толкова за отделни съдби, колкото за раждането на села в един неизменен и несигурен път, осеян със суеверия и кръстове... “Мъката и неволите, постоянните страхове и местене от място на място нямаха край. И така се губеха цели фамилии, подсичаха се корените на родовете”. Най-пространен е разказът за създаването на село Валя-Пержей, попадащо в съвременните териториални граници на област Тараклия. Тук се срещат и преплитат съдбите на голяма част от централните персонажи в текста: семейството на Ирина и Георги, което има домочадие, а няма дом; на Иван Ненов, който има къща, но няма стопанка... Трудно, със задружни усилия и мъки, е съграден домът на Ирина и Георги, а веднъж създаден, той слага край на алтернативите, обезсмисля завръщането (“С построяването на този дом, оставането им в Бесарабия щеше да бъде завинаги, до края на живота им, отреден от Бога, че и децата вече ще бъдат откъснати от България и неизвестно е ще я видят ли някога”). Така е и с гробовете на близките, защото паметта за мъртвите предопределя съдбата на живите. Освещаването на новия дом е извършено ритуално и именно в дома на Ирина и Георги Куртеви е първото празнично събиране на преселниците, защото домът предполага споделяне и/на истини. Художественият дискурс превръща новия дом в енергиен център, в пространствена опора за българските колонисти. Той е мястото на родовите тайни, а между стените му се пази и гарантира честта: “И лошото, и кавгите, и недоимъка все тъй рядко прекрачваха праговете и излизаха на улицата. Всичко недостойно беше срамно и хората бдяха за честта на семей­ството и рода. Утехата им беше работата”. Построяването на дома бавно, но сигурно прекъсва нишките с разкъсаното тяло на обезлюдената родина. Ежедневните грижи и борба за оцеляване изместват спомените и тревогите по изоставените бащини огнища. Пред преселниците се изправят нови задачи и изпитания, а именно:

Опазването на дома

Бесарабският път на страданието и на болката (via dolorosa) започва след грубата интервенция на чужденеца – етническия и религиозен друг – в сакралните пространства на селото и дома. От турски ятаган безмилостно загива жената на Иван Ненов, заедно с нероденото им дете. Тази инвазия на злото го превръща в хайдутин, а по-късно и в бежанец, който пази травматичния спомен за трудното опазване на собствения дом. Подобни мнемотични механизми присъстват във всяко от новообразуваните преселнически села, въплътени в образите на стариците: баба Антонца, баба Кера, стрина Тодора... Освен жива памет за тежките години на робството и трудния път към непознатия Буджак,[4] те пренасят през времето православната религиозност и суеверния си светоглед, институционално значим за огромна част от безписмените българи. При своя преход от Метрополията преселниците съществуват като родово-племенна общност, в която доминира колективното мислене, а не индивидуалистичните умонагласи. Всеки е длъжен да хармонизира поведението си с неписаните, но обезпечаващи сигурността ритуали, обреди и заклинания, които гарантират опазването на дома и респ. на рода. Ирина и Георги губят своето дългоочаквано момиченце, защото са си позволили да строят своята къща по време на празник, отреден за почит към Всевишния. Така в основите на новоизградения параклис ще бъде положена първата и скъпа човешка жертва – невинният детски живот. Заради плътското съгрешаване с Богдана извън каноните на брака Ненов ще загуби своята обична Радка. Домът не може да бъде съхранен, ако съзнателно се нарушават повелите на християнската вяра и ритуалите, обезпечаващи трансцендентна закрила. В интериора на всеки бесарабски дом задължително присъства иконата на Богородица с кандилото под нея. Тя изпълнява важни родовоохранителни функции. Освен това във всяко село живее и по една жена билкарка и баячка, разположена на границата между разума и свръхразума, между този и онзи свят. Тези жени са медиатори между стария и новия живот, между живите и мъртвите, между миналото и бъдещето. Те са духовните предводители на загубените кервани сред вавилонското стълпотворение от хора, езици и съдби в нерадостната буджашка степ. Баба Антонца до последния си дъх търси разковничето, което ще отключи скритата благодат за уморените и изгубени сред безконечния път изгнаници. А после ще бъде наследена от своята дъщеря Богдана – обречена да помага за съграждането и изпълването на чужди домове, без никога да опознае радостта от собствения. Всъщност истинските жречески функции в новоиз­градените села се поемат именно от жени, защото техните утроби гарантират чудото на живота и продължаването на българския род, независимо от географските предели и всички фигури и жестове на разделението...

