Лирическите интерпретации на образа на брега в стихосбирката “Ако изобщо има бряг” от Боян Ангелов

Заглавието на стихосбирката на Боян Ангелов – „Ако изобщо има бряг” – оформено като питане с елементи на съмнение, предизвиква изключително много размисли, голяма част от които имат амбивалентна насоченост. Първата реакция обикновено е свързана с „брега”, който разделя живота от смъртта. Разпознаването на „брега” като вид „граница” не само между тези две разновидности на битието, но и в отношенията минало – настояще, самота – споделеност, робство – свобода, родина – чужбина, радост – тъга, знание – тайна... читателят може да открие в много от стихотворенията, публикувани в тази книга. В някои произведения дори да види такова съчетаване между тях, което оставя у него внушението за сложността на света и на човека, на междуличностните отношения, а и на самата човешка психика, върху която влияе всяко нещо от нашето обкръжение, заедно с емоционалния апломб, който му поставяме. Своеобразен пример за подобно многопластово преплитане на теми и на човешки съдби, изправени пред най-голямата тайна за човека с все още непреодоления „бряг” към нейната същност, е стихотворението „Баща”:

Баща

Тя помина се рано... Бе на 29.
Като облак стопи се зад отсрещния хребет.
Все такъв си остана той – свит, своенравен.
Уж преви го съдбата, но вървеше изправен.
И усмихнат вървеше. Не погледна към друга.
В празник билки береше. В делник бдеше пред струга.
Дъщеря си изучи... Тя в Канада замина
и се чувстваше вече като в своя родина.
Всяка вечер по скайпа разговаряха кратко.
Тя с усмивка мълвеше често думата татко.
Той с усмивка мълвеше често думата дъще,
после дълго мълчеше сам сред празната къща...
От баща си научи да не вярва в химери,
но се рееше нощем из небесните сфери.
Там жена му седеше на престол като фея.
Той се мъчеше силом да застане до нея,
ала облак се спусна многолик, ненадеен
и я скри... Само чу: „Дъщеря ни къде е?”
Чак тогава започна да ридае в съня си.
И ги търсеше двете... И още ги търси...

Знаем, че правото на живот и правото на смърт не са избор, принадлежащ на човека. Точно поради това толкова драматично изживяваме загубата на близък човек. Липсва ни присъствието му, възможността да обсъдим с него бъдещите си планове, да получим помощ, ласка, обич, закрила, измъчва ни мисълта, че не знаем какво се случва с него след смъртта му, не знаем тя тотален край на съществуването му ли е, или има „нещо” и отвъд „брега” на живота. Независимо от липсващите отговори, като че ли самата му смърт ни задължава да бъдем в остатъка от личното си жизнено време такива, каквито отишлият си от нашия свят би желал да бъдем. Затова в стихотворението си „Баща” Боян Ангелов разгръща мотивите за живота и смъртта паралелно. Тъжна е съдбата на неговия лирически човек, останал сам с дъщеря си толкова рано, не успял да се порадва нито на младата си съпруга, нито на взаимното им щастие. Животът обаче се оказва по-силен от смъртта. Въпреки тъмния облак, който всяка вечер „се топи зад отсрещния хребет”, той си остава същият – „свит, своенравен”, държи високо главата си и без да поглежда „към друга”, успява да отгледа и изучи дъщеря си, да пренебрегне не само своята самота „сред празната къща”, но и да ѝ осигури възможности за лично щастие. Така миналото и настоящето, самотата и съпричастността, родното „тук” и чуждото „там” (в Канада), мечтата и реалността, дори и Земята и Небето, се събират в тази болезнена апосиопеза в края на текста, след която като острие на нож се забива в сърцето на бащата най-страшното питане: „Там жена му седеше на престол като фея, / Той се мъчеше силом да застане до нея, / ала облак се спусна многолик, ненадеен / и я скри... Само чу: „Дъщеря ни къде е?”.

В поетичния свят на Боян Ангелов болезнената непреодолимост на „брега”, на границата между живота и смъртта се усеща най-силно в стихотворенията, посветени на майката:

Напуснатата стая

Умих на майка ми нозете
три дни, преди да се помине.
ророни: „Нещо не наред е,
защото все ми стинат, сине!”
Предчувствала ли е – не зная
и друго каза ли – не помня...
Стоя в напуснатата стая
като слепец в каменоломна.
Жадувам с цялата си воля
да зърна мама пред вратата.
Жилетката ѝ е на стола,
на масичката – очилата...
Но друго разумът навява.
Пространството имагинерно
така в тъгата се стаява,
че багри цветовете в черно.
И времето като влечуго
пълзи в обратната посока.
Не предвещава нищо друго,
освен реалността жестока.