Веднъж нахлул в дома, грехът трябва да бъде изгонен чрез катарзиса и предхождащото го изкупление. Домът на Иван Ненов е построен върху нестабилните основи на прелюбодеянието и на незаконния, своечужд плод. Грехът на мъжа ще падне върху невинните плещи на жена му и Радка ще умре, а след това домът ще се затвори херметически и ще притихне, лишен от женската оцялостяваща сила. Многобройни са повелите на баба Тодора към дъщеря ѝ и нарушаването им извежда света от състоянието на равновесие: “Радка да не излиза навън след като зайде слънце, да не дава нищо на заем и, най – важното, през нощта да не оставя никакви дрехи навън – нито пелените на детето, нито своите дрехи. Защото в тях като нищо могат да се загнездят болестите, иременките или змейовете. Не дай си Боже с тестени ръце да излиза навън – змей ще я залюби и всяка вечер ще я отвежда в усойни места, докато някой ден не я прилъже и не ѝ изсмуче кръвчицата до последна капчица”. Домът е крепост, която трябва да се пази от чужди очи и зложелания. Всичко ценно трябва да се съхранява вътре, на сигурно. Нарушаването на магико-ритуалните предписания се заплаща с живота. А смъртта настъпва реализирана като вид митологично убийство – чрез отрова в тъканта на дрехите.[5] За близо стогодишния период от живота на преселниците, за който повествува романът-хроника, става ясно едно – трудно е да опазиш дома, когато е невъзможно да притежаваш истински своя родина. Но като антидот на всички асимилационни и уязвяващи практики, най-доброто оръжие срещу историческата агресия и небитието е о-телесяването:

Изпълването на дома

След построяването и охраняването на дома, логически следва появата на новия живот, който да обезпечи продължаването на българския род и възкресяването му от пепелищата на историята. В романа “Да намериш разковничето” има много смърт и човешка горест, но и новорождения, превърнати в демопсихологически свръх­акцент. Драмата на незащитимата човешка екзистенция активизира атавистичния копнеж по новия живот, а във фокуса на писателското внимание попада фигурата на Иван Ненов – сложен и противоречив образ на човек, който се разкъсва между страха си от злото и вината, че той е проводник на това зло. Силен и трудолюбив, но и съдбовно обречен, героят се сблъсква лице в лице със смъртта и в България, и в Бесарабия. Той се намира в постоянна ситуация на принудителна подвижност, следван от мълчаливата фигура на сина си Дамян. Именно Ненов обаче ще се превърне в родоначалник на голям и силен род, чиято история продължава и в следващата част на “Бесарабски хроники” – “На кръстопът”. Изкупил греха си към Богдана с множество лични страдания и перипетии, Ненов ще отгледа общия плод на греха им заедно със собствените си деца. И с трудолюбието си, и с почитта си към земята ще превърне пустинната степ в плодороден оазис (“Кремъклии бяха Ненови, като стария Балкан, откърмил и вложил в телата им своята каменна мая. Сплотено беше семейството и при строежите на новите къщи. Нито за миг не делеше старият Ненов доведените и заварените деца. Всичките бяха негови... ”). Той е въплъщение на простичката и живителна бесарабска мъдрост: “... и тук, ако работим, ще имаме”. Въпреки неочакваната смърт на Радка, Иван Ненов старателно отглежда и възпитава своето потомство, центрирал живота си около идеята за живителната сила на труда.

Той, както и повечето колонисти, не е склонен да се раздели с познатите и основополагащи екзистенциалии – почитта към земята и рода, към ежедневния труд и задружните усилия, към вярата в контролиращата и възмездяваща абсолютна, свръхземна сила. Затова от Ненов и неговите здрави и силни синове тръгват нови родове, с нови, бесарабски “корени и гранки”, които нямат спомена за българското време. Така постепенно родината се превръща в прародина, а “компактно дошлите от едно село хора се пръскат по цяла Бесарабия. Къса се пъпната връв, родовете. Губят се следите и това е само началото... ”. След първото преселване следват вторични, вследствие на изселвания или на разселвания, създават се нови български колонии, умират старците – носители на живата памет, а България се превръща от незараснала рана в далечен мил спомен. За да продължат своето съществуване, бесарабските българи на Анна Малешкова и Николай Куртев трябва да прекроят пространствата и да интериоризират буджашкия свят, превръщайки го в:

Дом в себе си

Страшна е констатацията “тук хората умираха повече от мъка, отколкото от болести”. Няма нищо по-ужасяващо от нежеланието да си жив, от безприютността на равната степ и неравния исторически миг, превърнал бежанците в перманентни жертви. Единственият контрапункт на историческото зло е несъкрушимата вяра в потенциала на младите, способни да намерят и оползотворят омайната сила на жадуваното разковниче. След мъчителния път на керваните, баба Антонца се впуска в търсенето на живителната билка, отключваща крехкото човешко благополучие. В дълголетния си живот, с очи, вгледани в наближаващия отвъден път, тя осъзнава и завещава едно: “Степта не си даде разковничето, значи и властта няма да ни даде всичко онова, което ни обеща нявга. Помнете ми думите: видях тази билка в степта още първия ден, но не можах да я откъсна, защото тя се бере от малки момичета, за да има силата на младите (... /” Силата, трудолюбието и нравствеността на бесарабските българи са едничкото гарантирано чудо в лабиринта на историческите неизбежности. Защото зависи от самите тях. С развитието на сюжетния ход акцентът отново се променя: преселническият етноколектив се стеснява до род, родът – до семейство и накрая човекът се оказва сам във фокуса на писателското внимание. Сам е Иван Ненов в последните си мигове, сама е и столетната баба Богдана. Но Ненов е успял да намери разковничето – макар и метафорично – в утешаващите пространства на дома, изпълнен от синовете му с обещание за продължаващо траене (“В Баш-Кьой остана пропиляната му младост и голямата мъка. Сега имаше всичко: синове, снахи, земя, пари, нова къща. Бе пуснал корени”). За разлика от неговия, образът на Богдана е изцяло трагичен. Тя е жертва на живата си българска памет, на раздиращия спомен за миналото, което заличава всички алтернативи на сегашността. В последните ѝ мигове нейният мъничък свят е изпълнен с призраците на всички несбъднати желания и неполучени прошки: “Щеше непокорна да легне в пазвата на тази чужда земя, която така и не успя да обикне, за да се превърне в храна на някое диво дърво, цвете или бодлив храст. Едвам тази вечер баба Богдана разбра.)...) Телом се бе преселила завинаги, но не го прие духом, със съзнанието, че тази стъпка е правилна (...). И за това тя всяка вечер се стягаше и тръгваше на път, по една и съща пътека, докато стигне в дома, там, където се е пръкнала от майчината утроба, където за първи път е усетила земята под краката си и където е погребан родният ѝ баща”. Така финалът на композиционно отворената преселническа хроника очертава две възможни онтологични алтернативи: на бежанеца, който може да понесе намирането и загубването на своята културна идентичност, и на този, който страда от невъзможността си за аскрипция в чуждеещия се и извънположен спрямо българското свят; на самодостатъчната (само)определеност и на нейните дефекти и липси.

Разказът за мъченическия път на стотиците хиляди преселници продължава в следващите три части на “Бесарабски хроники”, изпълнен с (авто)биографични спомняния, с тежката сила на безспорния исторически факт и с надеждата, че в даден момент, някой, някъде може да прекъсне зловещата кръговост на “вечното зло”, което обезнадеждава и неглижира линейно-постъпателното движение на историческия процес. Преселническата тема е релевантна и в южнославянските литератури[6] – свидетелство за кръстопътната ситуираност и неуседналост на балкано-българския човек, атакуван от саранча на промените. “Да намериш разковничето” обаче започва една по-различна история. Тази за/на бесарабските българи, превърнати в жертвения агнец, положен в основите и на руския царизъм, и на Молдавската СССР, и на румънския проект – вградената в насоченото към щастливото бъдещо общество жертва... Това е историята на насилствената лишеност от родината, мислена като уютна майчина утроба, на копнежно-невъзможното завръщане към времето на спомена, изличил палимпсестите на страха. Художественият дискурс превръща понятието “бесарабски българин” не само в етно­графски определител, но и в обемен образ и могъщ символ на неповинното страдание, ексцесно-оформената идентичност и “своечуждата” ситуираност в неизменно враждебни географски, социални и политически пространства. Анализирайки художествените особености на бесарабската поезия, Елена Налбантова открива в нея “не­преодолимото безпокойство на живеещия между две родини”, заедно “с неосъществената адаптация към света, на травматичната липса на единственото съкровено “свое”. Въпреки изпробването на различни стратегии за постигане на цялост и завършеност на личностната идентичност, травмата на раздвоеността, болката по невъзможността да се възстанови пространственото единство на “своята” територия, чувството за “разпръснатост” по света остава” [6]. Казаното важи и за бесарабската българска проза, която търси своя адресат в “оттатъчните” пространства на прародината и във вечно живото и проблематично сегашно време на онези българи, родени на териториите отсам Дунава, запазили в копнежните кътчета на своята душа въпроса за възможните алтернативи и за неизвървените пътища. Бежанци и номади, конструирали своя дом в разпънатостта на своето съзнание между разковничетата и кръстопътя на страха.