Знаем, че в световното културно пространство нейният образ се възприема като знак за архитип, че е аксиологизиран като първа форма още в пространството на безсъзнателното, че тя въплъщава в себе си качествата на потенциален извор на света, чиято „жива вода” може да създава, да твори, да ражда и в този смисъл се доближава до представата ни за Демиурга. В българската литература нейният образ е сакрализиран, поставен е на пиедестала на серафичното и иконописното. Тя стои в началото и в края на живота на човека – тя е тази, която го ражда и изпраща по земния му път, и пак тя е тази, която го посреща в света на трансцедентното. Такава я виждаме в „Майци си” на Ботев, в „Майка ми” на Иван Вазов, в „Скрити вопли” на Дебелянов, в „Мама ме целуна” на П. Матев, в „На майка ми” на Христо Фотев, в „Ти, майко” на Елисавета Багряна, в „Плач по мама” на Недялко Йорданов... Тя е изповедникът, който прощава греховете ни, тя е и съветникът, с помощта на когото откриваме вярната посока на нашите житейски кръстопътища. Затова и загубата ѝ е толкова болезнена, с изчезването ѝ в пространството на небитието губим онази своя жизнена опора, която ни е подкрепяла, придавала е стойност и смисъл на личните ни изпитания и битки с несгодите. В поезията на Боян Ангелов образът на майката е онази „щерна”, която събира небесната „жива” вода за „най-прецизния светлописец”, като го убеждава, че „за силния не съществува нито страх, нито робска орис” („Щерна”). Тя е част от „скривалището” в съзнанието на неговия лирически човек, където той пази своите „знания и представи” („Приемане на тъгата”). Тя го зарежда с енергията да отстоява себе си във всички жизнени ситуации и затова загубата ѝ го обезсилва, разрушава връзката му с миналото, с неговото тогавашно „Аз” и сегашността: „Откакто мама почина, / плача ей тъй, без причина. / Някога имах другари,/ днес – врагове и лихвари./ Някога знаех и помнех... / Станах черупка на орех, / който лежи под листака / и потреперва от всяка / стъпка човешка, но вража...” (Покаяние”). И сякаш целият свят около лирическия човек на Боян Ангелов, след загубата на майката, вече е друг, различен, враждебен, „брадясал над кокаинови линии” и „празни години”, безсмислено броящ банкноти, като в своята „свръхгордост” дори не разбира, че отдавна е станал част от вселенското бунище („Бунище”). Страшно е осъзнаването, че „без да е сторил грях”, животът го е изправил пред най-високия и непреодолим „бряг” на битието – смъртта на майката, че е прекъсната вече връзката му с лоното на живота, с онази светлина, която е придавала смисъл и на слънчевите, и на мрачните делници в неговото битие:

Неизбежност

Докато има майка, човекът е дете.
Събира светла лайка, илюзии плете...
Когато тя потъне в космичните тъми,
човекът и насън е самотен, и сами
потеглят часовете, обвити в смътен страх.
Без нищо да му свети, без да е сторил грях
към никого, той става по-тих и по-унил.
Скръбта го обладава, ала не се е скрил.
Опитва се изправен и весел да върви.
До вчера богоравен, днес – рамене превил,
той вече по-прилежен е, по-благочестив...
До оня неизбежен миг да не бъде жив.