--------------------

Литература

1. Башлар, Г. Поетика на пространството. С., 1988.

2. Владева, М. Мостове и крепости на смисъла. – Литературнокритически статии и интерпретации на южнославянския роман от ХХ век. Кахул, 2012.

3. Куртев, Н., А. Малешкова, Да намериш разковничето. Ямбол, 1998.

4. Куртев, Н. Селища с българско население в северозападния Буджак. Ономастика. Етнонимия. Групонимия. В. Търново, 2006.

5. Личева, А. Яворов – енциклопедия на различията. – LiterNet < http://liternet.bg/publish/alicheva/iavorov.htm > (01.06.2000).

6. Налбантова, Е. Поезията на българите от Украйна и Молдова. Трудните пътища на идентичността. – Български поети от Бесарабия и Таврия. Антология. Съст. Елена Налбантова. Варна: LiterNet, 2005 < http://liternet.bg/publish2/enalbantova/poeziiata.htm >  (10.05.2005).

7. Неделчев, Н. Бесарабските българи в Тараклия (история, диалект, речник). В. Търново, 1988.

--------------------

[1] Историята на преселническите изгнанически кервани провокира съпоставки с Яворовите творби “Заточеници”, “Арменци” и “Бежанци”. Амелия Личева прави прочит на посочените текстове през призмата на етническата идентичност и различността, другостта на Яворовия лирически субект, а обобщенията ѝ са съотносими с проблематиката на “Да намериш разковничето”: “Арменци” обвързва, даже бих казала, отъждествява чуждостта със страданието. Чуждият, другият, различният винаги е нещастен, обречен. (...) Другият според този текст – или поне етнически другият – е немил-недраг, той е мъченик. Той е типичният изгнаник, който се разкъсва от спомени по родината, от желанието да се завърне, подсилено и от волята да се помогне на страдащата родна земя, да се отзове на “за помощ синовна всегдашния клик”. (...) За чужденеца пространството винаги е движещо се, преместващо се, преместващо го... То е винаги преходно, изключващо покоя на спирането, успокояването...” [5]. По подобен начин в романа на Куртев и Малешкова е очертан вътрешният драматизъм на разкъсващите се от чувство за вина преселници, които не могат да се интегрират пълноценно в новия живот и новата – чужда земя/родина.

[2] Описанието на къщите в Бесарабия и днес може да бъде обобщено по следния начин: “Елементи от т. нар. българска възрожденска архитектура тук няма. Къщите (макар понякога и големи по размери) са най-често едноетажни, т. е. построени на нивото на земята – без мази, без партери” [7, с. 44] и с цялата си архитектура те са по-близо до представата за приведена към земята колиба, отколкото до идеята за вертикално насочен и трансцедентно кореспондиращ дом.

[3] Страстта към земята, която ражда най-доброто в душата на българина, но провокира и престъплението, и греха, е тема, широко застъпена в класически текстове на българската литература – повестите “Гераците” и “Земя” на Е. Пелин, романа “Снаха” на Г. Караславов и др. В романа-хроника “Да намериш разковничето” страстта по земята и нейното владеене също отключва смърт и зло, въплътено в светогледа и поведението на баба Антонца, склонна да посегне на целостта на рода в името на запазването на земята на същия този род.

[4] Показателен за времето на преселванията като време на страданията е запазеният и до днес в Бесарабия хрононим Тежкото, който свидетелства за трагедийната съдба на бежанците, която ги следва и в напуснатата, и в новоорганизираната родина [повече за лексикално съхранените свидетелства от времето на преселенията вж. 4, с. 193].

[5] Митологичният дискурс приписва подобно убийство на Несус, чиято плащеница донася смъртта на културния герой Херкулес.

[6] На този проблем сме обърнали специално внимание в статията “Преселенията като натрапен избор в “Преселения” (кн. 1) на Милош Църнянски” [2, 106-117].

--------------------

Публ. в “Биографичният метод – проекции в социалните и хуманитарните науки”, съст.: проф. дпн Маргарита Терзиева, издание на Университет “Проф. д-р Асен Златаров”, Бургас, 2014.

--------------------