Ако правото на живот и правото на смърт наистина не са зависими от избора на човека, то осмислянето на Живота и Смъртта като човешки избор е възможно. Лирическият човек от цитираното стихотворение „Баща” сам е приел тежката своя орис след ранната смърт на съпругата си. Бих определила като истински жизнен подвиг своеобразната жертвеност на трудовите му делници „пред струга”, за да може неговата малка дъщеричка да има всичко необходимо, да я изучи, да я научи на труд и на уважение, да я накара да различава „химерите” от реалността, но и да има очи и сърце за красотата на безкрая в нощните „небесни сфери”. И може би точно вярата ни в неотменимостта на смъртта като „граница”, като „бряг”, до който е „позволено” на човека да достига в своето земно съществуване, ни кара да поискаме да открием онова, което ще придаде смисъл и значимост както на извървения от нас земен път, така и на смъртта ни. С такива лирически превъплъщения на живота и смъртта на исторически съществували личности Боян Ангелов населява цикъла от стихотворения, озаглавен „Роса”. Паратекстът му въвежда символ, който е тъждествен с възкресението на природата, с новото раждане на света, на светлината, с победата ѝ над мрака и смъртта. Всички персонажи в 19-те стихотворения са носители на светлината на свободата и смъртта им е достойна за сравнение с Христовата. Защото и тяхната смърт носи ореола на възраждането на един народ за нов живот, на жертвеност в името на другите, а не на някакъв личен интерес или материална облага. Такива са въстаниците от Панагюрище, градът, който „разлиства светлина”, градът, на когото „историята своите права му завеща”, защото „...обречена и бледа, / една Княгиня вярата развя / и изгоряха хиляди за нея...” И смъртта не е край, щом човекът е победил страха си и под „безпаметните очи на острието” е издигнал знамето на своето човешко достойнство („Панагюрище”). И нищо, че „горят селата”, че изстрели и писъци огласят „пламналата нощ”, в която своята страшна оратория свири „огънят стихиен”, че сред „столицата, светеща в пожари...дечица търсят майките си мъртви” („Бенковски”), че „глътката виделина” трябва да бъде заплатена с много, много кръв... Важното е, че тъмната сила на злото на „прииждащите орди” и на „обезумелия аскер” е победена, и че сред грохота на „омълнените треви” смъртта се е превърнала в тържество на мъжеството, разсякло ярема на робството („Павел Бобеков”, „Нешо Бончев”, „Райна княгиня”, „Шипка”, „Марш – 1878”)). Важно е, че там, на Драва, прегърнатите „ветерани и убити” превръщат реката в крепост, за да може след това да бъдат засети семената на хляба, извисил своите класове под слънцето на свободата („Крепост”). В стихотворенията от този цикъл Боян Ангелов срива „брега” и заличава „границата” между живота и смъртта, между миналото и настоящето, за да възвести тържеството на единството им в хода на битието чрез „нетленността на паметните плочи”:

Панагюрище

С планински силуети обграден,
градът разлиства светлина свенлива,
а погледът му – стъпки от елен,
пресичащи съня на самодива.
Видение е може би това.
Градът навярно детството си гледа.
Историята своите права
му завеща... Обречена и бледа,
една Княгиня вярата развя
и изгоряха хиляди за нея.
Опожарен, градът пак заживя
с достойнството на тяхната идея.
А то не е страхът, че си стоял
с безпаметни очи под острието,
Достойнството е късчето метал
в червената килия на сърцето.
Тополите, напрегнати от слух,
ще разберат защо е осияна
вселената на пролетния пух,
потънал в шепота на Луда Яна.
Градът, разлистил своя светлопис,
доказа правото си да посочи,
че е тъждествен пролетният лист
с нетленността на паметните плочи.

Поезията, по презумпция, е израз на субективното състояние на автора си, на проблемите, които го вълнуват и които той носи вътре в себе си като познание, представа и емоция. Въпреки че всеки един поетичен текст е зареден предимно със субективните представи на създателя си, преди да им даде словесен израз, той ги съизмерва с Абсолюта, за да превърне този текст в медиатор между свръхчовешкото и земното. Боян Ангелов е философ по образование и професия (доктор по философия, преподавател по гьотеанистическа естетика, по история на философията и социалната педагогика), но и поет по призвание. Именно поради това неговите поетични визии представят проблемите на света и човека от философска гледна точка. И въпреки сравнително краткия си словесен изказ, те съдържат такъв обем от знания, които могат да бъдат представени в цели статии и студии по поставената тема. И той, като мнозина древни и съвременни философи вярва, че за да разберем смисъла на смъртта, е необходимо да сме разбрали смисъла на живота, на пътя ни между хълмовете на времето. Убеден е, че хората са странници по този път, който преминава през цялата вечност, и не е важно дали ще се движим бавно или бързо по него, а каква следа ще оставим в пространството на времето, отредено ни тук, на тази земя. А „брегът”, „границата” между живота и смъртта, е просто една врата, през която ще минем в другата „стая” на своето битие, тя е паузата между две ноти в симфонията на собственото ни съществуване. Затова и озаглавява по този начин своята стихосбирка – „Ако ИЗОБЩО има бряг”.

------------
Боян Ангелов, „Ако изобщо има бряг”, изд. „Богиана”, С., 2021.
------------